Лей Грийнууд - Бък

— Какво искаш да кажеш? — попита Хана, докато слизаше от фургона.

— Започнах работа там преди седмица — обясни Том. — Нямах представа какво прави Джилет, докато не попаднах на Бък и Зийк с онези крави. Цяла зима Джилет е крадял животните ти. Има намерение да дамгоса всяко животно с онази странна звезда и след това да ги заведе в Небраска.

— Регистрирано ли е това клеймо там? — попита Бък.

— Предполагам.

Хана се обърна към Бък:

— Тогава това означава…

— Че Джилет има намерение да държи животните тук до преброяването — продължи Бък. Той не искаше Хана да казва на никого, че са регистрирали клеймото на Джилет. Погледът й показваше, че не го е разбрала, но очакваше обяснението му.

— Какво, по дяволите, има тук? — попита Зийк при вида на телетата.

— Хана реши да сложи началото на свое собствено стадо — отговори Бък. — Тези са първите.

— Няма да се грижа за телета — изстреля Зийк.

— Аз ще се грижа за тях — отговори Хана, — ако ти и Том ги свалите от фургона вместо мен.

— Това означава ли, че съм нает? — попита Том.

Бък се усмихна широко:

— Предполагам.

Зийк не обърна никакво внимание на телетата.

— Хубав кон — каза той, докато разглеждаше сиво-кафявия красавец от всички страни. — Не знаех, че имаш намерение да си купуваш още един.

— На Хана е — отговори Бък.

— Не ми казвай, че тя го е избрала — неверието на Зийк беше очевидно.

— Бък ми го избра — каза Хана. — Аз щях да купя един ярък червено-кафяв кон с непостоянен нрав и слаби глезени.

— Мога да се хвана на бас, че ти дори не знаеш какво означава слаби глезени.

Понякога на Бък му се искаше Зийк да не си отваря устата.

— Прав си, не мога да различа добрите глезени от слабите.

— Къде искаш да заведа телетата? — попита Том.

— В кошарата зад обора — отговори Хана.

Том изправи едно от телетата на крака. Веднага щом краката му докоснаха земята, то се втурна да бяга подобно на антилопа. Останалите пет, вместо да изчакат да бъдат свалени, скочиха на крака, изтърколиха се от фургона и се разбягаха в различни посоки. Том започна да се смее. Грубият език на Зийк накара Хана да се изчерви.

— Скачайте на конете! — извика Бък, неспособен да скрие усмивката си. — Ще ти отворя вратата.

— Аз трябва да отида да ги хвана — каза Хана. — Това са моите телета.

— По-добре се погрижи за вечерята — каза Бък, като й намигна. — Всички ще сме гладни, след като това приключи.

— Какво става? — попита Зийк преди още да са се отдалечили достатъчно, че Хана да не може да ги чуе.

— Какво имаш предвид? — попита Бък, като се запъти към обора.

— Видях те да намигаш на Хана.

— Сприятелихме се. Това е всичко.

— За един ден? — Зийк не прикриваше скептицизма си.

— Не, не мисля, че се е случило за един ден. Просто не го бяхме разбрали досега.

Изражението на Зийк беше комбинация от гняв и отвращение.

— Защо, независимо колко умен е един мъж, става по-глупав и от ято гъски, когато се намира в близост до хубава жена?

— Няма нищо лошо да бъдем приятели.

— На света няма и една жена, която да е станала приятел с мъж. Или го иска в леглото си, или го иска за съпруг.

— Не ставай смешен. Нямам никакво намерение да…

— Ти нямаше никакви намерения да ставате и приятели. Ти я мразеше, когато дойдохме тук, не помниш ли?

— Не е трябвало. Никога не ми е причинявала зло.

— Не това говореше преди. Казваше, че…

— Знам какво казвах, но не съм бил прав.

Зийк го изгледа с леден поглед.

— Не съм дошъл тук да работя за нея. Ако й дадеш дори и една крава, един кон или каквото и да е, което не е нейно, си тръгвам.

Зийк се обърна и си тръгна. Бък искаше да го спре, да му обясни, но не можеше. Той самият не разбираше какво става с него.

След като разказа в много съкратен вариант събитията от деня на майка си, Хана отиде в стаята си да се преоблече. Вместо това се озова седнала на леглото си, опитвайки се да разбере какво точно се беше случило днес, опитвайки се да подреди чувствата си.

Нещата се бяха променили толкова бързо, че й беше трудно да разбере какво става. Продължаваше да си повтаря, че не иска да се омъжва. А в същото време започваше да харесва Бък все повече и повече, да иска да бъде близо до нея все по-дълго и по-дълго. Повтаряше си, че няма вяра на мъжете, но не се поколеба да повери собствеността си и самата себе си под неговата закрила. Продължаваше да повтаря, че иска да управлява ранчото сама, че не би искала да разчита на нито един мъж, но й беше трудно да мисли за ранчото, без да мисли и за Бък като част от него.

Нищо, което правеше, нямаше смисъл и не можеше да обвинява само Бък за това. Беше започнала да си мисли за неща, да изпитва неща, да иска неща… да се държа така, както никога досега.

Най-странното беше, че не се интересуваше, че с всяка измината минута се оплиташе все повече в лъжите си. Тя казваше едно нещо, а изпитваше съвсем друго. Тя правеше едно нещо, а след това искаше да направи друго. Не можеше да разбере сама себе си, но не се притесняваше от това. Никога досега не се беше чувствала по-добре.

Имаше намерение да разкаже на майка си, но се отказа. Беше тайна. И точно поради тази причина беше още по-приятно.

Бък очакваше вечерята да е напрегната. След като почти половин час преследваха телетата на Хана, Зийк проклинаше почти без да спира. Това винаги изнервяше Сара Гросек. Том Гладис пък се отнасяше с нея като с кралица. Което я изнервяше дори още повече.

— Мога ли да занеса нещо до масата вместо вас? — той зададе този въпрос дузина пъти. — Внимавайте да не се изгорите. Дайте аз да го направя.

Беше по-малко вероятно да претърпят някоя злополука, ако той не им се пречкаше. А и щяха да подредят масата много по-бързо.

— Нека да ви държа стола, госпожо — каза той, когато вече бяха готови да седнат около масата. — Стой там! — нареди той на Зийк. — Госпожица Хана все още не е седнала.

На Бък му се стори, че Зийк ще избухне всеки момент, докато той придържаше стола на Хана, за да седне. Още с първата хапка, която сложи в устата си, Гладис не спря да хвали качествата на храната.

— Вие готвите дори по-добре от мама — каза той с пълна уста, забравил за добрите обноски. — Не съм и мислил, че някога отново ще мога да хапна нещо толкова вкусно. Готвачът на господин Джилет беше французин. Той дори едно яйце не може да изпържи като хората. Не искам да ви обяснявам по какви странни начини приготвя хубавото говеждо месо.

— Ние също не държим да ни обясняваш — изръмжа Зийк, преди да натъпче устата си с поредната хапка.

— Ти може винаги да си се хранил с хубава храна — отговори Гладис, — но аз не съм. Понякога не е била по-добра и от помията за прасетата.

— Добре ни е познат вкусът на помията — измърмори Зийк.

Тази забележка не означаваше нищо за Гладис.

— Наистина е приятно да си заобиколен от две красиви жени на масата — каза той на Сара Гросек.

— Том Гладис — обърна се Хана към него с престорена суровост, — да не би да флиртуваш с майка ми?

Момчето стана огнено червено:

— Не исках да… Никога не бих казал… Нали не си мислите, че…

— Нямам нищо против, дори и наистина да го правиш — каза Хана. — Само се надявам, че когато стана на годините на майка си, ще изглеждам също толкова добре, за да флиртуват и с мен.

— Вие сте наистина много хубава, госпожице Хана! — той се усмихна широко, без всякакво притеснение. — Но не толкова хубава, колкото майка ви.

— Трябва да запомня да не се обръщам към теб, ако ми се наложи някой да поласкае суетата ми.

„Горката госпожа Гросек, няма да може да довърши вечерята си“ — мина през ума на Бък.

Тя стана, за да допълни една от чиниите. Гладис скочи на крака.

— Сложи си задника обратно на този стол или аз лично ще те завържа — изръмжа Зийк.

— Оценяваме желанието ти да помагаш — каза Хана, — но би било много по-лесно, ако не ставаш всеки път, когато и ние ставаме. Няма да успееш да се навечеряш.

— Не се притеснявайте — и като доказателство, той започна да яде дори по-настървено и от Зийк.

— Сега, след като вече се самоназначи при нас — каза Бък, — какво възнамеряваш да правиш?

Вероятно ако успееше да накара Гладис да говори, той би се държал много по-нормално.

— Знам всички места, където Джилет крие кравите ви — каза той, като отново се усмихна широко. — Докато ти си лекуваш рамото, мисля, че аз и Сърдитко можем да си върнем някои от тях под прикритието на нощта.

„Сърдитко“ изгледа Гладис с поглед, който не предвещаваше нищо добро. На Бък също му се прииска да го удари за „докато си лекуваш рамото“, но когато и Хана се засуети, реши, че само едно шляпване зад врата няма да е достатъчно.

— Ще пострадате — каза Хана. — Вече стреляха по Бък и Зийк.

— Глупости, госпожице Гросек, аз познавам всички преки пътеки. Ще успеем да отидем и да се върнем по-бързо и от видра, спускаща се по хлъзгав речен бряг. Сърдитко не би могъл да го направи по-добре.

— Казвам се Зийк.

— Разбира се. Зийк галено от Езекил ли е?

Зийк се пресегна през масата и сграбчи Том за ризата. Почти повдигна момчето от стола му.

— Галено от Зийк е!

— Ще ударим ранчото на Джилет в по-отдалечения край — Гладис продължи, без да обръща никакво внимание на гневното избухване на Зийк. — Може да си помисли, че го е направил някой от съседите му от западната страна.

— Струва ми се каза, че действаш толкова умело, че той никога не би могъл да разбере какво се е случило — липсата на пълно доверие към самохвалството на Том пролича по тона, с който беше казано.