След като ги съберяха в лагера, кравите започваха едновременно да мучат, още преди ездачите да са се опитали да ги разделят от малките им, които пък зареваваха дори още по-силно. Те се щураха на една или друга страна, като се опитваха да избягат, за да не ги хванат. Чиста загуба на време. За всички щеше да бъде много по-лесно и удобно, ако кравите просто се подредяха в редица, позволявайки на каубоите да дамгосат безценните им отрочета и след това да се втурнат към глоговите шубраци, където, изглежда, се чувстваха като у дома си.

Вместо това те се въртяха в кръг и мучаха непрестанно. Шумът беше оглушителен. От него я заболяваше главата. А с прахта беше дори още по-зле. Косата й беше пълна с пясък. Дрехите и кожата й също бяха целите покрити с пясък. Беше сигурна, че и дробовете й са пълни с него, независимо от кърпата, която Бък й даде да сложи върху носа и устата си. Имаше чувството, че прилича на долнопробен бандит, готов да нападне поредния влак.

Нямаше как да се изкъпе. Не можеше да остане сама. Дори и да можеше, не би могла да влезе и да се измие в потока, както направи Дрю. Хана никога не бе мислила, че е превзета, но имаше определени неща, които наистина не би могла да направи.

А и което беше най-лошото, не й позволяваха да помага по никакъв начин. Бък й обеща да я води с него, когато търсеше крави, но не й позволяваше да се приближава, когато наистина ги намереше. Когато започнаха дамгосването й нареди да остане при фургона с храната. След като тя не му се подчини, той я вдигна и я отнесе обратно. Това така я огорчи и толкова много я ядоса, че тя се закле да не се доближи до тъпите му крави.

По този начин на нея не й оставаше да прави нищо друго, освен да помага на Мат с готвенето. Опита се да помага на Дрю при нагорещяването на клеймата, но тя много ясно й заяви, че ако не може да поддържа огъня до точно определена температура, по-добре би било да се връща в ранчото.

Точно за това копнееше и Хана, но гордостта й не би й позволила да го направи. Мъжете бяха й обяснили пределно ясно, че най-важното за едно ранчо е събирането и преброяването на добитъка. И тя се беше заклела, че ще научи всичко, което трябва да знае за това. А това беше основателна причина, за да остане.

Шестнадесета глава

— Омръзна ли ти вече от коне, прахоляк и крави?

Хана подскочи. Не беше чула Бък да се приближава. Беше се отдалечила от групата край огъня, за да си спести още една вечер с истории, свързани със събирането и преброяването на добитъка. Беше й трудно да разбере как разумни мъже могат да прекарват часове, обсъждайки кравите.

— Чувствам се виновна, че оставих мама сама да се грижи за градината. — Е, тя наистина бе мислила за майка си тази сутрин.

— Не се тревожи. Изабел ще накара Уил да свърши по-тежката работа.

— Той е много красиво момче.

— И злоупотребява с това.

От оголените скали, където беше спряла, се разкриваше гледка към спускащия се към потока терен и издигащите се от другата му страна хълмове. Повечето от пролетните цветя бяха увехнали и бяха изместени от новата трева и цветовете на ранноцъфтящия пустинен кактус. На фона на сенките, хвърляни от залязващото слънце, багрите на новопокаралите растения изглеждаха по-тъмни.

— Не ти харесва всичко това, нали?

Тя не отговори на въпроса на Бък, докато не се настани на една от скалите. Независимо от присъствието на всички тези хора, дивата пустош на тази земя понякога я плашеше. Беше толкова огромна и безлюдна, че я караше да се чувства незначителна и безпомощна. Не можеше да си представи какво ли е усещането да си първият човек, стъпил тук. Единственият човек.

— Не, не ми харесва — отговори тя честно. — Но не за това съм тук.

— Знам! Ти дойде, за да се научиш как да се справяш с едно типично мъжко задължение — той седна до нея.

Вече не му се налагаше да внимава толкова за рамото си.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че не бих могла да се справя сама?

— Ще се почувствам по-добре, ако знам, че си на сигурно място в ранчото.

— Майка ми и аз оцеляхме близо осем месеца съвсем сами. Не виждам защо да не мога да оцелея две седмици, заобиколена от двадесет мъже.

Краката й не се схващаха вече и не чувстваше дупето си толкова натъртено от дългата езда. Мускулите на гърба и раменете й не я боляха, нито пък се схващаха така, че да й е трудно дори да легне. Вече не се страхуваше, че може да падне от коня и само през половината от деня се чувстваше достатъчно нещастна, че да й се иска да умре. През останалото време броеше минутите до момента, в който ще може да се върне обратно в цивилизацията.

— И все пак мястото ти не е тук.

— Наистина ли смяташ, че съм толкова жалък представител на женския пол?

Бък се усмихна.

— Мисля, че не ставаш за каубой, но си чудесна жена.

Хана нямаше нищо против. Предпочиташе да е чудесна жена, вместо каубой през всяка минута от живота си.

— Ти не харесваше жените, забрави ли? Не им вярваше.

Понятие нямаше защо трябваше да му напомня това. Ако млъкнеше, може би, той щеше да го забрави за достатъчно дълго време, за да я целуне. Не спираше да мисли за няколкото вълшебни мига от онази нощ. Сега, когато беше насаме с Бък, те се върнаха в съзнанието й по-ясно, откогато и да било.

— Аз не мразя жените.

— Но се държиш така, все едно ги мразиш. Ако случайно дори бегло ме докоснеш, подскачаш, като че ли си се опарил. Няма да те хване треска от мен.

— Не съм толкова сигурен — каза Бък. — Мисля, че вече започва да ме тресе.

— Не говори глупости — тя знаеше, че той няма предвид болестта. — Рамото ти заздравява чудесно. Напоследък си неуморен и изглеждаш здрав като кон. Ти…

Бък я сграбчи за раменете и я целуна. Без предупреждение, без подготовка. Просто обгърна раменете й в здрава прегръдка и притисна устни към нейните.

Хана нямаше нищо против. Тя отвърна на целувката му със същата страст. Беше го очаквала, беше мечтала за това. Беше се страхувала, че никога няма да се случи отново.

Но се бе случило и цялото натрупано в нея напрежение почти изчезна.

Когато Бък я пусна от прегръдките си, дишането му бе накъсано.

— Виждаш ли какво имам предвид? Не мога да спра да мисля за теб. От самото начало искам да направя това.

— Но това не означава, че си болен.

— Точно така се чувствам.

Не беше сигурна, че й харесва това, но трябваше да си признае, че и тя самата не се бе чувствала добре напоследък. Всъщност, през повечето време беше ужасно нещастна. Беше изненадана, че и Бък е изпитвал абсолютно същото.

— Но се чувствам много по-добре, когато те целувам — добави Бък.

Очевидно желанието му не беше стихнало. Действията му й въздействаха още по-силно от думите. Хана не беше сигурна дали целувката му я накара да се почувства по-добре, но със сигурност беше много по-щастлива. Знаеше, че в това няма почти никакъв смисъл, но точно сега нямаше време да размишлява. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че Бък я целува. Надяваше се никога да не спира.

— Не би трябвало да правя това — измърмори Бък, без да отделя устни от нейните.

— Защо?

— Защото правя точно това, което казах, че и другите мъже тук ще искат да направят.

— Но аз не искам никой друг да ме целува.

Думите й изненадаха Бък толкова много, че той се отдръпна, за да може да вижда лицето й.

— Но ти не искаш да се омъжваш. Не харесваш мъжете и не им вярваш.

— На теб ти вярвам. Сигурно те харесвам, щом искам да ме целуваш.

Хана би искала да има време да обмисли казаното, но очевидно за Бък размишленията си бяха чиста загуба на време. Той обгърна Хана с ръце, придърпа я към себе си и я целуна горещо. Явно все пак неодобрението му към това, което вършеше, не беше чак толкова силно.

Хана никога не бе целувала друг, освен Бък. Тя дори не знаеше как да се целува, но вероятно беше нещо съвсем естествено, щом сега го правеше. Но имаше неща, които я изненадаха.

Не бе очаквала Бък да я прегръща така. Усещането, че гърдите й са притиснати толкова силно към неговите, почти я накара да забрави какво прави. Да се държат за ръце беше проява на близост. С целувките бяха задълбочили тази близост. Но сега, плътно притисната до него… това беше нещо напълно различно.

Хана не бе подготвена за хилядите емоции, които атакуваха тялото й. Едвам устоя на порива да разкопчае ризата му и да сложи ръка на гърдите му, за да усети плътта му. Тази мисъл толкова много я шокира, че тя ахна от изненада.

Бък прекъсна целувката и попита:

— Какво има?

— Н-нищо. Просто не съм свикнала да ме прегръщат толкова силно.

Тя не бе свикнала с нищо от това, което той правеше. Беше ужасена, но не би избягала от прегръдката му, дори да й предложеха всичките ранчо в Тексас в замяна.

— Някой прегръщал ли те е досега?

— Не.

— Целувал ли те е?

— Не.

Той веднага се отдръпна.

— Изплаших те.

— Не, не си — побърза да го увери тя. — Просто не знаех какво да очаквам. Но ми хареса. Наистина, хареса ми.

Тя нямаше представа как има дързостта да направи такова признание, като че ли бе пропаднала жена, но не искаше той да спира да я целува.

Целувките му я объркваха. Дори я плашеха, но никога през живота си не се бе чувствала толкова жива. Всеки нерв по тялото й, всяко нейно възприятие беше увеличило чувствителността си стократно.

— Имам усещането, че злоупотребявам с невинността ти.

— Не е така. Ако поискам да спреш, ще ти кажа.

Хана не можеше да си представи, че Еймъс Мерик би спрял от страх да не нарани чувствата й. Колкото до това да се възползва от невинността й, Лиймън Джилет бе този, който се бе опитал да го стори.

— Харесва ми да ме целуваш — призна Хана. — Не мислех, че ще ми хареса, но е така.