В действителност й харесваше присъствието му наоколо. Ако мъжете не бяха такива противни същества, тя би могла да размисли и да се омъжи за някого като него. Предпочиташе да си остане неомъжена, но ако трябваше да избира измежду него, Еймъс и Лиймън, би избрала Бък.

Хана не проумяваше защо позволява на мислите си да се насочват в такава абсурдна посока. Дори и чифт гъсти, черни вежди не можеха да бъдат извинение.

Но ако веждите му привличаха вниманието й, то тъмните му кафяви очи я запленяваха. Те като че ли я изпиваха, преценявайки действията й, търсейки скрития подтекст в думите й. И все пак не се променяха от това, което виждаха. Гледаха на света без радост и ентусиазъм. Само със сурова решителност.

Той беше хубав мъж. Независимо от късата му коса, която отказваше да застане на място, освен когато беше мокра. В момента, в който изсъхнеше, тя щръкваше във всички посоки, все едно непрекъснато прокарваше пръсти през нея. Имаше издължено лице и правилно оформен нос. Тя не можеше да реши дали харесва устата му. Непрекъснатото мръщене и навъсеното му изражение изкривяваха формата й.

Не се бе обръснал. Черната набола брада се виждаше ясно по лицето му и му придаваше почти момчешки вид. Тя не бе очаквала, че това ще й хареса. Винаги бе мислила, че мъжът трябва да прилича на мъж — солиден, опитен, на когото може да се разчита — но от друга страна очите му на старец компенсираха напълно младежкото му излъчване.

— Беше много вкусно, госпожо — каза Бък на госпожа Гросек и стана от масата. — За жена, която никога не е готвила американски ястия, се учите доста бързо.

Хана се дразнеше от усилията на майка си да угоди всячески на Бък. Тя се радваше на новопоявилото се желание за живот у майка й, но не й допадаше, че Бък бе причината за това.

Но защо я интересуваше, че Бък се държеше мило с майка й, а беше груб с нея? Тя не искаше нищо друго от него, освен да й помогне да изплати дълговете си. Щеше да е доволна да му помаха за сбогом, когато и да реши да си тръгне.

— Ще сменя превръзката ти сега — осъзнаваше острия си тон, но не можа да направи нищо, за да го смекчи.

— Превръзката ще почака.

— Не няма! — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Щом настояваш да тръгнеш, въпреки всичките ми възражения, рамото ти трябва да бъде превързано по-стегнато, за да не се отвори раната.

Бък явно искаше да се възпротиви.

— Ако се отвори, ще заздравее по-бавно и ще ти се наложи да се мотаеш тук още една седмица, а това ще ме подлуди.

— Помисли колко много картофи бих могъл да зария.

— Картофите ги засяхме. Сега е ред на царевицата, боба и тиквичките.

— Спри! — каза Бък с много бледо подобие на усмивка на лицето. — Можеш да пристегнеш рамото ми колкото искаш, стига само да мога да дишам.

Хана очакваше да смени превръзката му в кухнята, но той се отправи към стаята си. Преди още да бе взела нещата, които й бяха необходими, тя усети как напрежението й започва да расте. Помисли за момент дали да не го извика обратно, но отхвърли идеята. Не искаше Бък по никакъв начин да забележи начина, по който й въздействаше. Не искаше и майка й да се досети.

Той седеше на леглото, когато тя отвори вратата. Ризата му беше съблечена наполовина и той се опитваше да освободи раненото си рамо.

Краката на Хана почти се подкосиха. Ужасена от слабостта си, тя обузда мислите си и влезе в стаята. Цялото й тяло се разтресе. Дори ръцете й трепереха.

Тя и преди беше сменяла превръзката му, но майка й винаги присъстваше. Сега беше сама в стаята с мъж, гол до кръста. Хана не беше подготвена за чувството на близост, което я обзе. Беше й трудно да го осъзнае, а и не знаеше как да се справи с него. Никога не бе мислила, че един мъж може да й въздейства така. Дори и мъж като Бък.

Мисълта да има този мъж до себе си, само за нея, я оживи. Да може да го докосва, когато си пожелае, да лежи нощем близо до силното му тяло… Е, Хана не бе мислила за тази страна на съпружеския живот. Изглежда това бе сериозен пропуск.

Но и той щеше да лежи близо до нея. Щеше да я докосва. Той дори щеше… Увереността за това, което би се случило помежду им, възпламени съзнанието й. Никога досега не бе позволявала на такива мисли да я безпокоят. Не бе искала да мисли за това, но сега не можеше да се спре.

Хана не можеше да повярва, че чувствата й към Бък бяха претърпели такава драстична промяна. Той беше човекът, твърдо решен да отнеме ранчото й, но това вече не я ядосваше. Може би вече не го вярваше. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ако Бък посегне към нея в този момент, тя не би имала сили да го спре.

Усети колко чувствителни бяха станали зърната на гърдите й. Като че ли роклята й беше направена от груб вълнен плат. Трябваше да устои на желанието си да ги докосне с ръка, да разбере кое ги караше да настръхнат така.

Решена с нищо да не издаде пред Бък мъчението, което бе обзело съзнанието и тялото й, Хана постави легена и бинтовете на масата до леглото.

— Дай да ти помогна да си свалиш ризата.

Бък беше освободил раненото си рамо. Хана хвана ризата и той издърпа ръката си от ръкава. Не й се наложи да го докосва. Тя хвърли ризата настрани. Но когато започна да маха старите бинтове, не можа да си намери удобна позиция.

Ако останеше права, трябваше да се наведе под мъчителен ъгъл и да доближи главата си много близо до неговата. Ако седнеше, щеше да се окаже до него на леглото. Само при мисълта за това краката й се подкосиха отново. Ако извикаше майка си, щеше да се покаже като страхливка.

Тя застана зад него и се наведе към рамото му. Той обърна главата си, за да я следи какво прави. Косите им на практика се докоснаха. Чувстваше дъха му върху пръстите си.

Тя направи неуспешен опит да махне безопасната игла.

— Искаш ли да ти помогна?

— Ще се справя, ако спреш да се въртиш, за да видиш какво правя.

Вместо да отмести поглед, той я погледна право в очите.

— Изнервям те — това не беше въпрос, а констатация. — Защо?

Искаше й се той да се обърне. Не можеше да разсъждава, когато я гледаше така. Дори и Еймъс не я бе гледал толкова настойчиво. Еймъс я гледаше похотливо и това я ядосваше. Имаше усещането, че Бък вижда какво става в душата й и това я караше да се чувства беззащитна.

— Казах, че не съм нерв…

— Ние сме партньори. Не бива да ме лъжеш.

Тя не се чувстваше като партньор. Чувстваше се слаба, неспособна да свърши работата си.

— Не съм свикнала да съм близо до мъже — успя да промълви най-накрая. — Искам да кажа толкова близо.

Той продължи да я гледа.

— Никога преди не съм докосвала мъж.

— Толкова ли е странно? — попита той. Изражението му не се промени, но й се стори, че това стана с тона му.

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Няма да нараня теб или майка ти.

Ръцете й замръзнаха във въздуха. Тя никога не бе мислила, че той ще я нарани. Защо тогава думите му я превърнаха в топка желе. Ръката й се разтрепери. Той я пое в своята, за да я успокои.

— Защо трепериш?

— Не знам — прошепна тя.

Той пусна ръката й и тя започна да трепери отново.

— Не можеш ли да спреш?

— Не и докато ме гледаш така.

Той извърна глава.

— Така по-добре ли е?

— Да — не беше по-добре, поне не още, но тя се насили да свали бинта. Не би могла да понесе мисълта колко уязвима я правят въпросите му. Не и преди да има време да помисли, да възстанови защитните си сили.

Раната му заздравяваше бързо. Майка й би казала, че това е знак за здраво тяло. Хана нямаше нужда от този знак, за да знае, че е така.

— Заздравява добре — каза му тя, опитвайки се да не обръща внимание на чувствата, които допира на пръстите й до кожата му предизвикваха в нея. Но беше невъзможно да не усети мускулестите му рамена, да не забелязва бавното повдигане на корема му, докато диша, да не почувства топлината на тялото му.

Беше й също толкова невъзможно да пренебрегне начина, по който реагира собственото й тяло. Проблемът идваше от това, че не разбираше какво означава всичко това. Нито Еймъс, нито Лиймън й бяха въздействали по такъв начин. Нямаше приятелки, които да попита и да направи сравнение. Може би това се случваше с всяко момиче. Може би си беше нормално.

Не мислеше, че е така. Обикновено тя беше спокойна, решителна и разсъждаваше доста трезво. Но в момента не беше способна да мисли разумно.

— Не го пристягай много — каза Бък. — Трябва все пак да мога да движа рамото си.

Нервите й бяха толкова опънати, че прекалено силно бе пристегнала бинта.

— Съжалявам, но не ми се е налагало да правя превръзки често.

Не това беше причината, но тя не искаше той да разбере. Концентрира се максимално, за да запази дишането си нормално.

— Защо не помолиш господин Евънс да дойде с теб?

Може би, ако се съсредоточи върху опасността, ще забрави това странно чувство в корема си и омекналите си крака.

— Ако не мога да се справя с работата, трябва да го науча още сега.

— Какво ще направиш, ако откриеш Зийк…? — тя не можа да довърши въпроса си.

Бък коренно се промени. Тя усети как под кожата мускулите му се напрягат. Очите му винаги изглеждаха студени и криеха емоциите му, но сега горяха. Той стисна юмруци, а кокалчетата му побеляха.

— Ще открия кой е виновен — каза Бък — и ще го убия.

Шокирана, Хана се закова на място. Хората от нейната общност проповядваха мир и любов. Тя знаеше, че те невинаги живееха, следвайки тези високи идеали, но не познаваше друг мъж, който да е говорил така открито за убийство. Беше изумена, че Бък го направи.

— Как можеш да говориш така?

— Ти какво ще направиш, ако някой убие най-добрия ти приятел?

Не знаеше. Нямаше най-добър приятел.

— Трябва да има и друг начин.

— Някои хора разбират само от убийство.

— Е, ние още не знаем дали нещо се е случило със Зийк. Той ми изглежда много умен човек, който трудно ще се остави да го хванат. Може би точно сега препуска към ранчото.