Заради раната в рамото му, досега Том й беше помагал да се качва на коня, но в момента не можеше да го види някъде наблизо.

— Хвани се за седлото и сложи левия си крак в шепите ми — каза й Бък, когато я видя, че все още се колебае. — Когато те повдигна, прехвърли десния си крак от другата страна.

— Не ти е работата да повдигаш каквото и да било с това рамо. Аз ще й помогна.

Нито единият от тях не беше забелязал кога Зийк се е приближил.

— Мога…

— Не можеш да яздиш с тези ботуши — продължи той. — Ще си счупиш глезените някъде.

— Това са единствените, които имам.

Зийк присви рамене, сключи пръстите на ръцете си и ги протегна към Хана:

— Ако ще се качваш, качвай се — изръмжа той. — Няма да те чакам цял ден.

И наистина си го мислеше. Следващото нещо, което си спомняше, беше как лети във въздуха като захвърлен мръсен парцал. Имаше чувството, че ще се намери паднала някъде по средата на двора. За голяма нейна изненада се приземи точно върху седлото.

— Стремената ти са прекалено дълги — забеляза Бък. — Вдигни си крака, докато ги наглася.

Бък оправи дясното, докато Зийк се зае с лявото, ругаейки през цялото време.

— Ще се строполиш от този кон, преди още да е свършил денят — предрече той, докато се отдалечаваше, за да се качи на коня си.

— Няма! — извика тя след него.

Би трябвало да каже, че се надява да не падне. Но предвид държанието на Зийк, му беше твърде ядосана, за да бъде по-скромна.

— Добре. Не би ми харесала с изцапан с пръст нос и сълзи по блузата ти.

Хана толкова се изненада от забележката на Бък, че почти забрави да потегли. Когато го направи, конят й подскочи, нетърпелив да догони останалите. Изненадана, тя се заклати като пияница на седлото. Почти беше сигурна, че ще й се наложи да изтърпи унижението да падне още в предния двор на ранчото. Бък улови юздите на коня й и го спря.

— Сигурна ли си, че не искаш да си останеш тук? — попита я той.

— Напълно — отговори тя. Като се настани удобно на седлото, тя пое юздите и отново пъхна стъпала в стремената. — Можеш да го пуснеш вече. Държа го под контрол.

Бък нямаше вид на човек, който й вярва. Той пусна поводите, но остана до нея. Хана леко смушка коня си и той отново скочи напред. Този път тя беше подготвена и много бързо успокой хода му до лек галоп.

— Колко време възнамеряваш да останеш с нас? — попита я Бък.

— До края. Казах ти, че възнамерявам да науча всичко, което трябва да се знае за управлението на едно ранчо. Това означава, че трябва да се науча как се организира и събирането, и преброяването на животните.

— Няма да ти позволят да го правиш ти. Надзирателят на работниците ти или съпругът ти ще го правят вместо теб.

— Аз няма да се омъжвам. И сама ще надзиравам работниците си.

— Нито един мъж няма да позволи да го ръководи жена. Ще станеш за посмешище на целия щат.

— Мислиш, че една жена не би могла да се справи?

— Не съм казал това. Казах, че няма да й дадат такава възможност.



Не им отне много време да стигнат до първото ранчо. Хана се успокои, когато видя, че собственикът му е готов за тръгване, въпреки че не изглеждаше много доволен от този факт. Но когато видя Джейк и момчетата, духът му се възвърна. Историята се повтори във второто, третото и четвъртото ранчо. Не след дълго мъжете вече бяха въодушевени. Момчетата започнаха да се перчат, като хвърляха ласата си по скали, храсти и дори едно по друго.

— Следващото, което ще направят, е да започнат да се надбягват — обясни Бък на Хана. — Шон и Люк постоянно се опитват да докажат кой е най-добрият ездач в ранчото.

— Кой е по-добрият?

— Нито един от тях. Джейк е най-добрият. Язди така, като че ли е израснал на седлото. След него е Хоук. Чак след това са, може би, Шон или Люк.

— Ти също си много добър ездач.

Тя не знаеше защо го беше казала. Изобщо не разбираше от езда. Със сигурност не знаеше до колко може да го сравнява с братята му, но не можеше да го остави да си мисли, че всички останали са по-добри от него. Стойката му на седлото беше уверена и изправена.

Бък остана смаян от забележката й.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти наистина си добър ездач.

— Откъде знаеш?

— Господин Еванс казва, че си добър. Сигурна съм, че и Зийк смята така или нямаше да бъде с теб.

— Не съм направил нищо. С това рамо не можах да свърша нищо.

— Ти организира това събиране и преброяване на животните. Ти накара тези мъже да работят заедно за първи път. Ти разбра за клеймото.

— Всеки би могъл да го направи.

— Но го направи ти. Без теб, онези крадци на добитък можеха да продължават да крадат без край.

Хана не беше осъзнала всичко това, докато не го каза. Бък беше постигнал много. Областта Джилеспи Каунти нямаше да е същата след това преброяване на добитъка. Каквото и да станеше, всички вече щяха да знаят, че силата им е в това да са заедно. Нали така беше успяла и общността на баща й. Точно за това и семейството на Бък имаше такъв успех.

Хана не искаше повече да се чувства изолирана. Тя искаше Бък да остане. Ако това означаваше да се омъжи за него, предполагаше, че би могла да го направи.

Мислите й за женитба я отнесоха в посока толкова различна, че тя забрави да следи коня си. Едва предотврати падането си от седлото, когато неочаквано той прескочи едно паднало кедрово дърво. Хана реши, че е по-добре да мисли за нещо друго, което не я разсейва прекалено много и което не кара мускулите й да омекват без видима причина.



Джоуди Биймиш беше променил решението си. Или поне така каза съпругата му.

— Какво се е случило? — попита Бък, когато спряха пред верандата.

— Нищо — отговори госпожа Биймиш. — Просто си промени мнението.

Но беше ясно, че нещо не беше наред. Жената не смееше да ги погледне в очите, само престъпваше от крак на крак и навиваше единия край на връзката на износената си престилка около пръста си.

— Може ли да разговарям с него? — попита Бък.

Тя поклати глава:

— Няма го. Пък и това няма да помогне. Той няма да си промени решението.

— Всички останали са тук — продължи Бък. — Ще изглежда странно, ако той не се присъедини към нас.

— Нищо не мога да направя.

Хана забеляза, че тя нервно поглеждаше към един от прозорците в края на верандата.

— Някой може да си помисли, че се е изплашил.

— Не е вярно — заяви госпожа Биймиш, почервенявайки от гняв. — Според мен не е признак на страх да не искаш да оставиш жена си вдовица, а децата си без баща.

— Нямаме намерение да се случи нещо подобно — каза Бък. — Затова е толкова важно да отидем всички заедно. Ако той не дойде с нас сега, ние не бихме могли да го подкрепим по-късно, ако се наложи.

— Ще се справим някак — отговори тя, съсухрените черти на лицето й, също толкова напрегнати, колкото и стойката й.

— Съжалявам, че се чувствате така, госпожо Биймиш. Но преди да си тръгна, бих ли могъл да ви помоля за една услуга?

— Каква? — погледна го подозрително тя.

— Когато сте готови да продавате, ще ме уведомите ли? Бих искал да купя ранчото ви. Като се има предвид колко добитък ви е откраднат, предполагам, че няма да струва много.

Госпожа Биймиш почервеня. Когато вратата зад нея се отвори и оттам излезе висок, изключително слаб мъж с черна права коса до раменете, тя пребледня.

— Джоуди, недей! — извика тя. — Ти ми обеща. Ти знаеш какво каза онзи Бараклоу.

— Той беше тук снощи — обясни Биймиш на Бък. — Каза, че ако настояваме за общото преброяване на добитъка, ще си имам неприятности. Каза, че господин Джилет го е наел, за да се справя с проблемите му.

— Той искаше да каже, че ще те убие, ако не стоиш настрана — проплака жена му.

— Не мога да не отида, Маргарет. Ако се откажа сега, няма да мога да погледна тези хора в очите. А и ще е по-добре да си съберем багажа и да се махнем оттук. Изчакайте да си взема коня — обърна се той към Бък.

На Хана й стана жал за госпожа Биймиш. Беше болезнено да наблюдаваш мъката на тази жена. Хана не знаеше какво би могла да направи, но трябваше да стори нещо. Тя се плъзна от седлото, приближи се до госпожа Биймиш и я прегърна. Хрътката, която до този момент лежеше на верандата, се прозя, стана и бавно се приближи и подуши полата на Хана.

— Не само вашият съпруг има семейство — каза тя. — Точно поради тази причина той ще ви защити, ще се погрижи за бъдещето ви. Ако беше сам, можеше да си събере багажа и да си тръгне по всяко време.

— Казах му, че ще тръгна с него още днес — пророни госпожа Биймиш с разтреперани устни. — Ще отида където каже. Не ме интересува. Не искам да го убият.

— Ние ще се грижим за него.

Хана си спомни какво й беше казал Бък. Усмихвай се, когато имаш трудности. Никога не им показвай, че се страхуваш.

— Той ще се върне. Просто трябва да се преструвате, че не се притеснявате за него.

— Но аз ще умра от притеснение! — Плачът беше оставил червени петна по светлата й кожа.

— Той го знае, но това е нещо, което трябва да направи. Ще се справи по-добре, ако знае, че го подкрепяте.

— Вие за това ли сте тръгнали. За да подкрепите своя съпруг?

Въпросът толкова много изненада Хана, че й беше трудно да отговори.

— Аз не съм омъжена, госпожо. Но ако бях, щях да искам да съм тук.

— Какво трябва да направя?

— Не знам. Може би трябва да му обещаете, че когато се върне, ще го чака любимото му ястие.

Госпожа Биймиш изтри очи с престилката си и се замисли за момент, преди да влезе в къщата. Забави се толкова дълго, че Джоуди Биймиш се беше върнал с коня си, когато тя отново излезе, носейки дълга, тежка пушка. Тя слезе по стълбите и я подаде на съпруга си.

— Хората казват, че от време на време може да се видят бизони. Със стария „Шарп“ на татко ще имаш по-голям шанс да отстреляш някой. Месото му ще ни е от полза.