Но не и тази вечер! И вината беше изцяло на Бък Хобсън. Той бе разклатил спокойствието й и бе посял семената на съмнението. На Хана това изобщо не й допадаше. Тя се стремеше винаги да е абсолютно сигурна в действията си и в правотата на решенията си.

Тя пристъпи от леглото към прозореца. Но взирането в тъмните сенки в далечината не й даде очакваните отговори. Трябваше да е честна пред себе си и да си признае, че вината за загубата на душевното й равновесие бе изцяло нейна. Бък не беше направил нищо, с което да я накара да го хареса, дори не се бе опитал да се държи любезно. Хана си беше позволила да бъде привлечена от чисто мъжкото му излъчване.

Самата тя не знаеше какво я привличаше в Бък. Трябваше да си признае, че това беше източника на проблема, който я тревожеше, а не Еймъс Мерик. И двамата бяха едри, красиви мъже, уверени в себе си — не агресивни, а самоуверени, точно типа мъже, по който всяка една жена би въздишала.

Всички, но не и тя.

Тя знаеше истинската природа на мъжете, дори и на най-добрите от тях. И тялото й никога не я бе предавало… поне до този момент. Караше я да се чувства самотна и й беше студено. Държеше я будна, когато разумът й казваше, че е време за почивка. Не спираше да й напомня, че в съседната стая има мъж, който лежи гол под онези чаршафи. Напомняше й за топлината на кожата му и твърдостта на мускулите му.

Тя обгърна с ръце раменете си, за да се предпази от нощния хлад. Или от хладината, лъхаща от сърцето й? Тялото й не се вълнуваше от леденото му мълчание или безжалостния му поглед. Вместо това откликваше на спомена за допира до стегнатото му тяло, докато го смъкваше от седлото, лекото движение на гръдния му кош, докато разкопчаваше ризата му, силният огън, който изгаряше пръстите й всеки път, когато го докоснеше.

Хана усети как зърната на гърдите й се напрягат, а кожата й става толкова чувствителна, че едвам понасяше грубата материя на нощницата си. И най-лекото движение караше тялото й да потреперва. Никога досега не се бе чувствала така. Отчаяна, тя се опита да се овладее.

Напомни си, че Бък не я харесва и иска да й вземе ранчото, но явно тази вечер това не беше достатъчно. Всеки път, когато се връщаше към тази мисъл, си припомняше колко внимателно се бе държал с майка й, а това показваше, че не е толкова груб и безсърдечен, за колкото искаше да се представи.

Или наистина беше? Той харесаше Зийк, въпреки че нямаха нищо общо помежду си, освен че са били бити и третирани като роби. Вероятно затова се отнасяше мило с майка й — явно я приемаше като една от тях. Но не би харесал или повярвал на никого, който не е страдал като него.

Всички тези безкрайни въпроси изтощиха Хана. Не виждаше смисъл да търси отговорите им. Не искаше Бък да остане в ранчото и минута повече, след изтичането на шестте месеца, за които се бяха уговорили. Имаше намерение да го отпрати някъде другаде, да тревожи друг и да го лишава от съня му.

Тя се пъхна между завивките, завъртя се на една страна и удари пухената си възглавницата. Щеше да заспи. Но за съжаление леглото й не беше нито по-топло, нито по-малко самотно.



Бък седеше в кухнята и гледаше втренчено храната в чинията си. Яденето имаше вид на говеждо месо, но вкусът му беше все едно е било киснато в оцет цял ден.

— Какво е това? — попита той раздразнен, защото рамото още го болеше, а и защото Зийк не се беше прибрал за закуска. Бък се страхуваше да не са го застреляли.

Ядосваше се и защото Хана го привличаше по-силно от всякога. Принудителният престой в къщата през следващите дни само щеше да поддържа огъня на желанията му. Искаше му се да я повали на земята и да се изгуби в нежното й тяло. Може би това щеше да изгони мрачните му мисли, тялото му нямаше да гори в пламъци, а умът му да обезумява от страст.

— Говеждо е — каза Хана.

— Какво си му направила?

— Мариновано е.

Той бутна чинията настрани с отвращение.

— Това не става за ядене.

Госпожа Гросек безмълвно му предложи чиния, пълна с някаква бяла каша с големи бучки, които плуваха вътре.

— За Бога, какво е това?

— Сушена херинга — отговори Хана.

Миришеше на изгнила херинга.

— Нямате ли нещо обикновено като свински пържоли или бекон? Или пък сладко и бисквити?

— Вчера не се оплака — каза му Хана.

— Защото направи наденица и онези палачинкови неща. Те ставаха за ядене.

— Бяха картофени пърженки.

— Не ме интересува как ги наричаш. Това обаче не мога да го ям.

— И какво ядеш обикновено? — гласът й издаваше гнева й.

— Бекон, говеждо и еленово месо, когато успеем да си го набавим. Зеленчуци, консервирани плодове, домати, ориз, боб и картофи.

— Питах какво ядеш за закуска?

— Пържен бекон или наденица, картофи или царевични питки с бисквити и сладко. Е, не бих имал нищо против малко от онези яйца ей там.

— Тях ще ги продавам.

— Уговорката ни е да не продаваш това, което ни трябва за храна. Мисля, че можеш да се лишиш от три яйца.

Хана имаше вид на човек, който всеки момент ще откаже, но очевидно размисли.

— Ще направя бисквити.

— Изабел прави най-вкусните бисквити на света.

Тази информация очевидно не зарадва особено Хана.

— Сигурна съм, че моите няма да са толкова хубави, но не вярвам да се задавиш с тях. Ще трябва да почакаш, докато ги приготвя.

— А какво ще правиш с това? — той посочи киселото говеждо месо.

— Ще го изям аз.

Бък сви рамене.

— Ще ида да видя къде е Зийк.

— Искаш ли да ти направя кафе?

Бък се обърна, изненадан, че Сара Гросек говореше на него.

— Да, моля. Колкото по-силно, толкова по-добре.

Госпожа Гросек кимна и продължи да яде ужасната каша в чинията си. Бък побърза да излезе от кухнята.

Зийк пристигна точно когато Бък отиваше към хамбара.

— Не трябваше да ставаш от леглото — каза Зийк, когато Бък стигна огражденията за конете.

Зийк вече разседлаваше коня си. Животното изглеждаше потно и уморено. Където и да беше ходил Зийк, беше изтощил коня си.

— Тъкмо бях решил да проверя дали не са те убили — отвърна Бък.

— Обходих ранчо „Рафтър Ди“ от край до край. Доведох около дузина крави с мен.

— Ти си луд!

— Нищо подобно. Тези хора са толкова сигурни в себе си, че не бяха поставили никакви нощни пазачи.

Бък знаеше, че е безполезно да напомня на Зийк, че това, което е направил, беше много рисковано. Единственото, което можеше да направи, за да го спре, бе да го върже.

— И какво откри?

— Намерих добитък, собственост на „Тъмблинг Ти“ из цялото ранчо. Не всичките липсващи крави, но може би половината. Повечето от тях бяха смесени с техните. Няма да можем да си върнем всичките, без да претърсим мястото обстойно.

— И колко от тях имаха новото клеймо?

— Горе-долу колкото ни липсват.

И Бък вече беше стигнал до същото заключение. И, ако беше на мястото на Джилет, щеше да наеме колкото се може повече работници, за да жигосат наново животните от „Тъмблинг Ти“, преди годишното събиране и разделяне. Ако успееше да им постави новото клеймо, щеше да се присъедини към общото събиране само за да докаже на останалите съседи, че само малка част от животните на „Тъмблинг Ти“ са преминали в земите му.

Бък трябваше да измисли начин да го спре, но точно в този момент не можеше да мисли за нищо друго, освен за празния си стомах.

— Влизай в къщата. Хана прави яйца за закуска.

— Не обичам яйца много.

— Ще ти харесат много повече от киселото говеждо, дето се опита да ми пробута.

— Изабел дали би се съгласила да дойде и да я научи да готви?

— Хана да се учи от Изабел? По-скоро ще ни сервира печен койот.

— Няма да ти хареса — каза Зийк. — Много е жилав.

— Ял ли си койот?

— Когато бягаш и се укриваш, ядеш всичко, което намериш.

Бък осъзна, че никога няма да опознае Зийк напълно. Всеки път, когато си мислеше, че знае всичко, се оказваше, че има още нещо ново, за което не е знаел.

Бък се настани на стола си. Все още не беше решил дали да се ядосва, или да се наслади на факта, че се грижат за него. Опитът му да язди се превърна в провал. Не се наложи нито Хана, нито Зийк да му казват, че още е твърде слаб да се задържи на седлото, камо ли да се качи на коня. След закуската се върна обратно в леглото с надеждата да се почувства по-добре по обяд. Естествено, това не се случи. Оставаше му или да остане в леглото, или да броди из къщата, или да седне навън.

Той избра да остане навън, но се виждаше, че не го свърта. Имаше чувството, че с всяка прекарана тук минута шансовете му да получи това ранчо намаляват. Всеки ден, всеки час даваше възможност на Джилет да жигосва със своето клеймо все повече и повече животни. Това докарваше Бък почти до лудост от нетърпение, но дори и да се опиташе да яхне някой кон, Хана щеше да изтича при Зийк и да му каже.

Госпожа Гросек също беше проблем. Не спираше да се суети около него, приготвяше му два пъти повече храна, отколкото можеше да изяде. Непрекъснато се грижеше за удобството му, сменяше превръзките му, правеше му кафе и се опитваше да му угоди по всякакъв начин. Дори когато той задряма в стола си, докато тя работеше в градината, дойде при него, за да се увери, че не е гладен или жаден.

Това внимание го караше да се чувства неудобно. Не беше свикнал да се грижат за него. Знаеше, че няма да продължи дълго. Собствените му родители се бяха отказали от него и го бяха изхвърлили. Същото щяха да направят и другите. Ако госпожа Гросек не се държеше като изплашено зайче, той със сигурност щеше да й каже да го остави на мира. Но той си мълчеше и ако Хана не се бе оплакала, че майка й е направила пътека през градината, вероятно нямаше да се спре.

Досега никога не се бе случвало да седи и да гледа как жените работят. Беше приел за даденост, че работата с кравите е по-трудна и по-важна. Освен, че готвеха и разчистваха кухнята след това, двете жени се грижеха за домашните животни, дояха млекодайните крави, събираха яйцата и прецеждаха млякото.