— Утре ще прочетем още една история — увери я той. — Тя обича да й чета — обясни той на Хана. — Аз съм единственият, който си преправя гласа за различните животни.

Хана не знаеше какво да каже. От момента, в който Бък беше пристигнал в ранчото, животът й се беше преобърнал. Дори и майка й се държеше по различен начин.

— Мисля, че това е много мило — каза тя. — От теб ще излезе добър баща.

Част от оживлението изчезна от очите му:

— Аз нямам намерение да се женя.

— Защо? — въпросът изскочи от устните й, преди да успее да го спре.

Изглежда Бък нямаше отговор на този въпрос:

— По-добре да отида да си запазя мястото за спане, за да не ми се наложи да спя в сеновала.

— Така поне ще се наспиш по-добре — каза му Зийк.

— Не и ако пак хъркаш така — обади се Том.

— Настинал съм — отговори му Зийк, като го изгледа с поглед, който би накарал Хана да се вцепени от страх.

Том само се засмя.

— Твоето не е чак толкова зле, колкото на Сид Бараклоу. Той хърка като парен локомотив.

Само споменаването на това име, припомни на всички за опасностите, които ги очакваха.

— Ще спя при момчетата — каза Бък. — Трябва да набия в главата на Чет, че аз командвам този път.

Хана знаеше, че да спи при момчетата нямаше нищо общо с това да покаже на Чет кой е господарят тук. Просто искаше да бъде с момчетата. Ако той толкова много харесваше братята си, дори ги обичаше, доколкото можеше тя да прецени, защо да не би могъл да обикне и нея?

Хана не искаше да си признае, че си е задала този въпрос. Принуди се да мисли за нещо друго.

— В колко часа искате да е готова закуската?

— Утре можем да станем по-късно — каза Джейк. — Шест часът ще е добре.



Беше първият ден от събирането и преброяването на добитъка. Подготовката за закуската започна още в четири сутринта. Бък каза, че трябва да са готови да потеглят при изгрев-слънце.

Хана не можеше да разбере защо бяха толкова нетърпеливи да тръгнат преди още да е светло, но беше разбрала, че мнението й не е от голямо значение. Можеше и да поискат съветите й по отношение на линия на поведение, дори стратегия. Но когато ставаше въпрос за изпълнението на плана, думата имаха само мъжете.

— Защо трябва да оставаме тук? — възнегодува Уил, когато му беше казано, че той и Зак остават в ранчото.

— Точно за това ви доведох — каза Джейк, глух за молбите му. — Още повече, че Джордж Рандолф изпрати Зак на гости, а не да си строши врата, докато събира добитъка.

— Той искаше да се махна от главата на Роуз — вметна Зак, без изобщо да се притесни от това, което казва. — Според него е твърде много за една жена да се грижи едновременно за бебета близнаци и мен.

— Достатъчно си голям, за да помагаш на братята си — каза Зийк.

— Когато бях по-малък, наистина исках да го правя — отговори Зак, — но го преодолях — той се изпъна, като искаше да изглежда по-висок от своите метър и седемдесет. — Ще стана комарджия и ще пия уиски всяка вечер, когато порасна.

Всички, освен Хана, се засмяха. Тя беше ужасена. Беше учена, че единственото нещо, което беше по-лошо от играта на комар и уискито, е жена, изгубила девствеността си. А залите за комар бяха пълни с такива жени.

— Вие, момчета, ще помагате на Изабел в кухнята и с всички останали задължения — каза Джейк. — Ако само за секунда й създадете някакви неприятности, ще си имате работа с мен.

Въпреки че беше ги наблюдавала през последните два дни, Хана все още не можеше да свикне с това как Джейк се отнасяше с Изабел. Момчетата й помагаха, уважаваха я и показваха привързаността си по различни начини. Но по всичко, което Джейк правеше, беше ясно, че Изабел е слънцето и центърът на неговата вселена.

Той не се навърташе непрекъснато около нея, опитвайки се да направи всичко вместо нея. Но по няколко пъти на ден Хана можеше да улови един от многото погледи между тях, които потвърждаваха това, което ги свързваше и които ясно доказваха, че той я обожава. Докосваха се почти непрекъснато — леко докосване на пръстите, потупване по ръката, нежно погалване, за да оправи косата или яката му, кратко стискане на ръцете. Целувките им — лека милувка по бузата или по врата на Изабел, бяха кратки, споделени, без да показват смущение. Изабел дори веднъж целуна Уил, без това да направи впечатление на някого.

Всичко това беше цял един нов свят за Хана. За първи път тя осъзна, че някои мъже наистина обичат жените си, уважават ги, искат те да са щастливи и се наслаждават на присъствието им. Беше й трудно да повярва, но беше видяла доказателствата. И ако тези мъже бяха готови да измият чиниите, да подредят масата и да съберат яйцата, какво ли още можеха да направят за жената, която обичат?

Хана никога не беше предполагала, че подобно нещо е възможно. Но ако беше… е, тогава една жена би мислила по различен начин за брака. Все пак, имаше някои неща, които Хана наистина харесваше в мъжете. Присъствието им я караше да се чувства по-сигурна и защитена, по-малко уязвима. А и беше добре да има кой да свърши по-тежката работа.

Когато Бък я целуна в коридора, тя инстинктивно знаеше, че има и още. Но не знаеше какво, защото никога не го беше виждала. Сега знаеше, че има една напълно различна вселена от отношения между мъж и жена, която нямаше нищо общо с видяното между майка й и баща й.

Почти веднага осъзна, че би искала самата тя да бъде част от такава връзка. И също толкова бързо осъзна, че иска да бъде с Бък.

Абсурдно. Странно. Дори нелепо. Но това не можеше да промени факта, че тя наистина го желаеше.

Бък стана от масата:

— Време е да оседлаваме. Тръгваме след петнадесет минути.

Изабел се приближи до Джейк и го целуна:

— Пази се.

— А ти се грижи за себе си и Идън. Не позволявай на Уил и Зак да те подлудят. Довиждане, дами — каза той на Хана и майка й. — Ще се видим след около десетина дни.

— Мен ще ме видите много по-скоро — отговори Хана, вземайки решението си, без почти да осъзнава какво точно казва. — Аз идвам с вас!

Петнадесета глава

— Не можеш да яздиш дамско седло през цялото време! — възкликна Бък.

— Мога да яздя и по мъжки — отговори Хана. — Когато бях малка, яздех така.

Само веднъж, разбира се. И когато това стигна до ушите на баща й, той я напердаши.

— И въпреки това, не го одобрявам. Никога не си участвала в събиране и преброяване на добитъка. Няма да имаш и най-малката представа какво да правиш.

— Мога да се науча.

— Няма да ти позволя да дойдеш.

— Не можеш да ме спреш — изстреля Хана. — Дори си имам и кон. Мога да отида, където си пожелая.

— Хвана те натясно — не се въздържа Джейк и се усмихна, наслаждавайки се на факта, че Бък приличаше на младо добиче, оплело рогата си в най-гъстия шубрак.

— Няма причина да не дойде — намеси се и Дрю. — Аз също не мисля, че е добра идея, но и аз идвам. И да не си е помислил някой да ми каже, че не мога да дойда.

— Тя, най-вероятно, ще се изгуби още първия ден — запротестира Бък.

— Не се притеснявай — каза Дрю. — Аз ще се грижа за нея.

— В никакъв случай — отговори той. — Ти ще я прекараш през най-гъстите храсталаци в галоп, без изобщо да ти направи впечатление. Ако дойде, аз ще се грижа за нея. Ще съм ти благодарен, ако й намериш някакви подходящи дрехи, докато оседлая коня й.

На Хана й се искаше да поспори с Бък за това, че я третира като товар, който трябва да бъде добре опакован, но реши да се приготви, колкото се може по-бързо. Очакваше той да се възпротиви много по-ревностно на присъствието й при преброяването. Вместо това, той дори щеше да се грижи за безопасността й. Беше нещо ново в отношението му към нея и тя искаше да разбере дали има нещо общо с целувката им.

— Първото нещо, което трябва да направим — каза Дрю, като гледаше Хана с неприкрито неодобрение — е да се освободим от тази пола. Ще ти дам едни мои панталони. Ти си горе-долу моя размер.

— Не мога — започна Хана. — Не бих могла…

— Или ще се облечеш така или си оставаш вкъщи. Тази проклета пола ще ти се оплете в краката и още първия ден може да се проснеш в огъня.

— Не мисля, че нещата са чак толкова отчайващи — намеси се Изабел. — Всичко, което ти трябва, е една стара рокля, която можеш да пожертваш. Под нея можеш да обуеш панталоните на Дрю.

Това предложение се стори напълно безсмислено на Дрю, но Хана го прие с благодарност. По-късно щеше да разбере колко полезен е бил този съвет.

Докато обличаше панталоните, Хана се изчерви. Не можеше да се огледа много добре в огледалото за бръснене на баща си, но видя достатъчно, за да реши, че изглежда като развратница.

— Не мога да ги нося — възкликна тя. — Неблагоприлично е.

Майка й изглеждаше ужасена, Дрю се почувства обидена, а на Изабел й беше забавно.

— Ще се почувстваш по-добре, като сложиш полата — каза Изабел.

Хана не беше убедена, че ще има смелостта да носи панталони дори и под пола с разшити шевове, но трябваше да е готова, преди Бък да се появи с коня й или той щеше да я остави тук.

— Добре.

Докато майка й прибираше някои вещи от първа необходимост за нея, Хана облече и полата. Предполагаше, че краката й щяха да се виждат повече, отколкото беше благоприлично, но въпреки това се почувства по-добре. Очакваше всички да я зяпнат в момента, в който се покажеше на вратата, но когато излезе, дори не я и забелязаха. Всички се подготвяха да потеглят.

Хана се нуждаеше от морална подкрепа, но нямаше кой да й я даде. Дрю беше изтичала към коня си и вече се качваше върху него. Изабел беше влязла обратно в къщата. Майка й изглеждаше така, като че ли ще припадне всеки момент. Тя беше настояла да влезе в този мъжки свят и сега трябваше да се справи с това сама.

— По-добре да побързаме — каза Бък. — Всички са нетърпеливи да потеглят. — Той й протегна ръка. — Аз ще ти помогна да се качиш.