— Всъщност беше наистина великолепна. Вече си мисля, че е време да намерим нещо за хапване. Гладна ли си?

Не беше. Как можеше да мисли за ядене, когато стомахът й танцуваше така? Разумът й също не беше на мястото си. Бък наистина ли каза, че е великолепна? Той я мразеше. Не би могъл да каже това.

Тя повдигна поглед към него. Осъзна, че искаше той да си мисли само хубави неща за нея. Неговото мнение беше много по-важно за нея, отколкото на когото и да било от Утопия.

— Какво каза?

— Попитах те дали искаш да ядеш нещо?

— Преди това? Относно участието ми в свадата.

— Хареса ми начина, по който се противопостави на Бакър. Но следващия път и аз ще бъда с теб.

Инстинктивно тя се протегна, взе ръката му и я стисна.

— Щях наистина много да загазя, ако ти не се беше появил. Не знам как да ти се отблагодаря.

Той изглеждаше изненадан от факта, че тя беше хванала ръката му, но не я отдръпна. След секунда колебание стисна в отговор нейната длан.

— Нямах друг избор. Ти не постави точка в споразумението, че ще ми дадеш твоята част от ранчото, ако бъдеш прегазена по време на размирици.

Хана се опита да се ядоса. Но вместо това усети, че се усмихва. Тя се предаде и даде воля на смеха си. Много искаше Бък да й бъде приятел. Никога не бе имала с кого да се посмее. Усещането беше прекрасно.

— Сега, ако ти не си гладна, аз съм — каза Бък. Той пусна ръката й и хвана юздите. — Ако си спомняш тръгнах, без да съм закусвал.

— Татко винаги се хранеше в кръчмата на Шармбек.

— Дали сервират нещо друго, освен мариновано говеждо?

— Татко казваше, че работниците предпочитали кръчмата на Гросвелт.

— Хайде да отидем там.

Хана се успокои, когато влязоха в ресторанта и видя, че всички посетители й бяха непознати. Миризмата на пържено говеждо изпълваше въздуха. Бък въздъхна и се усмихна.

— Мирише като в кухнята на Изабел.

Очевидно и вкусът наподобяваше гозбите на Изабел. Бък яде като за двама. Тя реши, че с този апетит съвсем скоро ще се възстанови от раната си.

Хана пи кафе, изяде няколко парчета черен ръжен хляб намазан с пикантно масло, размишлявайки върху това, което току-що се бе случило. Всичко между нея и Бък се беше променило.

Тя го харесваше. Тя се наслаждаваше на компанията му. Тя искаше да бъдат приятели. Беше безсмислено да го отрича повече. Не беше осъзнавала колко самотна е била. Докато баща й беше жив, семейството й и хората в ранчото бяха по-скоро като щит срещу непознатите, отколкото утеха и подкрепа. Никога не беше почувствала, че ги е грижа за нея или че ще се жертват за нея.

Бък го беше направил два пъти. Тя не можеше да забрави това.

Но Хана искаше нещо повече от обикновено приятелство, нещо повече от стискане на ръка. Колкото и трудно да й беше да го повярва, тя искаше той да не си тръгва.

Но дали това означаваше, че го обича? Хората от тяхната общност не очакваха да има любов между един мъж и неговата съпруга. Жената можеше да обича децата си, но тя уважаваше съпруга си. Считаше се за достатъчно един мъж да се грижи за семейството си. Дали това щеше да й е достатъчно или се нуждаеше от обич? Дали знаеше как да обича? Преди да успее да намери какъвто и да било отговор, госпожа Гросвелт се приближи до тях и привлече вниманието й.

— Чух за неприятностите, които си имала тази сутрин — каза тя. — Ханибал Бакър трябва да бъде линчуван за това, което е казал. Казах му го, но никой не ме слуша. Държа се прекалено дружелюбно с аутсайдерите в този град.

— Благодаря ти — отговори й Хана. — Има някакво успокоение да знаеш, че в този град има някой, който не мисли, че съм потънала в грях. Позволи ми да ти представя Бък Хобсън. Той е източникът на греха, за който говори господин Бакър.

— Винаги ми е приятно да се запозная с човек, който се храни като вас — каза госпожа Гросвелт, като посочи празната чиния на Бък. — Няма по-добър комплимент за един готвач.

— Наистина страхотно вкусно — отговори Бък. — Ще дойда пак.

— Ще се радвам да ви видя. — Тя се обърна към Хана. — Чух, че се опитваш да продадеш малко мариновано говеждо.

— Вече не.

— Отбийте се във фермата на Мофет на връщане. Има цяла къща, пълна с момчета, а няма жена, която да им готви. Може да прояви интерес да купи месото ти. И всичко останало, което имаш.

— Благодаря ти — каза Хана. Искаше да направи нещо, с което да изкаже благодарността си, но госпожа Гросвелт си тръгна също така внезапно, както се беше появила.

— Предполагам, че трябва да тръгваме, ако искаме да се приберем преди мръкнало — каза Бък.

Вратата на ресторанта едва се беше затворила след тях, когато един мъж се втурна към тях. Хана се обърна, само за да види красивото лице на Еймъс Мерик, надвесено над нея.

— Току-що чух какво ти се е случило тази сутрин — каза той, като взе ръката на Хана и собственически я задържа. — Омъжи се за мен и никога повече няма да ти се случи подобно нещо.

Дванадесета глава

Бък почувства, че го обзема някакво напрежение. Еймъс Мерик беше разрешението на всички проблеми, които Хана имаше. Ако тя се съгласеше да се омъжи за него, щеше да има богат съпруг, неоспоримо положение в обществото на Утопия и нямаше да се нуждае от помощта му.

Бък би загубил всичките си шансове някога да притежава свое собствено ранчо. Дори и тя да искаше да му продаде ранчото си сега, той не би могъл да го купи, защото нямаше никакви пари. Ако имаше някакъв здрав разум, би трябвало да направи всичко възможно да провали шансовете на Хана за брак.

Питаше се дали Еймъс ще се отнася добре с Хана. След начина, по който баща й се беше отнасял с нея, тя заслужаваше съпруг, който да бъде мил с нея, дори да я обича. Бък беше убеден, че ако Хана се вречеше на някого, то щеше да е с цялото й сърце. Не беше убеден, че Еймъс Мерик имаше сърце, което да й предложи.

Все пак беше по-добър избор от Джилет. Еймъс може и да беше един надут глупак, но поне не беше мошеник. Бък не смяташе, че е зъл, само убеден в собственото си превъзходство.

— Здравей, Еймъс — каза Хана с липса на всякакъв ентусиазъм. — Как си?

— Знаеш как съм — отговори Еймъс. — Обезумял, неспособен да се концентрирам върху работата си, откакто ми каза, че няма да се омъжиш за мен.

Еймъс изобщо не изглеждаше обезумял. Даже изглеждаше доста весел. Бък се питаше дали Хана можеше да види това.

— Не ставай смешен — отвърна му Хана. — Ти си твърде зает със собствената си персона, за да полудееш по някаква жена, още по-малко по мен.

Еймъс се разсмя. Този звук подразни Бък. Звучеше прекалено самоуверено, прекалено убедено, че животът никога не би отказал на Еймъс Мерик нещо, което той желаеше.

— Винаги си била с хаплив език — каза Еймъс. — Майка ми казва, че това е лоша черта, но аз я намирам забавна.

— Няма да ти бъде забавно за дълго време. Послушай майка си, Еймъс. Тя знае какъв тип жена е най-подходяща за теб.

Бък с облекчение разбра, че Хана не е запленена от най-перспективния ерген в Утопия.

— Аз знам коя е подходяща за мен — настоя Еймъс, — и това си ти. Винаги си била.

— На мен ми е напълно достатъчно да си живея в ранчото с моите пилета и градината си — отговори Хана.

— Можеш да имаш всичките пилета и градини, които поискаш. Прасета и крави, също.

— Искам да живея в ранчо, Еймъс, не тук в града.

Бък осъзна, че Хана щеше да му липсва, ако тя си тръгнеше. Независимо от това, дали го искаше или не, той я харесваше. Много! Не искаше тя да се омъжва. Поне не сега. И разбира се не за някой като Еймъс или Джилет. Какво го беше прихванало? Той не носеше никаква отговорност за Хана. Той наистина имаше желание да я защитава, но Еймъс не беше заплаха за нея, а и тя си имаше майка, която да й дава съвети. Вероятно объркваше интереса си към ранчото с привличането си към Хана. Това можеше да се окаже опасно.

— Ще ти купя ранчо — точно казваше Еймъс.

— Аз вече си имам.

— Това западнало място ще се разори след шест месеца.

— Не, няма. Бък ще се погрижи за това.

За първи път Еймъс осъзна, че Бък също беше там. От изражението му пролича, че не се впечатли от това, което видя.

— Познаваме ли се?

— Срещнахме се в кантората на баща ви — отговори Бък.

— Никога няма да успеете да спасите това ранчо. Там няма нищо, освен кедри и букови шубраци. Крадците на добитък са се погрижили за останалото.

— Мисля, че ще успея да го спася — настоя Бък.

— Ти не си нищо друго, освен един обикновен работник. Какво разбираш от поддръжката на едно ранчо?

— Достатъчно.

Бък не обичаше да се отнасят покровителствено с него, а очевидно Еймъс го смяташе за невежа, некадърник, а вероятно и измамник. Еймъс го стрелна със студен поглед, лишен от всякакви чувства. Бък отвърна на погледа му.

— Защо не отидеш да провериш коня си или нещо подобно — каза Еймъс. — Ние с госпожица Гросек имаме да обсъждаме някои неща.

— Нямаме да си казваме нищо, което вече не сме си казали — сряза го Хана. — Бързам. Трябва да продам маринованото говеждо.

— Защо?

— Защото ми трябват пари — обясни Хана.

— Знаех си! — възкликна Еймъс. — Гладувате, а ти си прекалено горда, за да ми кажеш.

Бък едва не се разсмя, когато Хана почервеня от негодувание.

— Ние не гладуваме и да не си посмял да кажеш на някого, че е така.

— Тогава защо…

— Имам повече говеждо, отколкото ми трябва и по-малко пари, отколкото се нуждая. Това удовлетворява ли те?

— Не! — той я хвана за ръката и я обърна по посока на банката на баща си. — Убеден съм, че криеш нещо и съм решен да го разбера какво е.

— Пусни ме, Еймъс.

Но той не я пусна. Очевидно беше, че щеше да я заведе до офиса на баща си, независимо дали тя желаеше това или не.

— Махни си ръцете от нея — изръмжа Бък.