— Но не ти се налага да ги храниш на ръка, нали? — сряза го Дрю, която не беше впечатлена нито от кравите, нито от него. — Сега внесете всичко това в къщата, преди да е станала някоя беля.

Тя се обърна към Джейк, веднага щом момчетата поеха към къщата:

— Кога започваме? Мога ли аз да участвам в ловенето?



Никога преди това Хана не беше присъствала на вечеря, подобна на тази. Шестнадесет човека, включително Уолтър Еванс, който беше „наминал“ да види как вървят нещата, се хранеха в една, както изглеждаше, безкрайна върволица. Веднага щом някой се нахранеше, ставаше, измиваше си чиниите и ги пълнеше отново за следващия, който заемаше мястото му. Продължиха така, докато всички се нахраниха, чиниите бяха измити, подсушени и подредени. Дори Том Гладис и Уолтър Еванс помагаха. Хана беше готова да се обзаложи, че Еванс не беше измил и една чиния в живота си.

Но най-изненадваща беше промяната в Бък. Привързаността му към Джейк и Изабел можеше да се види в начина, по който ги гледаше, в радостта му, че са с него. Очите му изглеждаха по-младежки, дори по-малко цинични. Но ако беше щастлив да види семейството си, той беше въодушевен от присъствието на Идън, четиригодишната дъщеря на Джейк и Изабел.

— Бък е най-най-добрият ми брат — информира Идън Хана.

Детето вечеряше, седнало в скута на Бък.

— Тя е ужасно разглезена — каза Дрю на Хана с поглед, пълен с отвращение. — Изабел се опитва, но не можеш да попречиш на мъжете да разглезят едно красиво момиче.

Хана, за която вечерята беше нагледен урок за това, какво може една силна жена да накара мъжете да направят, реши, че Изабел не би могла да бъде толкова много против, колкото казваше Дрю.

Идън беше очарователна. Тя имаше тъмнорусата коса на баща си и зелените очи на майка си. Тя не обичаше боб, за това Бък превърна вечерята в игра — той изяждаше едно зърно и след това тя трябваше да изяде едно. По същия начин я накара да изяде и зеленчуците си. Бък наряза месото й на парченца и й ги даваше едно по едно. Той избърса млякото, което тя разля, когато Уил я бутна по лакътя.

— Обикновено не й позволявам да седи в скута на когото и да било, когато се храни, но Бък й липсва изключително много — обясни Изабел. След това добави, както се стори на Хана, малко тъжно. — На всички ни липсва. Той е най-милото момче.

Хана не би могла да каже, че Бък е най-красивият мъж в стаята, но за нея беше. Начинът, по който се занимаваше с Идън, го правеше дори още по-привлекателен. Животът й беше преминал без никаква нежност и доброта, а в отношението на Бък към Идън имаше толкова много и от двете. Той обожаваше това дете. Не беше само фактът, че я нахрани и й помогна с млякото. Беше начинът, по който го правеше. Изглеждаше голям и силен, както обикновено, но беше нежен като ангел.

Дори гласът му се беше променил. Беше мек, леко провлачен, едновременно закачащ се и шегуващ се. Той беше здрав мъж, свикнал да се грижи за конете и кравите, но докосването му беше нежно, а силата му успокояваща. Вниманието му беше изцяло обзето от Идън. Детето имаше правото да си мисли, че е центърът на вселената за него.

Хана се улови да мисли, че би желала да беше нейното бебе.

Тази мисъл беше толкова смущаваща, колкото и неочаквана. Тя не искаше да се омъжва или да създава семейство. Тя свързваше това с подчинението, което нейната общност очакваше от съпругите и дъщерите си.

Но когато видя Бък с Идън, мнението й за него се промени изцяло, разруши някои бариери и премахна част от необяснимия й страх. Вероятно това се дължеше на този дружелюбен хаос, прикриващ едно изключително сплотено семейство, което беше пълна противоположност на студената, експедитивна среда, в която тя бе израснала. Може би се дължеше на явната веселост и добронамереност на групата млади мъже, които Бък каза, че са били толкова гневни и дистанцирани. Може би, защото мъжете в семейството се грижеха за Изабел и Идън, дори за Дрю, когато тя им го позволеше, и бяха готови доброволно да помогнат в задължения, които никой друг мъж не би си и помислил да направи. Всичко това й беше напълно непознато. Не го разбираше, не знаеше как да се справи с него, не беше убедена, че може да му се довери. И все пак осъзна, че би желала да бъде част от тази огромна група хора и тяхната привързаност един към друг. Можеше да види любовта помежду им, изразяваща се по дузина различни начини — загрижена, даваща, свободна, щастлива. Всички тези чувства бяха съвсем нови за нея. Приближи се до майка си, която поставяше храната в различни кутии, за да я прибере.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — прошепна й тя.

— Не — отговори майка й с тъжно, изпълнено с копнеж изражение на лицето си.

— Мислиш ли, че хора като нас биха могли да имат нещо подобно?

Изведнъж майка й сграбчи ръката й, толкова силно, че я заболя:

— За мен вече е прекалено късно, но може би не и за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Майка й само каза:

— Може би е по-добре да попиташ госпожа Максуел какво ще й е необходимо за закуската.

Хана не се интересуваше от закуската. Искаше да знае какво е имала предвид майка й.

— Надявам се, че ще имаме достатъчно кафе — каза майка й.

Но това нямаше значение. Изабел беше донесла достатъчно, за да направи за целия щат Тексас.

Веднага след като приключиха с вечерята, Уил и Зак излязоха навън.

— Аз ще ги наглеждам — каза Дрю и тръгна след тях.

— До сутринта ще са разучили това място до последния сантиметър — каза Изабел на Хана.

Джейк и Уолтър Еванс седяха и си говореха за управлението на имотите си и пазара на говеждото месо. Тримата русокоси мъже и рижият, седяха до тях, като от време на време казваха по нещо, но през по-голямата част от времето само слушаха. Зийк беше седнал в ъгъла с обичайното си намусено изражение. Том Гладис стоеше подпрян на стената, близо до вратата и попиваше всяка казана дума. Изабел и майката на Хана обсъждаха дантелата, която Сара плетеше, сравняваха моделите и обменяха умения.

Хана се грижеше за чайника с кафето и им доливаше чашите, независимо от твърдението на Джейк, че те сами могат да се погрижат за това. Беше прекалено напрегната, за да застане на едно място.

Наблюдаваше Бък, който четеше от една книжка на Идън, показваше й различни неща в картинките, отговаряше на въпросите й и се смееше с нея. Половин час по-късно, когато останалите вече започнаха да се оттеглят, той продължаваше да се занимава с малкото момиченце.

— Може да се занимава с нея с часове — Хана се обърна и видя Изабел застанала до нея. — От всички момчета, той се грижи за нея най-добре.

— Толкова е променен — каза Хана, неспособна да скрие изненадата си. — През по-голямата част от времето ръмжи и е готов да се сбие.

— Все още е прекалено гневен от това, което е преживял.

— Знам. Постоянно ми го напомня.

— Най-ядосан е на родителите си. Майка му е избягала, а баща му го е продал. Опитва се да открие сестра си от години. Това е нещото, което най-силно желае.

— Мислех, че си мечтае за собствено ранчо.

— Не. Иска семейство.

— Вие не сте ли неговото семейство?

— Опитахме се да бъдем, но не можахме да му дадем нещо, което е много важно за него. Може би ти ще успееш.

— Аз ли? Май…

Хана беше извикала толкова силно, че всички обърнаха глави към нея. Усети, че се изчервява.

— Чай? Ние не пием чай — каза тя. — Но с удоволствие ще ви приготвя.

— Няма нужда — отговори Изабел, с мъка прикривайки усмивката си. — Почти свикнах с ужасното кафе, което тези мъже харесват. Забелязах как те гледа — продължи тя, когато останалите продължиха разговора си.

— Как? — Хана не можеше да повярва, че е задала този въпрос, но трябваше да знае отговора.

— Мъжете не са много изкусни лъжци. Ако искат нещо, всички го разбират. Объркването идва оттам, че самите мъже не го знаят. Но една жена може да го разбере, когато ги погледне в очите.

— Как?

— Проследи погледа му.

— Но той не е поглеждал никого, освен Идън, откакто е станала от следобеден сън.

Изабел нежно се засмя:

— Нито едно четиригодишно момиче не може изцяло да прикове вниманието на един мъж.

— Към кого гледаше? — попита Хана, с нетърпение очаквайки отговора на Изабел.

— Към теб.

— Вероятно, защото не мога да се справям с домакинството наполовина толкова добре, колкото теб.

Изабел отново се засмя:

— Израснах в къща, пълна със слуги и следобеден чай в пет часа. Ако аз мога да се науча, значи всеки може. Време е вече да сложа малката да спи, защото иначе утре ще е кисела.

— Имаш ли нужда от одеяла или нещо друго? — Хана не знаеше какво да й предложи. До този момент не беше и помисляла къде ще спят всички тези хора.

— Всичко, от което имаме нужда, е тук.

Хана знаеше, че изражението на лицето й беше глупаво.

— Бък ни отстъпи стаята си. Не ти ли е казал?

— Не.

Той можеше и да отказва да нарече Изабел и Джейк свои родители, но се отнасяше с тях така, като че ли наистина бяха. Как не можеше да разбере колко много ги обича?

— Струва ми се, че няма търпение да бъде отново с останалите момчета. Вероятно ще иска да се увери, че Чет знае, че се намира на негова територия сега. От време на време двамата се карат, но в действителност са големи приятели.

Точно като истински братя, помисли си Хана.

— А Зийк? — попита тя.

Той все още седеше в ъгъла.

— Надали знам повече за него от онази сутрин, когато Бък го доведе в лагера ни с верига около глезена. Но със сигурност знам, че ако нещо или някой застраши семейството ни, Зийк ще е първият, който ще ни защити.

— Същото каза и Бък. Просто ми е трудно да го повярвам.

— Той и Бък носят белези, които никога няма да могат да зараснат. Трудно им е да се доверят на някого.

Тя се обърна към Бък.

— Време е Идън да си ляга.

Идън не искаше да се отдели от Бък.