Намериха фермата на Мофет без проблеми. Беше разположена върху двеста акра в една низина, където три малки реки се събираха и образуваха една голяма. За фермера беше лесно да хване водата от потоците в бент, за да може да я използва за животните си и за напояване на посевите.

Мофет също беше член на общността, но беше толкова жизнерадостен, колкото неговите събратя в Утопия бяха намусени.

— Моите съболезнования за баща ти — каза той, когато фургонът спря. — Ще продаваш ли?

— Благодаря ти. И не, няма да продавам. Опитвам се да продам малко мариновано говеждо и кисело зеле. Госпожа Гросвелт каза, че може да се заинтересувате.

Очите на Мофет се разшириха от удоволствие.

— Бог да я поживи тази жена. Ще съм ти задължен — той се удари по бедрото. — Имам пет здрави момчета, а нямам жена, която да се грижи за нас. Почти е невъзможно да им приготвя достатъчно храна. Поне нещо, което да става за ядене.

— Може да опитате — предложи му Хана.

Мофет не й даде възможност да си промени решението. Отвори един буркан, взе едно парче говеждо и отхапа огромна хапка. На лицето му се изписа невероятно блаженство.

— Ще взема всичко до последния буркан. Ако е останало още нещо у вас, ще изпратя едно от момчетата да му го дадеш. Дори ще ти изпратя говеждо месо, за да ми го мариноваш.

Хана се усмихна щастливо:

— Можете да вземете целия товар от фургона.

Мофет изсвири рязко и две момчета се появиха подтичвайки.

— Занесете всичко в къщата! — нареди им той. — И ако счупите само един буркан, ще ви одера живи. Аз ще взема пайовете — каза той на Хана. — Нямам им доверие — може да изпуснат някой.

Хана пресметна броя на бурканите и се споразумяха за цената.

— Не би ли взела една крава в замяна? — попита Мофет. — На човек никога не му е приятно да се разделя с толкова пари наведнъж.

— Искам кон и седло — каза Хана, преди той да успее да продължи. — Някой малък, пъргав кон, с който да се грижа за стадата си. Възнамерявам да науча всичко за управлението на едно ранчо.

Мофет я изгледа изучаващо.

— Убедена ли си в това?

— Напълно.

— Тогава по-добре иди при стария Хансън. Той ми дължи един кон за няколко товара сено, които му дадох. Мога да ти дам старото седло на жена ми. На друг няма да му потрябва. И въпреки това ти дължа още пари.

Най-малкото от момчетата излезе от къщата.

— Всичко е подредено, тате. Хенрик иска да отидеш до пасището. Иска да разбере какво мислиш да правиш с онези телета.

— Искам да ми се махнат от главата — каза Мофет. — Беше глупаво да ги вземам. Аз съм фермер, не собственик на ранчо.

— Какви телета? — поинтересува се Хана.

— Преди няколко дни оттук мина един преселник с целия си добитък. Размени няколко новородени телета за мляко и яйца. Мислех, че бих могъл да ги отгледам, но бях забравил, че трябва да се хранят на ръка, докато са малки. Сега не мога да се отърва от тях. Никой не ги иска.

— Аз ги искам — каза Хана.

— Какво ще правиш с тях? — поинтересува се Бък.

— Ще ги отгледам — каза тя, като го изгледа предизвикателно. — И ще им сложа моята дамга. Ако получиш още, бих искала да ги взема и тях.

— Как ще ги закараш до вкъщи? — попита Мофет.

— Ще ги сложа във фургона.

— И шестте? Ами ако скочат от там?

— Бък ще ги улови.

Бък беше готов да й обясни, че ще се нуждае и от двете си ръце, ако се наложи да ги хваща с ласо, но се отказа. Хана щеше да вземе тези телета, дори ако се наложеше да ги върже едно за друго и да ги води самата тя.

Мофет и синовете му наредиха телетата във фургона. Когато всичките легнаха послушно на пода, Бък се почувства отвратен.

— Видя ли, знаех си, че няма да създават проблеми — каза Хана.

Бък си прехапа езика.

— Дръжте под око Хансън — предупреди ги Мофет. — Той не е от нашите. Може да се опита да те измами.

Бък не каза на Мофет, че по-скоро би се доверил на Лиймън Джилет и хората му, отколкото на някого от общността им. Поне с Джилет беше наясно с какъв човек си има работа.

Посещението им при Хансън започна гладко. Хана предаде съобщението на Мофет, обясни какво искаше и всички се отправиха към огражденията. Телетата послушно останаха да лежат във фургона.

— Кой кон мислиш, че трябва да си взема? — Хана попита Бък.

— Яздила ли си някога работен кон?

— Не.

— Тогава бих казал нито един от тези.

— Но аз знам да яздя.

— Да яздиш обикновен кон и работен кон са две различни неща, особено ако използваш дамско седло. Може да се убиеш.

— Кой от тях трябва да си взема? — попита тя Хансън.

— Мисля, че трябва да послушаш съпруга си.

Бък беше също толкова шокиран, колкото и Хана. На нито един от двамата не им беше хрумвала идеята, че появата им заедно би създала впечатление, че са женени.

— Аз не съм омъжена — каза Хана. — Бък работи за нас.

Неодобрението, което Бък видя в очите на Хансън, го ядоса. Всички ли мислеха, че е чак толкова похотлив, че не може да стои настрана от Хана? Щяха да мислят много по-различно, ако можеха да чуят мнението на Изабел за това как мъжете трябва да се отнасят към жените!

— Няма кой да се грижи за ранчото, откакто баща й почина — каза Бък. — Майка й ме нае да се грижа вместо тях.

Беше му крайно неприятно да обяснява положението на този човек, но ако не го беше сторил, думите му можеха да наранят Хана.

— Аз пък съм решена да се науча да се грижа сама за собствеността си — каза Хана на Хансън. — Не бих могла да го сторя, без да имам кон.

Бък нямаше намерение да й помага да си избере кон, още повече, че не одобряваше решението й, но поведението на този човек го накара да настръхне. Той нямаше да позволи на когото и да било да се отнася с нея по начина, по който се бяха отнесли в Утопия. Тя щеше да получи най-добрия кон, който имаха тук.

— Какво ще кажете за онзи червеникавокафяв красавец ей там? — попита Хансън.

— Аз ще избера коня — отсече Бък.

— Какво ще правиш? — попита Хана, докато той се промушваше под оградата.

— Ще ги раздвижа. Искам да ги видя как тичат.

Няколко минути той ги гонеше в едната или другата посока в ограждението.

— Вземи този сиво-кафявия, с голямата глава — каза й той, когато се приближи до оградата.

— Това е най-грозният кон в стадото — каза Хансън.

— Възможно е, но има най-плавната походка. Има здрави крака и широк гръден кош. И не отмята глава всеки път, когато се приближа до него. Малко вероятно е да хвърли Хана от гърба си и да я остави да се прибира пеш до дома.

Хана изгледа Бък преценяващо, преди да разгледа коня по-обстойно.

— Ще го взема.

— Сигурна ли си, че не искаш червеникавокафявия? — попита я Хансън. — Той е истински красавец.

— А също така е плашлив и има слаби глезени — добави Бък.

— Ще взема сиво-кафявия — отсече Хана.

Недоволството на Хансън зарадва Бък. Беше още по-доволен, че Хана прие съвета му, въпреки че нищо не разбра от него.

— Искаш ли да го яздиш до вас? — попита Хансън.

— Не. Завържи го отзад за фургона.

— Той знаеше, че ще избереш най-добрия кон, нали? — попита го Хана, когато вече пътуваха към дома.

Бък кимна.

— Аз щях да купя червеникавокафявия.

— Знам.

— Защо не ми позволи? Ти не искаш да имам кон.

— Ако ще се учиш как да управляваш ранчото си, първото нещо, което трябва да научиш, е как да преценяваш един кон.

— Първото нещо, което трябва да науча, е как да преценявам мъжете — поправи го Хана. — Те са много по-опасни от конете.

Те седяха един до друг на седалката, Бък държеше юздите, конят вървеше след фургона, а телетата се държаха като малки ангелчета.

— Всички мъже използват жените — каза Хана. — Единственият въпрос е за какво. Джилет ме иска, защото мисли, че съм хубава. Еймъс иска някой, който да се грижи за нуждите му и да не му създава никакви проблеми.

— И ти си тази жена?

Хана го изгледа строго.

— Аз не съм ничия жена.

Няколко минути пътуваха в мълчание.

— Ти, от друга страна, искаш ранчото ми.

Бък рязко се обърна към нея.

— Ти самият имаш някакви съмнения. Не би го откраднал. Еймъс би го направил, ако го искаше, но ти искаш да го имаш въпреки всичко. Знаеш, че всичките пари, които изкарам, ще отидат за погасяването на дълговете. Правиш сметки да ловиш диви коне, може би дори да хващаш заблуден добитък. Аз ще изплатя дълговете, а ти ще имаш парите. Аз няма да имам никакъв друг избор, освен да ти го продам или да ти отстъпвам все повече и повече от моята част от ранчото. Мислиш, че ще се омъжа и ще се задомя, като ти оставя ранчото и чистата ти съвест.

Бък преглътна. Не би могла да опише по-ясно плана му, дори и да й го беше разказал.

— Но няма да стане така — продължи тя. — Аз ще откупя твоята част.

Бък не знаеше какво да отговори. Чувстваше се виновен, че планът му е разкрит. Поднесен по този начин от Хана, изглеждаше толкова непочтен.

Което беше още по-тревожно, не беше сигурен, че иска да я види омъжена и задомена. Безспорно, не искаше тя да се омъжва за Еймъс или Джилет, а всички останали бяха или прекалено стари, или прекалено млади.

— Може и да не се стигне до това — каза той. — Може да се споразумеем за истинско партньорство.

Погледът, който Хана му хвърли, беше изпълнен с недоверие.

— Защо да го правим?

— Искаме едно и също нещо.

— Какво се опитваш да кажеш?

Той нямаше представа. Не знаеше защо дори казва изобщо нещо, със сигурност не биха могли да делят ранчото за дълго време. Това би означавало… е, това би значело толкова много неща, за които той не искаше и да мисли.

Но продължаваше да мисли за тях отново и отново.

— Нещо, за което можем да помислим — добави той.

Те влязоха в двора на ранчото и на Бък не му се наложи да обяснява. Зийк и младият Том Гладис излязоха от къщата. Гладис чистеше зъбите си с клечка, а Зийк изобщо не изглеждаше щастлив.