Дженкинс беше около четиридесет годишен, среден на ръст, набит мъж, с добре оформени мускулести рамене. Имаше блестяща черна коса и тъмни очи.

— Слизайте и седнете за минутка — каза той. — Жената е сложила кафето.

Те скочиха от конете и влязоха в една от двете стаи на колибата. Семейство Дженкинс имаха три деца — две момчета и едно момиче, които нямаха и десет години. Всичките бяха боси. Госпожа Дженкинс все още не беше привършила с разчистването на масата след закуската.

Изведнъж Хана се почувства напрегната. Тя се беше срещала с много малко жени, откакто баща й ги заведе да живеят в ранчото, но и те бяха само от тяхната общност. Тази жена изглеждаше по-възрастна от майка й — лицето й беше изпито и измъчено от тревогите, косата й беше прошарена. Беше облечена с избеляла басмена рокля и носеше тежки обувки. Хана предположи, че още няма и тридесет. Мисълта, че може да изглежда по същия начин след десет години, я ужаси.

На фона на господин Дженкинс, Бък изглеждаше като момче и все пак нещо в цялото му поведение компенсираше това младежко излъчване. Човек можеше да каже, че той наистина е млад, но в никакъв случай момче.

— Какво ви води насам? — попита господин Дженкинс.

— Госпожица Гросек и майка й са собственички на „Тъмблинг Ти“ — отговори Бък. — Аз работя за тях. Дошли сме при вас да ви предложим да се присъедините към нас и останалите собственици от областта в едно съвместно събиране и преброяване на говедата.

Дженкинс пое чашата горещо кафе, което му подаде съпругата му. Отсипа малко в пукната, обикновена чинийка, духна няколко пъти и се загледа в тях, докато отпиваше от горещата течност. Хана отказа предложеното й от госпожа Дженкинс кафе, но Бък прие. Трите деца се навъртаха около вратата.

— Говорихте ли вече с другите? — попита Дженкинс.

— Вие сте първият — отговори Бък.

— Защо искате да направим преброяването заедно?

— Добитъкът на покойния господин Гросек се е разпръснал по цялата околия. Не мога да ходя да го търся във всяко едно ранчо без разрешение. Дори и тогава пак не бих могъл да ги открия всичките сам.

— Не вярваш, че ще ти върна кравите, ако ги намеря ли?

— Когато се отнася за изгубен добитък, мисля, че е много по-добре всички заинтересувани страни да работят заедно. За да няма недоразумения.

— Очаквате да има недоразумения ли?

— Тази зима беше изключително лоша — каза Бък, без да отговори на въпроса. — Предполагам, че част от добитъка ви може да се е заблудил. На вашите съседи също. С достатъчно работна ръка бихме могли да направим щателно претърсване на околността. Ще ни липсват по-малко крави, а и през есента ще има по-малко недамгосани животни.

Дженкинс отново отпи от кафето си и се загледа в по-младия мъж над чинийката си. Нито мълчанието, нито настоятелния поглед на господин Дженкинс притесниха Бък. Хана се питаше какво ли се върти из главата на този човек.

— Какво ви кара да мислите, че ми липсват животни?

— Винаги изчезват животни от едно ранчо.

Вниманието на Хана беше привлечено от съпругата на Дженкинс. През цялото време тя беше останала до печката, но сега се беше обърнала към тях. Очевидно искаше да каже нещо.

— Така и не ми отговорихте на въпроса за недоразуменията — каза Дженкинс.

Бък остави чашата си върху масата. Погледна от Дженкинс към съпругата му и обратно към него.

— Няма недоразумение. Някой краде добитъка ни и не вярвам, че се ограничават само с животните на „Тъмблинг Ти“.

— Имате ли някакви доказателства?

— Не.

— И въпреки това искате аз и другите съседи да ви помогнем да си върнете кравите?

— Да.

Хана почти усети зараждащото се напрежение. Като че ли усетил вторачения поглед на съпругата си върху гърба си, господин Дженкинс се обърна.

— Кажи му, Алдо — промълви тя. — Трябва да споделиш с някого.

— Няма никаква полза от това сега.

— И все пак той трябва да знае.

— Не мога да докажа нищо.

— Кажи му! — тя се обърна към децата. — Отивайте навън. Имате си задължения. Те няма сами да се свършат.

Въпреки че косите им бяха зле подстригани, а дрехите им се нуждаеха от закърпване, те бяха светлооки хлапета, живи и любопитни, за разлика от родителите си, които изглеждаха уморени и отчаяни.

Госпожа Дженкинс не помръдна от печката. Хана предположи, че никога не са я канили да участва при вземането на решения. Не виждаше причина, която да й попречи. Това беше нейният живот, беше заложено на карта добруването на децата й. Хана посочи към един празен стол:

— Присъединете се към нас.

Госпожа Дженкинс се поколеба.

— Ела наистина — каза съпругът й. — Ти си тази, която иска цялата околия да разбере за позора ми.

— Трябваше да го кажем, когато се случи — каза нервно госпожа Дженкинс, докато се настаняваше в един домашно сглобен стол близо до мъжа си. За изненада на Хана, тя протегна суха, напукана ръка към съпруга си. Той не я отблъсна. — Кажи му сега.

— Беше миналата пролет — започна той. — Бях прикован на легло през по-голямата част от зимата заради счупен крак. Не държа работници по това време на годината. Нямам работа за тях тогава.

— Или поне така си мислехме — добави жена му.

— Мислех си, че най-голямото ми момче ще се справи с това, което ще има да се върши — продължи Дженкинс. — Щеше да навърши девет. Дойде пролетта и когато наех работници за събирането и преброяването, не успях да намеря почти никакви крави или малките им. Като че ли бяха изчезнали. Обиколих съседите, но никой не ги беше виждал. Някой подметна, че може дори да са се заблудили и излезли извън околията ни.

— Говорихте ли с Лиймън Джилет? — попита Бък.

— Разбира се — намеси се госпожа Дженкинс. — Аз ходих с него. Само дето не успяхме да говорим с него, а само с онзи проклет стрелец, който работи за него.

— Сид Бараклоу?

— Точно този — отговори господин Дженинкс.

— Той ни каза, че господин Джилет нямал време да се занимава с нашите крави. Каза, че никой не е виждал дори и една от тях. След това ни каза да се махаме от там.

— Какво направихте? — попита Хана.

— Какво можехме да направим? — отговори госпожа Дженинкс вместо съпруга си. — Алдо не е добър стрелец. Трябваше или да си тръгнем, или да се бием с онзи човек. Ние имаме три деца, за които да мислим.

— А и нямах никакви доказателства, че някой е направил каквото и да било — добави господин Дженингс. — На никого от другите собственици не му липсваше добитък.

— Или поне така казаха — поясни жена му.

— Докато разбера какво е станало и докато започна собствено разследване, вече беше станало прекалено късно. Който и да е откраднал кравите ми, отдавна ги е извел от тази околия.

— Но знаем, че е бил господин Лиймън Джилет — добави госпожа Дженинкс.

— Имам достатъчно добитък за продажба тази и следващата година — каза съпругът й, — но не знам дали ще ми остане достатъчно, за да мога да поддържам това място след това.

— Имате ли някакви работници? — попита Бък.

— Не мога да си позволя да наема някого. Ако трябва да съм честен с вас, дори се страхувам да започна събирането и преброяването. Ако и тази година съм загубил част от кравите си, това означава, че съм разорен.

— Тогава как ще се грижим за децата си? — попита госпожа Дженинкс.

— Ние изгубихме дори по-голямата част от нашия добитък — обясни Бък. — Около две трети. Намерихме част от тях, но все още поне половината от кравите и малките им липсват.

— Какво мислите, че се е случило?

— Аз знам какво се е случило!

Съпрузите чакаха, все още държащи се за ръце.

— Джилет и хората му са откраднали кравите и малките им, затворили са ги в каньоните и след това са ги дамгосали с нови клейма. Когато го попитах за това, отговори, че в земите му няма мой добитък. Но ние намерихме и си върнахме поне сто глави.

— Как го направихте? — попита Дженинкс.

— Първият път ме раниха — обясни Бък. — Вторият път едва не убиха човека, който работи с мен.

— Значи това, което искаш от нас, съседите ти, е да се надигнем и да ти помогнем? — попита Дженинкс.

— Искам всички да работим заедно, за да спрем кражбите на добитък. Следващата година Джилет ще ограби някой друг, по-следващата — още някой. Ако ние с вас оцелеем, той ще ни удари отново.

— А Бараклоу?

— Бараклоу не може да се справи с всички ни.

Дженинкс се поколеба.

— Това е единствената ти надежда. Ако не опиташ, ще трябва да продадеш, докато все още имаш нещо, което ти е останало.

— Предлагаш да купиш ранчото ми ли? — попита той, а в очите му се четеше подозрение.

— Не бих могъл да го купя, дори да ми предложиш всичката си земя само за сто долара — отговори Бък.

Успокоен от отговора, Дженинкс направи своя избор:

— Говори и с останалите. Ако те се съгласят и аз ще участвам.

— А ако трябва да го направя сам?

Изражението на Дженинкс беше мрачно:

— Не знам. Не знам дали бих могъл да започна отначало, но със сигурност жена ми не би могла, ако ме убият.



Следващите дни Хана и Бък продължиха да посещават останалите пет собственици на ранчо в околността. Резултатът беше почти същия. Когато ги притиснеха, всеки признаваше, че е изгубил крави и малките им, но не чак толкова много. Болшинството бяха малки домакинства, които не можеха да си позволят наемането на много работници. Едно общо събиране и преброяване на добитъка щеше да е от полза за всички.

Но никой не желаеше да се изправи срещу Лиймън Джилет и наемния му стрелец.

— Той не би могъл да направи нищо, ако сме всички заедно.

Хана беше чула Бък да повтаря таза фраза отново и отново, докато посещаваха и отново се връщаха при съседите си, давайки им нови и нови доводи, за да ги убеди. След двуседмично обикаляне и уговаряне, Бък успя да създаде своето обединение. Всеки един от тях щеше да участва, ако и другите го направеха.