— Той ще разбере, че му липсват крави — съгласи се Гладис, — но няма да разбере кой ги е отвел.

— Бих предпочела да не ходите — настоя Хана.

— Идва с мен! — отсече Зийк. — Искам да разбера дали всичко това, което изговори до сега не са само празни приказки.



Бък успя да остане насаме с Хана едва малко преди лягане. Щеше да е по-добре, ако си беше отишъл в стаята, беше затворил врата след себе си и се беше опитал да забрави, че стаята й е само на няколко метра от неговата. Би могъл да вземе ранчото на някого, когото не познаваше и още по-малко харесваше. Не мислеше, че би могъл да вземе нещо от приятел, дори и ако всичко, което направеше, за да го получи, да е законно.

Бък си напомни, че единственият начин да заличи жестокостта от миналото си, е да притежава земята на човека, който го беше тормозил. Но сега това не му се струваше чак толкова важно. Опита се да намери в спомените си нещо, което би могло да се окаже по-важно, но не успя.

— Бих искал да поговорим, преди да си легнеш.

Той излезе в коридора, докато Хана отиваше към стаята си. Не можеше да види нищо друго, освен лицето й, осветено от газената лампа, която носеше.

— За какво?

Изглеждаше притеснена. Вероятно дори не желаеше да е близо до него, освен ако не беше абсолютно наложително. Не му вярваше, даже му се стори, че се страхува от него. Чудеше се дали това не е последица от годините, преживени в страх, докато баща й беше жив. Той много добре знаеше какво можеше да причини страхът на хората.

— Исках да те предупредя да не казваш на никого, че днес регистрирах това клеймо със звездата. Дори и на майка си.

— Защо?

Недоверието в очите й го безпокоеше. Бе изпитал същото, когато си тръгна от дома на Джейк и Изабел. Сега съвестта му казваше, че щеше да използва Хана и щеше да обърне гръб и на нея.

Продължаваше да си повтаря, че не прави нищо незаконно, че в действителност щеше да остави Хана и майка й в по-добро финансово положение, отколкото бяха сега, но тези доводи вече не му помагаха. Съмненията, въпросите, чувството за вина ставаха все по-силни и по-силни.

— Ако Джилет заподозре нещо, ще отведе добитъка извън щата и никога не бихме успели да си го върнем.

— Мама няма да каже на никого.

— Не е заради това. Дори не съм казал на Зийк, а бих му поверил живота си. Ако никой не знае, не биха могли дори и случайно да кажат нещо, което да направи другите подозрителни.

— Това ли е всичко, което ще можеш да направиш? Да предявиш претенции за кравите при преброяването?

— Вероятно ще има сблъсък, когато Джилет разбере, че съм регистрирал клеймото му. Съмнявам се, че ще остави всичко да се размине просто така.

— Какво ще направиш?

— Нямам представа. Зависи от това как ще реагира той.

— Не мога да разбера как можеш да говориш така, като че ли става въпрос за танцова забава? — тя изглеждаше разтревожена. — Не мисля, че всички онези крави си заслужават да бъдеш застрелян.

— Не си заслужават.

— Тогава защо правиш всичко това?

— Това е въпрос на принципи. И на оцеляване. Ако позволя на Джилет да вземе кравите ми, той и хора като него ще ми вземат всичко, което имам. Някой дори може да реши да вземе дори и теб. Или майка ти — бързо добави той, когато осъзна какво е казал.

— Не биха го сторили!

— Баща ти ме държеше тук като истински затворник. Няма причина, поради която някой не би постъпил по същия начин и с вас.

Нямаше намерение да намесва баща й. Не беше честно да я кара да се чувства виновна за нещо, за което нямаше вина. Но му беше трудно да забрави. Тук всичко му напомняше за месеците, през които беше останал жив само защото се беше заклел да си отмъсти.

— Плашиш ме.

Взе ръката й и леко я стисна, като искаше по този начин да й вдъхне някакво успокоение. Изведнъж коридорът, тялото му, дори въздухът, се заредиха със силно напрежение. Едва не издърпа ръката си обратно. Никога преди това не беше докосвал жена по този начин, но определено му хареса. И това го изплаши. Изглежда, че Хана беше по-изплашена и от него. Очите й се разшириха от изненада — тялото й се скова.

— Никой няма да нарани теб или майка ти, докато аз съм тук — имаше намерение да спомене Зийк и Том Гладис също, но не го направи. Искаше да пусне ръката й, но не стори и това.

Тя стисна ръката му в отговор. Беше слабо, почти незначително стискане, вероятно тя самата дори не бе осъзнала, че го прави, но това го наелектризира. Само една жена го бе докосвала по този начин. И със сигурност не бе изпитал същото, когато Изабел го направи.

— Тревожа се много повече за теб, Зийк и Том — добави тя. — Също и за господин Евънс.

— Няма да ни се случи нищо лошо.

Той отново стисна ръката й. Просто стоеше там, чакайки, осъзнавайки колко странно бе да стоят двамата в този тесен коридор и да се държат за ръце. Но не му се стори странно, когато тя се обърна към него, нито когато той се наведе и я целуна. Беше най-естественото нещо на света, което можеше да се случи.

Устните й бяха меки, сладки. Беше убеден, че ще са такива. Те потрепериха при допира с неговите. Тя остана на мястото си, не се опита да отстъпи назад. Устните им неуверено се докоснаха няколко пъти, опознавайки се едни други. Топлината и мекотата на целувките й го опияниха. Той се наведе още повече към нея. С всяка следваща целувка той искаше още и още. Едно напълно осъзнато желание избухна в него.

Силата му го разтърси, опасяваше се, че това ще изплаши Хана. Не искаше тя да избяга. Може би не го беше осъзнавал преди, но бе мечтал за това от момента, в който беше прекрачил портата и я беше видял да седи под онова дърво. Далечен, прагматичен глас крещеше в съзнанието му, че рискуваше всичко, което бе дошъл да получи, но Бък не му обърна внимание. Прекалено дълго време беше потискал това желание.

Пусна ръката на Хана, само за да може да я хване за раменете и да я придърпа към себе си. Целувката им се задълбочи и стана по-гореща. Можеше да чуе как дишането й се учестява — леки, забързани въздишки на изненада. И всяка една го разпалваше все по-силно и по-силно, докато не го обзе изгарящо, трескаво желание да я има. Цялата! Страхувайки се, че всеки момент ще загуби контрол, Бък отстъпи крачка назад. Той отдръпна ръцете си, а Хана се вторачи в него с широко отворени очи. Изненадана, шокирана, може би дори ужасена.

— Бях много горд с теб днес — каза той. — Не е лесно, когато приятелите ти се обърнат срещу теб.

Нямаше представа защо заговори за това. Не беше нужно да й напомня за преживяното през деня.

— Няма значение — отговори тя. Думите й бяха спокойни, без болка, като че ли беше в транс. — Следващият път ще ми е по-лесно.

Тя замълча за минута, след което отстъпи назад.

— Време е да си лягам. Предполагам, че телетата ще огладнеят рано сутринта.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се грижиш и за тях, с всички други задължения, които имаш?

— Разбира се. Имам намерение да изкарам поне по петнадесет долара от всяко едно.

Магията изчезна. И двамата премигваха объркани и смутени от това, което се беше случило току-що. Всичко се беше променило и в същото време си оставаше същото. Бък не знаеше какво да прави, въпреки че със сигурност знаеше, че каквото и да предприеме, ще промени изцяло живота му. Но дали наистина искаше такава промяна?



Хана се размърда върху седлото. Знаеше, че така ще се натърти и ще й бъде трудно дори да ходи, но не искаше да достави удоволствие на Бък като признае, че е бил прав. Той не искаше тя да го придружава, докато обикаляше останалите собственици на ранчо, за да ги убеди заедно да проведат събирането и преброяването на добитъка. Не знаеше дали й няма доверие, дали мислеше, че не е женска работа или просто не искаше тя да се меси. Но със сигурност знаеше, че той наистина я харесва.

Хана никога не беше целувана преди това. Нямаше и приятелки, с които да го обсъди. Никога не беше виждала родителите си да се докосват. Всичко това се беше случило като една приятна изненада. Изгаряше от желание да разбери дали ще го направят отново.

Цяла сутрин не беше в състояние да спре да мисли за онези няколко мига от предната вечер. Бък се опитваше да се държи като че ли нищо не се беше случило. Беше сигурна, че не е останал безразличен, но не можеше да прецени какво изпитваше.

В един миг беше убедена, че снощното преживяване не е нищо друго, освен внезапен изблик на сексуална енергия между мъж и жена. В следващия — че всичко това означаваше за него също толкова много, колкото и за нея. Той се чувстваше толкова несигурен, че не смееше да го покаже. И въпреки всичко, беше й трудно да си представи Бък да се чувства несигурен. Той знаеше какви са целите му и се беше съсредоточил върху постигането им. Нямаше да позволи на никого да застане на пътя му.

Рамото на Бък все още не беше заздравяло добре, за това Том му помогна да си оседлае коня. Зийк се разхождаше нагоре-надолу из ранчото, като мърмореше, че е пълна глупост да се язди на дамско седло. Нощният им набег с Том в земите на Джилет се беше увенчал с връщането на почти тридесет крави заедно с малките им.

— Това момче е роден крадец — беше казал Зийк. — Ако можех да се промъквам в тъмното толкова добре, колкото него, онези индианци никога нямаше да успеят да ме хванат.

— Няма още много, които бихме могли да намерим — Том беше обяснил на Бък. — Джилет вече е дамгосал много голяма част от животните.

— Върнете каквото можете — беше отговорът на Бък, — но не поемайте излишни рискове. Сега отидете да поспите. Ние ще посетим останалите съседи.



Първото ранчо, което посетиха, беше на Алдо Дженкинс. Къщата не беше нищо повече от една примитивна колиба. Единствените други постройки бяха един кокошарник, един навес и две ограждения за животни. Градината беше наистина добре поддържана, но всичко останало изглеждаше порутено.