Те стояха един срещу друг — пълна жена и мъж, толкова слаб, че дрехите висяха безформено върху тялото му. Взираха се в очите си доста дълго време.

— Със сигурност — отговори Джоуди. — От известно време си мечтая за една хубава, сочна бизонска пържола.

Тя отстъпи от коня на съпруга си.

Хана беше последвала госпожа Биймиш по стълбите. Без да се замисля, тя силно я прегърна.

— Бък няма да позволи да се случи нищо лошо на съпруга ви — прошепна тя.

— Имаш много голямо доверие на този мъж. Вярваш ли, че ще се справи?

— Убедена съм!

Госпожа Биймиш поклати глава, без да каже и дума.

Том Гладис помогна на Хана да се качи на коня си, след което всички потеглиха. Всеки път, когато погледнеше назад, Хана виждаше Маргарет Биймиш, застанала на верандата.

— Откъде знаеше какво да й кажеш? — попита я Бък, когато ранчото вече не се виждаше.

— Не знаех — каза Хана. — Предполагам, защото си представих как бих се чувствала аз, ако моят съпруг отиваше да срещне опасността.

— Каза, че не ти трябва съпруг.

— Знам, но мога да си представя какво би било.

След няколко минути той отново я попита:

— И как би било?

Хана изненадано се обърна към него.

— Просто съм любопитен — каза Бък.

Но въпреки това продължи да я гледа и очаква отговора й.

— Не бих искала да го убият. Щях да се притеснявам за него.

— Защо? Ти не харесваш мъжете. Защо тогава ще се тревожиш за него?

— Ако съм се омъжила, то ще е, защото го обичам — каза Хана, смутено от това, че той я мислеше за напълно безчувствена. — Не бих искала някой, когото обичам, да пострада.

— Ти каза, че не би могла да обикнеш мъж.

— Казах го, когато мислех, че всички мъже са като баща ми. Ако съпругът ми ме гледа по начина, по който Джейк гледа Изабел…

— Как по-точно?

— Все едно тя е най-важният човек в света за него — Хана веднага се почувства неудобно. Знаеше, че звучи като мечтателка, наивница. — Очевидно е, че го интересува какво мисли, как се чувства. А ти и братята ти се отнасяте с нея по същия начин като Джейк.

— Докога ще ти повтарям, че не са ми братя?

— Една жена не би имала нищо против да работи здраво за такъв човек. Вероятно никой не би могъл да я спре. И тя не би имала нищо против да има къща, пълна със синове.

— Докога ще ти казвам…

— Ти не можеш да се видиш отстрани, но аз мога. Наблюдавах те. Ти ги обичаш, Бък Хобсън. Можеш да си го признаеш.

Бък упорито замълча.

— Понякога кръвната връзка няма никакво значение. Те са твоето семейство, защото твоите майка и баща, братя и сестри са оставили всичко останало, за да дойдат, когато са решили, че се нуждаеш от помощта им.

— Което ме подсеща — каза Бък — че Зийк отрече да е писал на Джейк.

Хана не реагира. Не знаеше какво би направил Бък, когато научи, че тя е написала писмото.

— Тогава защо са дошли?

— Не ми каза. Само спомена, че някой му е разказал за проблемите ми.

Тя беше сигурна, че я подозира.

— Никога не си ми казвал адреса им.

Очевидно Бък беше забравил, че й беше разказвал за Клайд Пруит. Не беше убеден в невинността на Хана, но в момента имаше много по-важни неща за обмисляне.

— Би ли се омъжила, ако си намериш мъж като Джейк? — попита Бък.

Хана не беше подготвена за въпроса. Беше решила, че са приключили с тази тема. Явно любопитството на Бък все още не беше задоволено.

— Дори и да го намеря, не означава, че ще ме обича. Или че аз ще го обичам.

— А ако те обича? И ако ти го обичаш?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Просто ми е интересно.

— Струва ми се, че не е само от интерес.

Тя все още си спомняше целувката и как се беше почувствала.

— Добре де, може би наистина съм любопитен. Просто беше настроена толкова много против мъжете, че се чудя какво те накара да промениш мнението си.

— Знам, че никога няма да се омъжа — каза Хана, решена да сложи край на този разговор. — Но бих могла да реша да се омъжа за човек, който ме обича толкова силно, че никой друг не би имал никакво значение за него.

Бък изглеждаше объркан.

— Предполагам, че звуча идеалистично, дори себично, но така го чувствам.

— Доста неочаквано — каза Бък. — Но пък и всичко, което правиш, е доста непредвидимо.



Бък знаеше, че трябваше да бъде по-настоятелен Хана да си остане у дома. Тя не знаеше достатъчно, за да може да им помогне. Щеше само да им пречи. Нямаше значение колко много щеше да се старае да остане незабележима, тя беше наистина привлекателна жена, такава, след която мъжете съвсем естествено се обръщаха. От това, което Бък знаеше за Хана, тя нямаше дори да се опита да остане незабелязана. Това, че Дрю също беше жена, беше съвсем различно. Тя вървеше, говореше и се държеше като мъж. Беше лесно да забравиш, че е момиче.

И да искаше, Хана нямаше да може да прикрие факта, че е жена. Можеше да говори, че не иска да има нищо общо с мъжете, че няма да се омъжи, но всичко, което казваше или правеше, още повече ги привличаше към нея.

Тя не беше най-красивата жена в света, но понякога на Бък му се струваше, че е така. Всяка една част от тялото й беше добре оформена, което още по-силно подчертаваше естествената й привлекателност. Беше му много трудно, по-точно невъзможно, да не мисли за добре сложената й фигура, нежната й грация и очарователните й черти.

И сега почти две седмици щеше да е непрекъснато пред очите му. Нямаше нищо против присъствието й, а против собствената си неспособност да не й обръща внимание. Трябваше да е изцяло отдаден на работата си в момента. Но как можеше да го постигне, когато я виждаше всеки път, когато вдигнеше поглед?

Бък се проклинаше, че беше изгубил контрол, беше хванал ръката й и я беше целунал. Проклинаше и раната си, която го бе задържала в къщата, вместо да язди из равнините, да лови диви коне или да търси изгубените крави. Проклинаше и Лиймън Джилет за това, че беше откраднал кравите, които трябваше да платят дълговете на ранчото. Проклинаше и прокрадващото се в съзнанието му съмнение, че не е правилно да взима ранчото й, въпреки че всичко щеше да стане по законен начин.

Проклинаше се и за това, че я попита при какви обстоятелства би се омъжила. Докато знаеше, че не се интересува от съпруг и семейство, беше много по-лесно мислите му да не се отклоняват в тази посока. Проклинаше и тялото си за това, че объркваше разума му. Беше сигурен, че не обича Хана, а само я желае.

Изискванията й бяха твърде високи. Какво би могъл да изпитва един мъж към една жена, било тя и собствената му съпруга? Съпругите напускаха мъжете и децата си и никога не се връщаха или пращаха писма.

Бък знаеше, че Джейк и Изабел никога не биха се разделили, но те не бяха като другите хора. Повечето бяха като неговите родители или бащата на Хана. Джейк и Изабел се обичаха.

Никога не беше достатъчно любопитен, за да поиска да разбере повече за отношенията им. Единственото, което го интересуваше беше, че му подсигуриха дом. Но сега искаше да знае, нуждаеше се да разбере какво ги свързваше толкова силно. Може би щеше да му е по-лесно да разбере собствените си чувства, ако разбереше техните.

Не че не харесваше жените. Просто не искаше да се жени. Никога! Дори беше налудничаво да си мисли за това. Единственото семейство, което искаше да има, беше със сестра си. Семейството на осиновителите му беше добър заместител, но не беше истинско.

Хана също се превръщаше в сериозна заплаха за плановете му. Започваше да я харесва все повече и повече. Беше убеден, че чувствата му се основават само на плътски желания. Но дори и в най-еротичните си мечти той мислеше също толкова много за очите й или несломимия й дух, колкото и за гърдите или привлекателните й бедра. Това беше знак за истинска опасност. Независимо колко проблеми щеше да му създаде, трябваше да й забрани да присъства на преброяването.



Хана мразеше преброяването. Това чувство не се промени, дори когато Зийк откри част от липсващите коне на баща й да тичат на воля със стадо мустанги. Тя се закле, че ако някога успееше да поеме контрола над ранчото, никога повече няма да участва в събирането и преброяването на добитъка. Трябваше да се съгласи с мнението на Изабел, че това не е място за жена, която иска да се отнасят с нея като с дама. Всичко беше толкова шумно, мръсно и брутално.

Денят им започваше още преди разсъмване, когато Мат Хаскинс удряше с черпака, за да обяви, че закуската е готова. Храната беше бедна, кафето отвратително, а студът — режещ. Докато седеше на земята, тя се чувстваше толкова нещастна, че не чувстваше глад. Още преди да успее да си отвори очите напълно, Бък вече я хвърляше на седлото.

Хана доста бързо осъзна, че не се интересува от коне, особено когато трябваше и да ги язди. Те бяха много по-големи от нея, по-силни, имаха собствена воля, а и тя се чувстваше толкова неудобно на седлото само след петнадесет минути езда. Беше й досадно всички да й казват, че има най-добрия кон в цялата група. А той беше само един своенравен звяр, който се наслаждаваше да противопоставя своята сила на нейната.

Беше доволна, че някой го беше кастрирал.

Въпреки че кравите бяха женски, тях ги харесваше още по-малко. Те имаха навика да се завират в най-непроходимите места, изобщо не съдействаха, когато искаха да ги изведат оттам и с положителност ставаха изключително войнствени, ако имаха телета. Като че ли всички те бяха изпаднали в глупавото заблуждение, че тя се опитва да ги раздели с малките им. Ако питаха нея, тя би предпочела да е в компанията на зелки и репи по цял ден, вместо с тези телета.

За щастие, мъжете не се интересуваха от кастрираните животни. Те бяха дори още по-огромни и плашещи от кравите. Бък й обясни, че тях ще ги събират и преброяват през есента. Тя беше решена да се разболее от някаква подходяща болест точно преди това.