След това Хана и майка й работеха в градината. Бък прецени, че тя е не повече от пет акра. Не биха могли сами да я прекопаят на ръка. Трябваше да попита дали Евънс има муле и рало. На Зийк нямаше да му хареса, но той би могъл да изоре цялата градина за ден. Би отнело месец, ако трябваше да се направи на ръка.

Предусещайки някаква опасност, Бък отвори очи. Хана се бе надвесила над него и го гледаше с неумолим поглед.

— Цялата сутрин прекара в леглото.

Той закри очи с ръка, за да може да погледне нагоре към нея.

— Е, и?

— Е, значи не ти се спи.

— Не мога да яздя. Какво очакваш да правя?

— Можеш да ни помогнеш.

Бък забеляза потта, която се стичаше по челото на Хана, както и мръсотията, която покриваше бузите и ръцете й. Роклята й също беше цялата на петна.

— Как? — Всички момчета трябваше да помагат в градината на Изабел, но той нямаше никакво намерение да й разкрива този факт.

— Можеш да засадиш картофите.

— Няма да мога едновременно да ги слагам в лехата и да нося кошницата.

— Това ще го направя аз. Ти можеш да ги зариваш, след като ги хвърля.

— В момента не мога да държа мотика.

— Можеш да избутваш пръстта с крак.

Той погледна надолу. Носеше ботуши с връзки.

— Не ми казвай, че си толкова отпаднал, че да не можеш да ритнеш малко пръст. Или работата в градината е под достойнството ти?

Той се изправи. Щеше да й помогне да засади проклетите си картофи.

— Да не забравиш да си сложиш шапка — каза Хана. — Не искам да слънчасаш.

Тя се обърна и измарширува напред, преди да успее да й каже, че не понася такива наперени госпожички. Не одобряваше жените да бъдат малтретирани, но смяташе, че те трябва да се отнасят с уважение към мъжете си. Това беше и единственото нещо, което не харесваше у Изабел. Имаше моменти, когато тя ясно показваше, че според нея нито един от мъжете в ранчото им не притежаваше повече ум и от гъска. Това никога не притесняваше Джейк, но винаги дразнеше Бък.

Бък си взе шапката и последва Хана в градината. Пръстта беше мека под краката му. Не му се мислеше какъв къртовски труд е бил положен, за да прекопаят тази земя. Можеше и да не харесва Хана Гросек, но не можеше да отрече, че работеше упорито.

— Не трупай много пръст отгоре, само няколко сантиметра — обади се Хана, след като започна да хвърля картофи в предварително приготвените лехи. — Все още е доста студено през нощта. Ако падне силен дъжд, ще изгният още преди да поникнат.

— Знам — Изабел го беше научила на много повече неща за градинарството, отколкото той би искал да знае.

Той зари с пръст първото парче картоф, но го зарови по-дълбоко от необходимото. С мотика работата щеше да върви много по-леко. С крак изрита малко пръст обратно.

— Ако не побързаш, ще трябва да свърша половината и от твоята работа.

Бък вдигна поглед. Хана вече се беше отдалечила доста надолу по лехата. Тя не спря и дори не го погледна, докато казваше това. Продължаваше да пуска картофите на равни разстояния. Всеки от тях попадаше точно в средата на оформените редици. С тази скорост тя щеше да приключи още преди той да успее да започне.

— Мога да го направя както трябва или бързо — отвърна й той.

Този път тя спря и се обърна.

— Майка може да го направи както трябва и при това бързо. Искаш ли да се смените?

Госпожа Гросек връзваше грах. Работа, която Бък не би успял да свърши само с една ръка.

— Не се тревожи, ще ги зария.

— До тогава и млякото ще съм издоила.

Мразеше саркастични жени.

— Вероятно.

Той работеше методично, без да вдига поглед, за да провери дали Хана не се е отдалечила още повече. Този следобед се чувстваше по-добре. Утре вече щеше да е в състояние да язди. Тогава тя можеше да се оправя с градината си сама.

— Сигурен ли си, че това няма да навреди на рамото ти?

Бък все още се изненадваше, когато чуеше гласа на Сара Гросек. Чудеше се дали не бе спряла да говори, за да не би случайно да обиди съпруга си.

— Мамо, той не е дете — обади се Хана. — Нищо няма да му стане, ако го заболи малко.

Мъжката му гордост накара Бък да изпъне рамене още малко.

— Нищо ми няма, госпожо Гросек. Добре съм. Благодаря, че попитахте.

Той продължи да зарива картофите. Вече беше схванал как става и се движеше по-бързо. Погледна напред. Нямаше да успее да настигне Хана, но нямаше и да увеличи разстоянието помежду им. Когато се върна, за да започне следващата леха, тя спря за момент да провери как се справя.

— Бързо се учиш.

Не можа да прецени дали наистина беше изненадана, или само го дразнеше. Каквото и да беше, думите й не му харесаха.

— Всеки мъж може да свърши същата работа, която върши и една жена.

Нямаше за цел да я предизвиква, но беше раздразнен от постоянното й заяждане. Можеше да усети изпепеляващия й поглед върху гърба си. Когато се обърна, очите й хвърляха искри.

— Предполагам обаче, че жените не могат и да си помислят да свършат половината от нещата, които могат мъжете.

Бък би предпочел да си беше прехапал езика. За свое щастие никога не беше казвал нещо подобно пред Изабел.

— Добре, де! Нали садя проклетите ти картофи. Няма нужда да ме нападаш.

— А ти няма защо да се държиш така, като че си пратен от милостивия Господ да спасиш нас двете бедни женици от сигурна смърт.

— Трябва да си благодарна, че някой ме е изпратил, защото иначе щяхте да останете без покрив над главата си.

— Ще падна на колене от благодарност, когато ти вече няма да си под този покрив.

— Боже, мразя устати жени.

— Аз пък мразя мъже, които си мислят, че те са най-великите, а жените съществуват на този свят само за да се грижат за нуждите им.

— И от къде го измисли това, по дяволите? Пребродих половината окръг, за да търся кравите ти, дори ме простреляха. За какво друго съм те молил, освен да ме нахраниш?

— Не си ме молил — припомни му Хана. — Настояваше да го запишем в споразумението.

— Напротив, казах ти, че не е необходимо да го пишеш.

— Сега си лежиш по цял ден, оставяш майка ми да ти слугува, без да проявяваш никаква благодарност, а се вбесяваш само защото те накарах да свършиш някаква работа.

— Мислиш, че съм вбесен? Ако това наричаш пристъп на ярост, знай, че те чака голяма изненада.

— С нищо не можеш да ме изненадаш. Ти си мъж.

— И проклет да съм, ако не се гордея с това. Аз поне не изпадам в истерия и не нападам хората без причина. Да не би да си в цикъл или нещо такова?

Госпожа Гросек почервеня. Хана грабна буца пръст и я хвърли по него. За жена имаше доста добър мерник — уцели го.

— Леле, леле! Вие двамата кога ще обявите годежа? Или съм пропуснал сватбата? Вече се карате като женени.

Стреснат от мъжкия глас, Бък се обърна и видя Уолтър Еванс, яхнал коня си, да се усмихва широко и на двама им.

Осма глава

— Открих няколко от вашите добичета и реших да ги докарам насам — Евънс посочи групата крави, които пасяха кротко покрай оградата на градината.

— Махни ги от там! — каза Хана. — Ако разберат какво има от другата страна на оградата, ще я съборят.

Тя се затича с вик през нивата, махайки с престилката си. Говедата, които, по принцип, си бяха диви животни с вродено недоверие към хората, само повдигнаха главите си, измучаха и с гръм изчезнаха в далечината.

— Тя дори на дивите животни изкарва акъла — измърмори Бък под носа си и се обърна към Евънс. — По-добре си тръгвай, преди да е намерила някаква работа и на теб в проклетата си градина. Мен не ме остави на мира, докато не станах да й докажа, че не съм безполезен слабак.

Евънс слезе от коня си.

— Изненадан съм, че си си вкъщи. Мислех, че ще обикаляш из ранчото да събираш добитъка.

Бък застана така, че Евънс да може да види рамото му.

— Открих няколко и се сдобих с това, докато се опитвах да ги върна тук.

Смехът незабавно изчезна от погледа на Евънс.

— Кой ти стори това?

— Не знам. Стреляха от засада.

— Къде се случи?

— В ранчо „Рафтър Ди“. Открих също и едно едногодишно говедо, току-що дамгосано с клеймо с формата на шестоъгълна звезда, която идеално скрива това на „Тъмблинг Ти“.

Сянка премина по лицето на Евънс.

— Ти подозираше, че ги крадат, нали? — попита Бък.

Другият само кимна.

— И какво смяташ да правиш?

— Да си ги върна.

— Как?

— Като отида на събирането и преброяването на добитъка в Рафтър Ди.

— Дали Джилет ще те пусне на своя територия?

— Едва ли, но смятам да убедя всички собственици в околността да отидем заедно. Ако те се съгласят, Джилет няма да може да се възпротиви.

Евънс изглеждаше замислен.

— Може и да се окаже трудно да ги убедиш.

— Не ако и на тях също им изчезва добитък. Защо да се случва само с ранчо „Тъмблинг Ти“? На теб липсват ли ти крави?

— Може би. Говорил ли си за това с Хана?

— Не.

— Защо?

— Защото тя буквално фучи и съска като котка всеки път, когато си отворя устата.

— Какво й става?

— Не знам. Цяла сутрин се държи като подгонена котка. Смятам, че не й харесва присъствието ми в къщата й. Мрази всички мъже, а аз изглежда съм начело в списъка й.

— Баща й беше жесток човек. Той…

— Знам какъв беше баща й. Работех за него.

Евънс присви очи.

— Затова ли си тук сега?

Въпреки че Бък каза много повече отколкото възнамеряваше, той не очакваше Евънс да е толкова проницателен.

— И за това.

— Само не си го изкарвай на госпожа Гросек и дъщеря й.

Бък се скова.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали каза, че трябва да се грижим един за друг. Е, аз се грижа за госпожа Гросек.

— Мислиш, че искам да ги измамя ли?

— Не те познавам достатъчно, за да знам какво ще направиш.