— Погледни ги само — каза Хана на майка си. — Допрели глава до глава и обсъждат неща твърде сложни за женския ум.

Хана сграбчи един стрък грах, който връзваше и го дръпна толкова силно, че пречупи стъблото. Тя хвърли прекършеното растение на земята. Не разбираше защо е толкова разстроена. Та тя дори се разкрещя срещу Бък и го замери с буца пръст. Какво й ставаше? Още по-необяснимо бе защо той я остави да й се размине. Баща й би я пребил, а Бък дори и не я заплаши. Не беше за вярване, че може да го дразни така безнаказано.

Дори не изглеждаше да й е ядосан. Може би малко раздразнен, като че ли това не беше нейна работа, но не беше гневен, защото тя нямаше право да се държи така. Имаше разлика и това беше най-важното.

— Мога и сама да се справя — обади се майка й.

— Ще ти помогна.

— Ако продължаваш да чупиш растенията, предпочитам да не го правиш.

Хана погледна надолу и смаяно установи, че е счупила още едно стъбло.

— Може би е по-добре да се заема с вечерята.

— Най-добре ще е да се освободиш от гнева си. Каквото и да прави Бък, опитва се да ни помогне.

— На никого не се опитва да помогне, освен на себе си — каза Хана, внимавайки да не излее гнева си върху следващото стебло. — Ако ни помогне, то ще е по чиста случайност.

— И това ни устройва.

— Не и ако го застрелят. Решил е да участва в събирането на добитъка в Рафтър Ди. Щом вчера го простреляха само защото беше на тяхна територия, можеш да си представиш какво ще направят тогава.

Лицето на майка й отразяваше страха и чувството на безпомощност, което беше завладяло и Хана.

— Няма ли друг начин? — попита Сара.

— Сигурна съм, че има, но дори няма да ме изслушат, ако аз го предложа. Ще кажат, че нищо няма да излезе.

— И вероятно ще имат право. Мъжете обикновено разбират повече от тези неща.

— За Бога, мамо, те са само мъже. Не са богове. И те могат да сбъркат.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжете не са като жените. Те могат да правят неща, които за една жена ще бъде трудно да направи.

— Като това да се избият един друг ли?

— Да.

— Не смятам това за добро дело.

— Когато някой зъл човек иска да убива, трябва да има и добър човек, който също да е в състояние да го направи. Ако не беше така, животът на жените щеше да е дори по-тежък, отколкото е сега.

Хана се замисли дали би могла да убие човек, дори и ако този човек заплашваше живота й. Не знаеше и се надяваше да не й се налага да научава отговора на този въпрос.

— Но също могат да пострадат и невинни хора — каза тя.

— Като горкото момче, което е работило за Рупърт.

— Ти знаеше ли нещо за него?

— Не.

Тя се запита какво ли се беше случило с другите момчета. Помнеше, че имаше няколко от тях в началото.

— Трябва да кажеш на Бък да не ходи там — обади се отново майка й.

Ръцете на Хана застинаха, както се бе пресегнала да завърже още един стрък грах.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша? Той не иска нищо от нас мамо. Не иска да се бъркаме и в плановете му. Възнамерява да спази споразумението ни до последната буква, без да влага някакви емоции или да ни дължи нещо.

— Откъде знаеш?

— Показа го съвсем ясно.

— Тревожа се за него.

Хана хвана следващия стрък, за да може майка й да го върже.

— Видях. Цял ден се въртиш около него, правиш му кафе и непрекъснато го питаш как се чувства и дали не е уморен.

— Той е добър човек.

— Няма как да знаеш. Тук е само от три дни.

— Добър човек е — Сара върза растението и погледна към Хана. — И от него може да излезе добър съпруг.

Хана за малко да припадне от изненада. Чудеше се как не се просна в калта от шока. Докато тя се опитваше да събере мислите си, майка й вече беше започнала да връзва следващото растение.

Още по-изненадващо за нея беше как пулсът й се ускори, сърцето й подскочи в гърдите й, а възбудата затанцува по цялото й тяло само при мисълта какво означаваха думите на майка й. Това беше чисто физическа, почти животинска реакция.

— Ти мислиш, че аз ще се съглася да се омъжа след всичко, което татко ти стори? — успя най-накрая да проговори Хана.

— Той не е като баща ти.

— От къде би могла да знаеш?

— Заради начина, по който се отнася с нас, дори когато ти си груба с него.

Хана се ядоса, че майка й застава на страната на Бък.

— Какво? Ще говориш с него довечера и ще му предложиш ръката ми ли?

Майка й изобщо не изглеждаше разтревожена от саркастичната й забележка.

— Нямам намерение да говоря за това с никой друг, освен с теб. Не вярвам да ти предложи.

— Нито, че аз ще приема, ако го направи — идеята би трябвало да й се стори отблъскваща, но не беше.

— Не, не очаквам и това.

— Мамо, не те разбирам. Мислех, че мразиш мъжете.

— Бих намразила всеки мъж, който се отнася с мен така, както се държеше баща ти.

— Но те всички се държат като татко.

— Не и мъжът, който е осиновил Бък. Нито пък господин Евънс.

Хана присви очи.

— Какво знаеш за Уолтър Евънс?

— Само, че той никога не би се отнесъл с една жена така, както баща ти се държеше с мен.

— Няма откъде да си сигурна. Еймъс Мерик се усмихва и ласкае, и се преструва…

— Еймъс Мерик не е по-различен от баща ти. Не бива да се омъжваш за него.

— Нямам никакво намерение. Нито за него, нито за някой друг.

Майка й вдигна поглед.

— Сама жена трудно би оцеляла в днешния свят. Трябва ти съпруг.

Хана толкова се ядоса, че изскубна един стрък грах заедно с корена.

— Не ми трябва съпруг и никога няма да ми е необходим.



Хана тресна купата с картофите на работната маса. Докато разчистваше и останалите чинии от вечерята, хвърли поглед през прозореца.

— Те още си бъбрят — каза на майка си. — Смятам да изляза и да разбера какво говорят. Така ще сме на ясно.

— Какво ти става днес? — попита я майка й. — Не си на себе си още откакто се събуди сутринта.

— Ами ти? И ти никога преди не си се държала така.

— Какво имаш предвид?

— Още от сутринта се суетиш около Бък, все едно е инвалид. После пък каза, че трябва да се омъжа за него. След това покани господин Евънс на вечеря и не спря да му прислужваш на масата.

Тя спря и вдигна прозореца, за да чуе какво си говорят мъжете.

— Говорят си за ранчото. Може и да чуя нещо, което да постави на изпитание ограничената ми женска интелигентност.

— Мъжете не обичат да обсъждат работата си пред жени. Това ги кара да се чувстват неудобно.

— Това е и моя работа. Аз също се чувствам неудобно, когато ме държат в неведение.

— Мъжете не виждат нещата така.

— Е, крайно време е да започнат — Хана надникна през прозореца. — И Уолтър Евънс е също толкова лош, колкото и Бък.

— Предполагам, че ще го виждаме доста по-често, щом ще помага на Бък — добави Сара, което още повече възбуди интереса на Хана.

— Ами другите собственици на ранчо? — попита Хана, като гледаше майка си внимателно.

— И тях — отговори майка й безучастно.

— Не разбирам! — учуди се Хана. — Мислех, че те е страх от мъжете.

— Страхувах се от яростта на баща ти. Ако му се противопоставях, той реагираше още по-зле. Научих се да се крия или да съм толкова незабележима, че да не ми обръща внимание. Също както ти се научи да мълчиш. Връщах се в спомените си към други времена и други мъже и те ми помогнаха да преживея всичко. Просто още ми е трудно да се отърва от този навик сега, когато вече не е необходимо. Присъствието на Бък в къщата много ми помогна.

Хана се отказа да спори. Появяването на Бък преобърна живота и на двете. Тя не можеше да го проумее и преди всичко не можеше да си обясни защо изведнъж всичко, което той правеше, я дразнеше толкова много.

Докато наблюдаваше двамата мъже през прозореца, тя видя Бък да се усмихва. Хана усети някакво присвиване в стомаха си. Бък беше красив мъж. Той се усмихваше по същия начин и на майка й. Нищо чудно, че тя се престараваше в желанието си да му угоди.

Би й било приятно да се усмихва и на нея така от време на време.

Тя отхвърли тази мисъл и си заповяда да не става глупава. Той беше като всеки друг мъж, когото познаваше. Да доставят удоволствие на една жена не беше важно за тях.

— Не издържам повече — каза Хана. Хвърли парцала, с който беше забърсала масата, и свали престилката си. — Това е нашето ранчо. Имам пълно право да знам за какво говорят.

Майка й каза нещо, но Хана не я чу. Щеше да я пита по-късно.

След залез-слънце температурата се беше понижила с около двадесет градуса, но студеният въздух не успя да охлади гнева й. До сутринта земята можеше да замръзне. Добре, че картофите не бяха покарали. Щеше да се наложи да изчака известно време, преди да засади царевицата, тиквичките и късния грах.

Бък и Уолтър не вдигнаха поглед, когато тя излезе от къщата. Явно не ги интересуваше присъствието й. При тази мисъл страните й пламнаха. Стъпките й станаха по-отривисти, а токовете на обувките й се забиваха по-дълбоко в твърдата земя. Без да се церемони, тя попита:

— Какво ще предприемете, за да спрете кражбите?

Прямият й въпрос свари Бък неподготвен, но не го стресна. Той я погледна така, като че ли искаше да я удари по главата. Уолтър погледна първо единия, после другия и на нея й се стори, че улови искрица смях в очите му.

— Мисля, че трябва да знам — тя погледна Бък право в очите. — Ако ще продължаваш да се прибираш ранен вкъщи, ще трябва да имам под ръка бинтове и лекарства. В случай, че се оставиш да те убият, ще трябва да намеря някой друг да те замести.

Уолтър се усмихна широко. Беше убедена в това, но не бе толкова сигурна какво изразяваше лицето на Бък.

— Зийк и аз ще се погрижим за ранчото.

— Това вече го каза. Искам да знам как?