— Тогава каква беше тази стрелба?

— Голямо жигосване тече там. Попаднах на три места, където бяха палили огньове.

— Забрави за жигосването — каза Бък. — Кажи ни за стрелбата.

— Проверявах едното от местата — започна да обяснява Зийк. — Тъкмо бях разровил въглените, когато някой стреля по мен от тъмното. Метнах се на земята, за да се прикрия и стрелях два пъти. Чух някой да изхриптява и да се претъркулва в храстите. Пропълзях нататък, докато видях онзи проснат на земята.

— Не знаеш кой е и защо е стрелял по теб? — попита Евънс.

— Нямах възможност да го попитам. Беше мъртъв.

— Къде беше цяла нощ? — попита го Хана. — Бък се поболя от тревога за теб.

Дори и за секунди, Хана за първи път видя Зийк да се усмихва.

— Младокът, когото срещнахме онзи ден, дойде да души наоколо и аз се изнесох доста бързо. Оставих коня си в малка клисура, на около една миля от тук. Отидох да поспя в кокошарника. Предположих, че никой няма да ме потърси там.

— Няма да се учудя, ако кокошките престанат да снасят поне за седмица — каза Хана. Цялата трепереше. Всичко това я беше сварило неподготвена. А и никога до сега не беше преживявала сутрин като тази.

— Влизай вътре — каза тя на Зийк. — Мама ще ти приготви нещо за ядене. След това ще можеш да доведеш коня си обратно тук.

— Аз ще го доведа — предложи Бък. — Поне ще имам какво да правя.

— Аз ще дойда с теб — предложи Евънс.

Хана би трябвало да почувства някакво облекчение, но някак си това й изглеждаше по-лошо от всякога. Тя не можеше да забрави обещанието на Бък да се срещне с Джилет, когато дойдеше времето за прибирането и преброяването на говедата. Или обещанието на Бараклоу, че ще спре Бък, ако той се опита да го направи. Някой щеше да бъде убит, ако тя не направеше нещо.

Но какво би могла да направи?



— Още ли мислиш да накараш Джилет да участва в преброяването? — попита Евънс.

Те яздеха един до друг по тясната пътека, лъкатушеща между мескита и пустинния кактус. Зийк им беше описал клисурата. Еванс знаеше как да я намерят.

— Да.

— Дори и след като знаеш, че този стрелец работи за него.

— Да.

— Криеш ли нещо от мен?

— Като…?

— Че ти самият си стрелец или нещо подобно.

Бък се засмя:

— Не съм стрелец. Всичко, което искам, е да бъда каубой.

— Не те ли е страх от Бараклоу?

— Не, но и не съм чак толкова неблагоразумен, че да не го вземам насериозно.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще говоря с другите собственици на ранчо.

— Мислиш ли, че Джилет ще продължи да не приема предложението ни?

— Ако всички се обединим, не мисля, че ще може да откаже.

— Какво те тревожи тогава?

— Подозирам, че жигосва всички животни, които са на негова територия. Когато отстъпи и ни разреши да се присъединим към него, няма да е останало и едно говедо с дамгата на „Тъмблинг Ти“.

— Тогава нека говорим с останалите и да започнем събирането и преброяването по-рано. Така той няма да може да обясни наличието на толкова много прясно жигосани животни.

— Би могъл, ако си намери фалшиви документи за скорошна покупка на добитък.

— Това може да се провери.

— И докато намерим някой от Остин, който може да провери, той ще е отвел тези крави на стотици мили оттук. Не, трябва да го изненадаме.

— Как?

— Не съм сигурен, но имам една идея. Ще ми трябват няколко дни, за да я проверя. Ако се окажа прав, може и да успея да уредя нещата без излишна стрелба.

Минаха през една ливада, побеляла от бодлив мак. Може би щеше да е добре да набере малко за майката на Хана на връщане.

Внезапно Еванс се разсмя високо.

— Никога няма да забравя изражението на Бараклоу, когато Хана изби пистолета от ръката му. Не мисля, че нещо подобно му се е случвало преди.

— Убеден съм, че не е.

Бък си спомняше всичко прекалено добре. Изобщо не мислеше, че е смешно. Беше напрегнат, изплашен, че Бараклоу може да удари Хана. Ако го беше направил, щеше да се наложи Бък да го нападне, независимо от раната в рамото си. Това беше много повече от естественото желание на един мъж да защити една жена. Това беше чувство на отговорност. Имаше усещането, че нещо, което му принадлежи, беше под заплаха и той трябваше да го защити, защото е наистина ценно за него.

Не можеше да си обясни откъде се беше появило това чувство. Беше намразил Хана от момента, в който му обърна гръб преди толкова години.

Точно заобикаляха един гъсталак от дъб и кедър, когато едно говедо изскочи от там, мина на зигзаг между мескита и кактусите и се скри в един по-голям и плътен гъсталак.

Но Хана не беше такава, каквато я помнеше. Тя дори не беше такава, за каквато я мислеше, когато дойде за първи път в ранчото. Беше толкова докачлива и плашлива като крава, която бранеше телето си. Толкова бързо се променяше, че той не успяваше винаги да я разбере.

Тя се държеше началнически и беше толкова нахакана, че той трябваше да е пълен глупак, ако продължаваше да копнее за нея. Някои жени не заслужаваха усилието да се примиряваш с тях. Беше убеден, че Хана е една от тях.

Не трябваше да се интересува от нея, но се интересуваше. Не трябваше да го е грижа за нея, но се тревожеше за нея. Трябваше да изхвърли всяка мисъл за нея от ума си, но не можеше. Очевидно момчешкото му увлечение по нея никога не беше преставало. Още повече, подозираше, че беше започнало да нараства през няколкото дни, откакто беше в ранчото. Разумът можеше и да му казва, че мрази Хана заради начина, по който се беше отнесла с него. Но една друга част от него беше намерила други причини, за да стигне до напълно различно решение.

Това го изненада толкова, колкото и смелостта, с която го беше защитила. Да се изправи лице в лице с Бараклоу беше много по-опасно, отколкото да се опълчи на баща си, но тя не се двоуми дори за миг. Дори и за момент не би си и помислил, че тя ще поеме такъв риск заради него.

Дали това означаваше, че и нейните чувства към него се бяха променили?

Евънс наруши тишината:

— Сид Бараклоу има репутацията, че е доста бърз с ваденето на пистолета, но не и с точността си.

Бък отново насочи вниманието си към Еванс:

— От това, което видях, хората съдят за даден стрелец не по качествата на опонентите му, а по броя глупаци, които са се оказали на пътя на куршумите му.

— Надявам се, че ти възнамеряваш да стоиш настрана от пътя им.

— Ако има как.

— На Хана няма да й хареса, ако те убият.

— Знам. Накара ме да добавя точка в споразумението, че ако бъда убит, претенциите ми към ранчото й отпадат.

— Не е имала предвид точно това. Тя…

— Нямам намерение да умирам от ръката на някакъв си наемен убиец — прекъсна го Бък, преди Евънс да може да каже нещо, което той не би искал да чуе. — Джейк се погрижи всички момчета да се научим как да стреляме, но ни научи преди това да използваме разума си.

Защо трябваше да се възприема като едно от момчетата на Джейк, като че ли му беше син? Хана беше виновна за това.

Може и да не искаше да си признае, но Джейк и Изабел се бяха отнасяли с всички тях като със собствени синове. Научиха ги да се уважават и да имат доверие един на друг, да се държат като семейство, да се чувстват като братя. Може и да не бяха започнали да се обичат, но уважението им един към друг беше много повече от това, което Бък някога беше получавал преди това.

Бък беше потиснал чувствата си, защото много вероятно родителите му бяха все още живи. Той оценяваше това, което Джейк и Изабел се бяха опитали да направят, но когато намереше сестра си, той щеше да има свое истинско семейство. Тогава не би имал нужда от никого другиго.

— Изглежда доста често мислиш за тези хора — каза Уолтър.

— Така е.

— Бих искал да се срещна с тях някой ден.

— Те са едни обикновени хора.

Но не бяха. Едва сега Бък бе започнал да осъзнава колко необикновени бяха те. Също така, бе започнал да се замисля дали не бе позволил на нещо много ценно да се изплъзне между пръстите му.

— Ето го коня на Зийк — каза Евънс.

Не видяха други следи от копита в околността. Бяха стигнали до малък каньон, от който извираше тънко ручейче. Пространството между кедрите и мескита беше обсипано с гилардия и ярко жълтото на жълтичките. От това щеше да излезе много добра ливада за сено.

— Погрижи се Зийк да не се появява известно време — каза Уолтър, когато тръгнаха обратно към ранчото.

— Не можеш да накараш Зийк да направи нещо, ако не иска.

— Това би навлякло неприятности на Хана и майка й.

— За втори път казваш подобно нещо. Защо се интересуваш толкова много от тези жени?

Бък почувства пристъп на ревност и едновременно с това някакво отвращение. Не беше нещо необичайно млади жени да се омъжват за доста по-възрастни мъже, но защо Хана. Този човек беше прекалено възрастен за нея. По дяволите, той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Всеки джентълмен би трябвало да бъде загрижен за добруването на две беззащитни жени.

— Те не са беззащитни — каза Бък — гласът му прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Зийк и аз сме с тях.

— Понякога се питам дали ги защитавате или ги използвате.

— След като ми нямаш доверие, защо искаш да ми помагаш?

— Джилет е общ враг. Трябва всички заедно да му се опълчим. Що се отнася до жените, достатъчно изстрадаха от Гросек. Ще се погрижа да се отнасят много по-добре с тях от сега нататък.

— По-добре е тогава да поговориш с Джоузеф Мерик. Той е много по-голяма заплаха за тях, отколкото аз.

— Мерик е твоя грижа — каза Еванс. — Хана ще ти даде половината си ранчо, така че ти трябва да я защитиш от него. Само се постарай да не се налага някой друг да я защитава от тебе.

— И ако не го направя?

— Тогава няма да се налага да се пазиш само от Бараклоу.

Бък не знаеше защо Евънс се интересуваше толкова много, но това за него нямаше никакво значение. Той не беше отговорен за Хана. Тя си имаше майка, която да се грижи за нея. А той не беше отговорен и за госпожа Гросек.