Лей Грийнууд - Бък

Бък малко се поуспокои.

— Зийк е като сянка. Не можеш да го чуеш. Често не можеш и да го видиш.

— Ти много обичаш Зийк, нали?

Бък понечи да каже нещо, но се отказа.

— Преживели сме едно и също. Никой друг не може да го разбере.

— Това не е обич. Да не би да се страхуваш да признаеш собствените си чувства? Той е твой брат. Не би трябвало да имаш про…

— Аз нямам брат — прекъсна я Бък.

— Каза, че имаш девет, че родителите ти са осиновили…

— Джейк и Изабел не са ми родители. Момчетата не са ми братя.

Хана знаеше, че Изабел и Джейк са неговият свят. Той не спираше да ги цитира и непрекъснато говореше за момчетата. Имаше чувството, че вече познава Дрю и Уил, и не можеше да разбере защо той не иска да ги приеме за свое семейство.

— Те са твои официални родители независимо дали го приемаш или не — каза Хана. — Братята ти също.

— Аз имам истински майка и баща. Както и сестра.

— Тогава не разби…

— Майка ми избяга, а баща ми ме продаде. Няма да имам свое семейство, докато не открия сестра си. И смятам да се отплатя на Джейк за всичко, което е направил за мен.

— Не можеш да му се отплатиш за това, че ти е дал семейство — каза Хана. Видя как Бък се отдръпва от нея и се затваря в себе си, но не можеше да спре. — От всичко, което ми каза, разбирам, че те обичат и са сторили всичко за теб като истински родители. Такъв дълг не можеш да изплатиш с пари — само с уважение, лоялност и любов.

Бък не отговори, дори не я погледна.

— Да си родител е много повече от това да създадеш едно дете — продължи тя, отказвайки да се предаде. — Бих заменила баща си за Джейк във всеки един момент и щях да съм горда да кажа, че го обичам.

— Ако не смяташ скоро да свършиш с тази превръзка, аз ще го направя. Трябва да открия Зийк.

За един кратък миг тя бе почувствала, че Бък се е отпуснал пред нея и могат да разговарят като нормални хора. Сега отново усещаше студенината, която лъхаше от него. Той отново я отблъскваше. Импулсът да сподели част от себе си с нея си беше отишъл.

Хана изпита огромно съжаление към Бък. Жестокостта на майка му и баща му го бе лишила от способността да приеме любовта на осиновителите си.

Чудеше се дали той би могъл да обича някого истински, след като непрекъснато се опитваше да измерва чувствата на хората в пари. Изглежда това беше много по-жестока трагедия от побоите, които бе изтърпял.

— Надявам се да го намериш — каза тя, докато завързваше и последната връзка. — Дори и да не го наричаш свой брат, мисля, че го обичаш като такъв.

Бък все още мълчеше, но погледът му беше по-напрегнат отвсякога.

Той започна да облича ризата си.

— Нека ти помогна — предложи тя.

— Мога и сам.

Хана не му позволи да я отблъсне. Тя взе ризата му. Той не помръдна. За миг й се стори, че ще влязат в безмълвен двубой, но той сви рамене и пъхна ранената си ръка. След това пъхна и другата.

— Ще я закопчаеш ли вместо мен?

Тя не очакваше това. Той сам се бе облякъл тази сутрин. Видя предизвикателство в очите му. Дали не я изпитваше? Каквото и да се опитваше да направи, тя нямаше да му позволи да разбере, че го желае.

— Ще ти помогна със седлото — каза тя, пресягайки се към първото копче. Ако говореше за друго, нямаше да й се налага да мисли за това, което правеше. — Няма да можеш да го повдигнеш с това рамо.

— А ще ми помогнеш ли и да се кача на коня?

— Вероятно. Няма да можеш да ми помогнеш да си платя дълговете, ако не можеш да се задържиш на седлото.

— Дългът ли е единственото, което те интересува?

Тя спря на последното копче на пъпа му, точно над колана. Не можеше да го направи. Това копче трябваше да си го закопчае сам.

— Ти би ли се интересувал от друго? — тя не беше чак толкова смутена, че да не разбере какво точно означаваше въпроса му.

Той погледна надолу към оставащото копче, след това вдигна поглед към нея.

— Зависи — той закопча копчето.

— От какво?

Той отново я погледна.

— Все още не знам.

Хана чу, че някой язди към къщата. Поведението на Бък рязко се промени. Той излетя от стаята и се насочи към предната част на къщата, без дори да загащи ризата си. Когато той отвори входната врата, Хана видя Уолтър Евънс да слиза от коня си.

— Намери ли приятеля си? — попита Евънс, когато те излязоха на верандата.

— Не — отвърна Бък. — Точно се приготвях да тръгна да го търся.

— Нещо против да дойда с теб?

Хана не знаеше защо Евънс би се интересувал от техните дела, но беше благодарна, че той предложи да отиде с Бък. Междувременно реши, че при първа възможност ще си купи кон. Нямаше да допусне да я оставят в ранчото отново.

— Няма ли да влезеш да изпиеш чаша кафе?

Хана се обърна и с изненадана видя, че майка й също е излязла на верандата.

Уолтър Евънс се усмихна на майка й.

— Откъде знаеш, че съм яздил цялото това разстояние с надеждата да ме поканиш. Още помня онази първа чаша.

Хана се обърна към майка си, разтревожена, че спомена за времето, когато баща й я беше бил за това, че „забавлявала мъже“, ще я разстрои. Тя наистина беше леко пребледняла, но нито изражението й, нито позата й се бяха променили.

— Добре дошъл си да се отбиваш, когато пожелаеш — каза тя. — На печката винаги има джезве с горещо кафе.

— Ще го запомня.

— Няма да ми отнеме много време да оседлая коня — обади се Бък. — Ще се върна…

Той млъкна. Хана го погледна, но Бък беше зареял поглед в далечината на запад. Тя също погледна натам, но не видя нищо.

— Изглежда, че ще имаме гости — каза Бък.

— Не виждам никого — каза Хана.

— Виждам прахоляк — каза Бък — или са ездачи, или препускащи крави.

— Ездачи — додаде Евънс.

— И аз си помислих същото — отвърна Бък.

Майката на Хана се прибра вътре. Очевидно новопридобитата й увереност не се простираше по-далеч от Бък и господин Евънс.

Двамата мъже завързаха разговор за състоянието на ранчото, за пролетните дъждове, най-подходящото време да започнат събирането и преброяването на говедата и как най-добре да го организират. Хана имаше усещането, че Бък слушаше само с половин ухо. Той продължаваше да се взира в далечината на запад. Най-накрая и тя видя ездачите, но не би могла да каже кои са.

— Лиймън Джилет е — каза Бък.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Аз не мога да разпозная никого.

— Кой е с него? — поинтересува се Евънс.

— Том Гладис, мъжът, който срещнахме със Зийк, когато открихме онези крави в каньона и още някой, когото не познавам.

— Не разбирам как ги позна от такова разстояние?

— Имам добро зрение — отговори Бък. — Никога не чета нещо, освен ако не се налага.

Хана не беше сигурна, че някой би могъл да вижда така добре, независимо колко малко чете. Скоро обаче думите на Бък се потвърдиха.

Изражението на Евънс внезапно се промени.

— Какво има? — попита го Хана.

— Този мъж с Джилет — отговори Евънс. — Познавам го.

— Стрелец ли е? — попита Бък.

— Да.

Хана никога не беше виждала стрелец, дори не бе чувала името на някого с такава репутация, а сега такъв човек щеше да прекрачи прага й. Може би точно той беше прострелял Бък.

— Кой е той? — попита Бък.

— Сид Бараклоу — отговори Евънс. — Работи за всеки, който се съгласи да плати исканата цена. Вече от около година работи за Джилет.

— Защо идва тук? — намеси се Хана.

— Съвсем скоро ще узнаем. Дотогава нека седнем и почакаме.

Бък и Евънс седнаха на столовете на предната веранда. Хана не разбираше как бе възможно да останат толкова спокойни. Идваше наемен стрелец. Най-вероятно, за да убие някого.

— Ще ти донеса оръжията — каза тя и се обърна да влезе в къщата.

— Остави ги — каза Бък.

— Но той води наемен убиец със себе си.

— Той идва да ни каже нещо. Наемникът с него е само, за да придаде тежест на думите му. Засега няма да го използва.

— Как би могъл да знаеш?

— Виждал съм наемни стрелци и преди.

За първи път Хана осъзна, че има много неща в живота на Бък, за които тя не знаеше нищо. Той самият би могъл да бъде стрелец.

Прекалено нервна, за да седи просто така, без да прави нищо, тя тръгна към градината си. Но не можеше да се съсредоточи нито върху новите насаждения, нито върху това, какво още искаше да засажда. Единственото, за което можеше да мисли, беше Джилет и стрелецът, когото водеше със себе си. Каза си, че трябва да обере граха, преди да е станало твърде горещо. Можеше да провери картофите и да види дали морковите са поникнали, да прецени дали да ги полее. Трябваше също да реши колко още храна ще й е необходима, за да изхрани Бък и Зийк.

Все още не беше подхванала нищо, когато Джилет и хората му пристигнаха. Не й хареса изражението на Лиймън. Беше разярен. И яростта му бе насочена към Бък.

Внезапно и доста неочаквано, Хана се вбеси. Този мъж нямаше право да идва тук да я заплашва и да принуждава майка й да се крие в къщата. Още по-малко имаше право да е ядосан на Бък. Но преди всичко нямаше причина да води наемен стрелец в ранчото й. Това не й харесваше и тя нямаше да го позволи. Хана излезе от градината с отривиста стъпка и се изправи пред Джилет, преди още да е успял да слезе от коня си.

— Добро утро — каза тя. — Пак ли си дошъл да ме ухажваш?