Опита се да не изглежда заплашително, но не беше убеден, че е успял. Искаше да направи много повече, отколкото само да заплаши Еймъс Мерик.

— Това не е твоя работа — каза Еймъс, без да изпуска ръката на Хана.

— Би трябвало да бъде грижа на всеки, когато види, че принуждават една жена да направи нещо против волята си.

— Тя няма нищо против.

— Със сигурност имам — каза Хана, издърпвайки лакътя си от хватката на Еймъс. — Казах ти, че бързам.

— Но аз искам ти да се омъжиш за мен.

— Аз не желая да се омъжвам, Еймъс. Казвала съм ти го хиляди пъти.

— Трябва да се омъжиш за някого. Не можеш да продължаваш да живееш сама.

— Точно това е, което възнамерявам да направя. Довиждане, Еймъс. Предай на баща си, че ще му се издължа напълно в края на шестте месеца.

Хана тръгна по пътя.

— Никога няма да успееш — извика Еймъс след нея. — Аз мога да се погрижа за теб. Но този каубой никога няма да го направи.

— Винаги ли е такъв? — попита Бък, когато се бяха отдалечили достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Еймъс не може да разбере защо една жена без никакви перспективи би отказала на един мъж с толкова много перспективи. Напълно му убягва факта, че и той е част от сделката.

— Останах с впечатлението, че се мисли за най-изгодната партия.

— Всички са съгласни с него. Защо би трябвало да вярва на мен?

— Отдавна ли иска да се омъжиш за него?

— От около година.

— Защо не си приела?

— Не желая нито един мъж да ми бъде господар — отговори Хана. — Но дори и да исках да се омъжа, не бих се омъжила за Еймъс. Не го обичам. Дори не съм убедена, че той ме обича.

— Толкова ли е важна любовта за теб?

— Би била, ако реша да се омъжвам. Не е ли важна за теб?

— Не знам.

Въпреки че беше свидетел на любовта на Джейк и Изабел един към друг, както и към всички момчета, Бък не беше убеден, че някой може да обича него. Надяваше се сестра му да заживее с него, ако някога я намери, но не разчиташе на любовта. Ако една майка и един баща не можеха да обичат собствения си син, кой друг би могъл?

— Хората, които те осиновиха, не те ли обичаха? — попита Хана.

— Изабел казваше, че обича всички ни. Но е трябвало да го каже, за да може да ни осинови, не мислиш ли?

— Аз не бих казала на някого, че го обичам, ако не е така.

— Казвала ли си на някого, че го обичаш?

— Мама ме обича и аз обичам нея — каза Хана. — Никога не сме си го казвали, но знаем, че е така.

— Тогава трябва да й го кажеш. Джейк казва, че трябва да споделяш с хората как се чувстваш.

Джейк не можеше да си служи добре с думите, но момчетата знаеха, че всички те са важни за него, че се тревожеше за тях. Джейк и Изабел се натъжиха, когато той и Зийк си тръгнаха. Бък се чудеше дали се чувстваха така, защото ги обичаха със Зийк. Не можеше да е убеден в това.

И все пак знаеше нещо за любовта. Спомняше си колко много му харесваше да си играе с бебето на Изабел, колко добре се чувстваше, когато всички се събираха около масата или работеха заедно. Беше потискал това чувство, смятайки че то не включва и него. Може би не е бил прав. Сега му се искаше да беше направил опит да разбере.

Беше ли редно да искаш да бъдеш обичан, но да не отговаряш със същото? Страхуваше се какво би му причинило желанието му да бъде обичан. То застрашаваше плана му. Имаше ужасното усещане, че започва да се влюбва в Хана и това го плашеше. А също го и объркваше.

Бък искаше да избяга от темата за любовта. Караше го да се чувства неудобно.

— Трябва да отида до кантората на асоциацията на животновъдите, преди да си тръгнем. Искам да проверя тази дамга.

— Можеш ли да разбереш чия е?

— Само ако е регистрирана.

Регистрациите се пазеха в кантората на адвоката. Молбата на Бък да разгледа регистъра с дамгите не изненада служителя.

— Последната година нещо има голямо раздвижване в този регион — каза той, след като донесе регистъра. — Господин Джилет купи няколко ранчо заедно с техните клейма.

Сърцето на Бък се сви. Ако Джилет беше купил дамгата звезда, той беше изпуснал единствената си възможност за разрешаване на проблема по мирен начин.

— Искате ли да регистрирате ваше собствено клеймо? — попита адвокатът.

— Да. — Бък нямаше намерение, но му се стори добра идея.

— Кое е ранчото ви?

— Искам да купя част от „Тъмблинг Ти“. Това е собственичката му, госпожица Гросек.

Адвокатът се държеше така, като че ли Бък изобщо не бе споменал Хана.

— Само ще си изгубите парите — каза той. — След като Натаниел Гросек не успя да се справи с това място, никой друг няма да успее.

— Имам намерение да опитам.

— Джоузеф Мерик каза, че сте решителен човек, но ще ви е нужно много повече, за да успеете. Мерик каза, че добитъкът е избягал.

— Наистина са се разпръснали през зимата, но може да се очаква, след като не е имало кой да се грижи за тях.

Бък взе книгата, която адвокатът му подаде и я отвори. Той прехвърли страниците, докато стигна до последните дамги. Не видя шестовърхата звезда на последната страница. Нито на страницата преди това. Надеждата му се възвърна. Прегледа целия списък, без да открие точно това клеймо. Прегледа отново регистъра, за да се убеди, че го няма.

Нямаше скица на тази дамга!

Каза си, че трябва да остане спокоен. Имаше много възможни обяснения, едно от които беше, че е регистрирана в някоя съседна околия.

— Искам да погледна — каза Хана.

Адвокатът изглежда не одобряваше желанието й, но не се възпротиви, когато Бък й подаде регистъра.

— Има ли някакви местни дамги, които не са включени в този списък? — попита Бък.

— Не и такива, за които да знам — отговори адвокатът.

— Колко време ще отнеме да се регистрира едно ново клеймо?

— Две седмици. Времето, което е необходимо да се изпрати до Остин за проверка дали някой друг не го е регистрирал.

— Искам да регистрирам две дамги — каза Бък. — Първата е шествърха звезда.

Хана го погледна изненадано. Когато понечи да проговори, той леко поклати глава. Тя го погледна разтревожено и след това се престори, че цялото й внимание е насочено към книгата. Но с крайчеца на окото си тя наблюдаваше Бък.

Бък нарисува скица на дамгата, като описа как трябва да бъде поставена върху животните.

— Искам да бъде регистрирана на името на госпожа Сара Гросек, Хана Гросек, Бък Хобсън и Зийк Максуел.

Хана не реагира на това. Бък си отдъхна. Знаеше, че ще му се наложи да обяснява по-късно, но сега не беше подходящият момент. Той не знаеше как ще реагира Зийк, като разбере, че го е записал с фамилното име на Джейк. Бък предположи, че този адвокат не би разбрал, ако започне да обяснява, че Зийк е бил роб.

— Това са много хора — каза адвокатът.

— Зийк и аз сме партньори. Ако купим дял от ранчото и двамата ще имаме поравно.

Докато адвокатът записваше цялата необходима информация, Бък го наблюдаваше. Не знаеше дали планът му щеше да проработи, докато не получеше потвърждение от Остин.

— Второто клеймо е „З“ преплетено с „Б“ — каза Бък. — Искам това да бъде регистрирано на името на Бък Хобсън и Зийк Максуел.

Хана го изгледа ядосано.

— За какво ти е това клеймо? — попита Хана.

— Зийк е открил някакви диви коне. Надяваме се да уловим няколко. Трябва да бъдат дамгосани, както се прави с кравите.

Хана с недоверие наблюдаваше адвоката, докато записваше нужната информация. Имаше вид на човек, който мисли, че са го измамили.

— Аз също искам свое клеймо — каза тя на адвоката.

— Вие сте жена — каза той. — Не може да имате ваше клеймо.

— Има ли закон, забраняващ жена да регистрира своя дамга? — попита Бък.

— Не, но…

— Тогава може да си направи.

Бък знаеше, че трябваше да си държи устата затворена, но се подразни от факта, че всички се отнасяха с Хана като че ли тя нямаше никакви права или чувства. Изабел щеше да промени начина на мислене в този град за по-малко от час.

Но като подкрепяше Хана, той само си навличаше неприятности. На нея не й беше нужно собствено клеймо. Адвокатът щеше да я накара да се откаже вместо него. Но не, той трябваше да се намеси и да настоява тя да има своя собствена дамга. Нямаше представа как възнамерява да я използва, но беше убеден, че това ще му навлече неприятности.

— Не съм сигурен, че ще го приемат в Остин — каза адвокатът.

— Оставете ние да се тревожим за това — каза Бък. — Опиши своята дамга и я нарисувай в книгата сама — обърна се той към Хана.

Тя нетърпеливо взе писалката и нарисува едно „Х“, прикрепено към наклонено „Г“. Изглеждаше толкова доволна от себе си, че на Бък сърце не му даде да й припомни, че тя няма никакви животни, върху които да постави тази дамга.

— Искам писмо с дата, което да удостоверява това, което направихме — каза Бък на адвоката.

— Явно държите всичко да бъде документирано — отбеляза той.

— Моят… баща — за миг Бък се поколеба дали да използва тази дума. Той никога не беше наричал Джейк татко преди това. Не знаеше защо трябваше да го прави и сега — изгуби ранчото си, защото нямаше необходимите нотариални актове. Нямам намерение същото да се случи и с мен.

— Натаниел Гросек се е погрижил за ранчото си. Всичките документи са в сейфа ми.

Бък се зарадва, като разбра, че Мерик не притежава никакви документи за ранчото. Обърна се към Хана:

— Най-добре е да потегляме.

Очакваше, че тя ще се нахвърли върху него в момента, в който напуснат адвокатската кантора, но тя не пророни и дума. Но самото й мълчание беше изпълнено с напрежение. Той усещаше, че добрите чувства, които се появиха помежду им, след като той се беше изправил срещу Бакър, започваха да изчезват. Съмнението й дали можеше да му вярва се беше върнало в момента, в който той беше регистрирал своя собствена дамга.

Това, което Хана си мислеше за действията му, не би трябвало да го тревожи, но го тревожеше. Повече му харесваше, когато му се усмихваше. Беше по-лесно да се работи с някого, който те харесва и когото ти харесваш. Безспорно беше много по-лесно да се работи с някого, който ти има доверие, но нито един от тях не вярваше на другия.