Лей Грийнууд - Бък

— А това клеймо? — попита един от хората на Джилет, сочейки шестоъгълната звезда. — Има доста от тях.

Мъжът очевидно бе подучен предварително, защото гледаше към шефа си, докато задаваше въпроса. Но това беше момента, който Бък очакваше от седмици. Той проговори, преди още Джилет да успее да отвори уста.

— Това клеймо е резултат от новото ми партньорство с госпожица Гросек.

Думите му изумиха всички. Мъжете се размърдаха, нервни погледи се отместваха от Бък към Джилет. Бък много внимателно беше обмислил думите си. Не искаше да му даде шанс да говори, преди да го е обезвредил категорично. Толкова категорично, че ако кажеше дори и една дума, сам би се уличил в кражба на добитък.

— Регистрирах го в Утопия преди няколко седмици — каза Бък. — Вчера получих потвърждение от Остин, че няма друго такова регистрирано клеймо. Както можете да видите, измислихме го така, че идеално да припокрие старото клеймо на „Тъмблинг Ти“.

При последните му думи настана пълна тишина. Като че ли някакъв магьосник бе махнал с вълшебната си пръчица и ги бе замразил като жива картина.

— Ако погледнете отблизо, ще видите, че дамгата е прясна.

Бък отправи поглед към Джилет, който беше пребледнял от ярост. Каквото и да бе очаквал, тази ситуация го бе сварила наистина неподготвен.

Когато най-накрая Джилет проговори, той не започна да крещи или да заплашва:

— Не би могъл да се справиш с жигосването с едно болно рамо — каза той, прикривайки с хладнокръвие очевидната ярост, която бликаше от очите му. — Пък и през повечето време яздеше из окръга, за да организираш това събиране.

Зийк се намеси:

— Аз работя за него.

— Аз също — обади се и Том Гладис.

— Той има доста голямо семейство — продължи Джейк. — И всички ние много добре се оправяме с добитъка.

— Но вие току-що дойдохте.

— Така си мислят всички — гласеше отговорът на Джейк.

Джилет очевидно бе хванат натясно, но нямаше как да оспори думите им.

— И тогава как тези крави са се озовали в моето ранчо? — настоя Джилет.

— Нямам представа — каза Бък. — Може би са се втурнали насам, ужасени, че отново ги жигосахме и уплашени да не ми хрумне да го направя за трети път.

Джилет не намери нищо смешно в думите на Бък.

— Не вярвам, че това клеймо е твое. Никога преди не съм го виждал и отказвам да повярвам, че е регистрирано.

— Но е така — обади се за първи път Джонатан Риджли.

Бък го беше помолил да стои настрана, но сега и той се намеси.

— Той и госпожица Гросек регистрираха клеймото в Утопия преди три седмици. Имам писмо от адвоката, което съдържа всички подробности. Пристигнах вчера, за да донеса официалното потвърждение от Остин, че това клеймо е регистрирано на тяхно име.

— Не вярвам, че тези крави са негови — настоя Джилет. — Сигурно клеймото е на друг и той се опитва да си го присвои.

— И чии са? — попита Бък.

— Не знам, но, проклет да съм, ако са твои.

— Веднага можем да разберем това — каза Бък. — Някой иска ли пържоли за вечеря?

— Какво си наумил? — продължи да разпитва Джилет с побеляло лице.

Бък беше сигурен, че той много добре знае какви са намеренията му.

— Ще заколим една от кравите. Старата дамга ще се покаже веднага, щом я одерем.

Отне им само минути да изберат едно животно и да го застрелят. Още по-малко време трябваше на Бък да одере кожата и да покаже старата дамга на „Тъмблинг Ти“, която ясно се виждаше от вътрешната й страна.

— Предполагам, че това слага край на всички въпроси — заключи господин Риджли. — Може да продължите да дамгосвате телетата. Донесох дамгите, които поръчахте — обърна се той към Бък. — Ще стане много по-лесно, вместо да използвате старите. Връщам се в града, но не и преди да опитам една от тези пържоли.

Те дамгосаха телетата, но чувството на взаимопомощ и приятелство, което се бе породило през последната седмица, бе изчезнало. Останалите собственици очевидно бяха изнервени до крайност. Всеки от тях знаеше, че Джилет бе дамгосал всички онези животни за себе си. И Джилет знаеше, че те го знаят. Въпросът, който не ги оставяше на мира бе, дали той ще признае, че е бил надхитрен и ще им върне добитъка.

Бък бе сигурен, че засега той ще се примири, но не се съмняваше, че ще се опита да потърси възмездие по-късно. Знаеше, че трябва да е нащрек.

— Защо не ми каза? — попита го Хана. — Щях да запазя тайната ти.

— Знам, но можеше да се изпуснеш, без да искаш.

Той знаеше, че не й е приятно, защото не й се бе доверил. Искаше да й каже, но бе свикнал да не вярва никому. Дори на Зийк не беше казал, а на Джейк каза едва след пристигането на Риджли.

Тя изглеждаше обидена. Това го притесни. Но още повече го обезпокои изразът й на покорство и примирение. Сякаш я бе разочаровал дълбоко и в нейните очи се бе принизил до нивото на мъже като Еймъс Мерик.

Бък се запита дали Джейк би постъпил така с Изабел, ако бе на негово място. Най-вероятно не. Но Изабел бе преживяла много. Оцеляла бе като сираче, гувернантка и учителка, и всичко това преди още да срещне Джейк. Досега Хана е била затворена само у дома. Тя не знаеше как да се преструва.

— Мислиш, че си ни изиграл, а?

Бък се обърна и се озова лице в лице със Сид Бараклоу.

— Не знам за какво говориш, Сид.

— Да твърдиш, че тези крави са твои и ти си ги дамгосал наново.

— Да не казваш, че принадлежат другиму? Видя клеймото от вътрешната страна на кожата.

— Мен няма да ме изиграеш.

Ръката на Бараклоу лежеше върху дръжката на пистолета му. Бък се запита дали нарочно не се опитва да го ядоса и да го накара да извърши нещо необмислено.

— Не съм и опитвал — каза Бък. — Дори не се бях сетил за теб. Сега би ли се отдръпнал. Искам да заведа Хана да си избере от пържолите за вечеря. След като това е нейното говеждо, смятам, че има право да получи най-добрата.

— Не съм приключил с теб — каза Бараклоу.

— Никога не съм имал работа с теб, Сид. Не се занимавам с наемници. Ако имам да кажа нещо, ще го кажа на шефа ти.

Ръката на Сид се стрелна към оръжието му. Той извади наполовина пистолета и спря.

— Няма за какво да се бия с теб, Сид — каза Бък. — Ако извадиш оръжие срещу мен, ще те убия. Ако по някаква случайност не те уцеля, ще увиснеш на най-близкото дърво в следващите пет минути.

Бараклоу се огледа. Почти всички мъже в лагера — застинали, нащрек, готови — го гледаха втренчено. Чет, Люк и Джейк бяха извадили оръжията си. Бараклоу върна обратно пистолета в кобура си и се обърна към Бък.

— Не сме приключили — каза Бараклоу.

— Надявам се. Не ми се иска да вярвам, че си мъж, който е изградил репутацията си, като е вадил пистолет само на ранени мъже.

Бък знаеше, че рискува да подтикне Бараклоу да извърши нещо глупаво, но не искаше да позволи на този нищожен убиец да си мисли, че го е изплашил, само защото има репутацията на наемен стрелец.

— Хайде, Бък — каза Хана, дърпайки го за ръкава. — Гладна съм — тя сплете пръсти в неговите и го поведе към храната. — Да не искаш да те убият? — изсъска веднага, щом се отдалечиха достатъчно.

— Той просто искаше да ме предизвика. Помислих си, че ще е забавно да му отвърна със същото.

— Мислиш ли, че Джилет го е изпратил?

— Не знам. Джилет го е наел, за да може да си краде добитък необезпокояван, но Сид се провали. Може би просто се опитва да защити репутацията си.

— Е, нямам намерение да му позволя да го направи, като те застреля.

— Защо не? Тогава ще можеш да си върнеш и ранчото, и кравите.

Не знаеше защо го каза, но съжали в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му.