Лей Грийнууд - Бък

— Добре е, че до Утопия са само десет мили — каза Бък, когато първите къщи на града се показаха. — Този впряг никога не би издържал до Остин.

Беше изненадал Хана, когато предната вечер покани нея и майка й да го придружат до Утопия. Госпожа Гросек беше отказала. Първоначално Хана също отказа, но после промени решението си. Веднага след като свършиха с вечерята, тя обяви:

— Искам Зийк и ти да ми помогнете да натоварим фургона.

— Защо? — попита Зийк.

Той нямаше желание да прави каквото и да било за Хана.

— Ще занеса маринованото говеждо в Утопия, за да го продам. Както и киселото зеле.

— Защо? — попита я Бък.

— Ти и Зийк няма да го ядете.

— Дяволски си права — потвърди Зийк.

Той беше отказал да се съобразява със забраната на Хана срещу употребата на неприличен език.

— Мога да използвам парите — обясни Хана.

— За какво?

— Имам нужда от толкова много неща, че още не съм решила. Но това ще са си мои пари. Не трябва да ти давам отчет за тях.

Бък не хареса отговора й, но не каза нищо. Той самият имаше идея да лови диви коне, за да ги продава, и нямаше намерение да й дава отчет за получените пари.

Напълниха фургона с буркани, гърнета и глинени съдове, пълни с неща, които Бък си задаваше въпроса дали би ял, освен ако не умираше от глад. Така и не разбра колко отблъскващо изглеждаха маринованите свински крачета, тъй като Хана бе използвала всяко свободно одеяло, за да увие бурканите така, че да не се счупят.

След това тя остана до късно, за да напише някакво писмо. На следващата сутрин добави още два сушени ябълкови пая към товара. По целия път до града фургонът скърцаше, различните буркани и гърнета подскачаха и потракваха, но нищо не се счупи.

— Къде искаш да отидеш? — въпреки раната в рамото си, Бък беше настоял да управлява фургона.

— При търговците. Ти какво ще правиш?

— Ще говоря с шерифа. След това ще проверя дали има кантора на животновъдите тук.

— Защо?

— Искам да разбера чия е дамгата звезда.

— Какво ще направиш след това?

— Зависи от това, което разбера.

— Защо не искаш да ми кажеш? Предполага се, че трябва да ми имаш доверие.

— Това се отнася и за двама ни.

Тя се замисли за момент.

— Ако имам достатъчно пари, бих искала да си купя кон.

— За какво ти е?

— Искам да се науча да управлявам ранчото си. Не бих могла да го правя от предната веранда.

Понечи да й обясни, че тя не би могла да го прави и от гърба на коня, особено ако той имаше думата по въпроса, но се отказа. Все още не си беше купила кон. Нямаше смисъл да водят тази битка. Все още не.

— Не искам да ти давам някакви надежди, но търся някакъв начин, по който да ти върна кравите, на които е била сложена нова дамга.

— Можеш ли да докажеш, че това са моите крави?

— Не и без да ги заколим и проверим кожите им от вътрешната страна.

— Тогава, така или иначе, са загубени.

Той видя как искрицата надежда изгасва в очите й. Наблюдаваше я как се бори, за да запази духа си, да скрие от него колко много собствената й независимост означаваше за нея.

— Не. Ще ти ги върна. Искам да го направя така, че да не се стига до кръвопролитие.

— Можеш ли?

— Не знам.

Доколкото можеше да прецени, имаше поне една възможност. Ако това не успееше, можеше да се стигне до открито стълкновение.

— Погрижи се за твоите задачи — предложи тя. — Аз ще се оправя с фургона.

— Сигурна ли си?

— Да. Започнах да управлявам фургон почти веднага, след като се научих да ходя. Татко невинаги е имал роби, които да му работят.

Той слезе от фургона, като внимаваше за рамото си.

— Трябва да се приберем тази вечер, така че не се отбивай в кръчмата и не се напивай. Не мога да оставя майка сама.

— Дори и с Уолтър Еванс, за да й прави компания?

— Дори и с него.

След като тя тръгна, Бък се зачуди дали не беше нетърпелива да се прибере, за да види Уолтър. Познатият пристъп на ревност го завладя отново. По дяволите, не можеше да повярва, че се държеше така заради една жена, която беше мразил с години. Може би полудяваше. Ако скоро не отидеше до Остин, вероятно щеше да направи нещо отчаяно.

Градът изглеждаше солиден и процъфтяващ. Каменни къщи и магазини се издигаха по протежение на главната улица, солидни постройки, които свидетелстваха за уседналост и упорит труд. Прозорци от истинско стъкло, веранди с люлеещи се столове, горни етажи, пригодени за семействата и прислугата. Внимателно подредените и добре поддържани градини говореха за почтени, методични хора, създаващи семейства и пускащи корени. Много от тротоарите също бяха застлани с камъни. Дори и улицата в централната част на града беше покрита с тях. Хората от Утопия парадираха със своята гордост на граждани.

Само Бък знаеше за жестокостта и насилието, скрити под маската на тази идеална общност. Дълбоко в себе си, той знаеше, че тази цена е прекалено висока.

Изненада се колко лесно намери канцеларията на шериф Янт, но не беше учуден, че в едно такова малко общество шерифът и лекарят бяха братя. Той искаше да информира колкото се може шерифи и военни къде могат да го намерят в случай, че открият сестра му. Вече беше написал писмата. Трябваше само шерифът да ги подпише. От опит знаеше, че един официален поръчител ще придаде по-голяма тежест на молбата му.

— Как получи тази рана? — попита шериф Янт, след като подписа писмата.

— Някой ме простреля — отговори Бък. — Но защо, не мога да ви отговоря.

— Фермер ли си?

— Не. Работя в ранчо „Тъмблинг Ти“.

Това не промени изражението на Янт.

— Сара Гросек трябва да продаде това място. Не е редно за една жена да седи там без мъж.

— Тя има мен.

Изражението на Янт стана сурово:

— Не искам да пренасяш проблемите си в Утопия. Ние не толерираме насилието.

Бък трябваше да си прехапе езика, за да не попита за насилието, упражнявано над жените и момчетата роби, но проумя, че Янт ще се престори, че не знае за какво говори той. Можеше и да не знае. Човек, който пребиваше жена си и робите си, не би се хвалил с това.

— Можете ли да ми кажете къде мога да намеря кантората на асоциацията на животновъдите? — попита Бък.

След като шерифът го упъти, Бък му благодари и напусна канцеларията. Недалеч, нагоре по улицата, се беше събрала някаква тълпа. Бък се зачуди каква можеше да е причината за това. Той разпозна фургона на Хана и веднага разбра, че нещо не е наред. Слезе от тротоара и забърза по улицата.

Хана се почувства много повече не на място в магазина на Бакър, отколкото когато отиде до пощата, за да пусне писмото си. Беше минала почти година от последното й идване в Утопия. Тогава беше с баща си. Тя и майка й го следваха безмълвно с погледи, вперени в краката им. От време на време той проговаряше на майка й, но никога на нея.

За хората от Утопия жената нямаше своя собствена идентичност. Те бяха нечии съпруги, дъщери или слугини. Въпреки че Хана беше решена да не бъде зависима от никой мъж, тя се чувстваше малко притеснена да обяви това публично. Да каже на Бък, че възнамерява да живее без помощта на съпруг, беше едно. Да го обяви пред хората в Утопия, беше нещо съвсем различно.

Това беше едно добре подредено общество. Търговията беше изместила религията като основно занимание, но общественият им живот продължаваше да се ръководи от строго установени правила. Основното от които беше, че мъжете вземаха всички решения, а жените ги приемаха без мърморене или недоволство. Това, само по себе си, беше достатъчна причина за Хана да не иска да се омъжва.

Тя събра целия кураж, който имаше и се приближи до господин Бакър. Когато беше малко момиченце намръщеното му, недружелюбно изражение я плашеше. Не й вдъхваше никаква увереност и сега. С облекчение забеляза, че в момента магазинът беше празен. Не искаше никой да узнае за какво беше дошла.

— Добро утро — каза тя, усмихвайки се приветливо на закръгления, червендалест търговец.