Тя все още не го бе погледнала. Не се бе докоснала и до храната.

— Поне ме погледни, когато го казваш.

— Защо? — попита тя и го изгледа сърдито. — Да не мислиш, че красивото ти лице ще ме накара да забравя думите ти?

За миг Бък замръзна. Беше твърде изумен, за да й отговори. Никой до сега не го бе наричал красив. В присъствието на русокосите братя Атмор и Хаскинс, никой не забелязваше останалите момчета на Джейк.

— Наистина ли мислиш, че съм красив?

— Не знам за другите жени, които си целувал, но аз не бих целунала мъж, ако мисля, че е грозен.

Независимо от сърдития й тон, Бък почувства, че се изпълва с гордост. Хана мислеше, че е красив.

— Красив колкото Чет ли?

— Не.

Е, добре, той си го знаеше. Но се надяваше, че щом Хана е достатъчно сляпа да го мисли за красив, щеше да реши, че е по-красив и от Чет.

— Аз също мисля, че си много красива. Най-красивото момиче, което съм виждал.

— Не ти вярвам.

Но той виждаше, че й се иска да му вярва. Тя го слушаше.

— Още докато работех за баща ти мислех така.

— Но тогава си ме мразел. Поне така ми каза.

— И въпреки всичко си мечтаех за теб.

— Не ти вярвам.

— Така е.

Внезапен гняв обзе Бък. Той си изливаше душата пред нея, а тя го пренебрегваше, точно както бе направила преди толкова много години. Къде беше гордостта му? Забравил ли беше, че се бе заклел да не се влюбва в никоя жена от страх, че може да го изостави?

Не. Но не можеше да понесе Хана да му се сърди. Дори и да не беше напълно наясно с всичко останало, това му беше пределно ясно.

— Когато дойдох тук, исках да те накарам да платиш за всичко, което беше сторил баща ти. Не ми отне много време да разбера, че не бих могъл да го направя.

— Защо?

Това беше много добър въпрос. Той не знаеше защо. Единственото, което знаеше, беше, че от момента, в който я целуна, всичко се беше променило.

— Предполагам, че бях твърде зает да се тревожа за Джилет и липсващите крави и не забелязах, че чувствата ми към теб са се променили. Когато най-накрая си дадох сметка, вече беше твърде късно.

Хана леко се отпусна и спря да рови храната в чинията си. Тя обърна глава и го погледна.

— И с мен се случи същото.

— Какво?

— Разбрах, че не си като другите мъже, които познавам, и че мога да ти вярвам. В началото се страхувах от теб и мислех, че всичко, което искаш, е ранчото ми.

Той все още искаше ранчото, но то вече беше тясно свързано с Хана. Напоследък го занимаваше налудничавата мисъл, че би могъл да получи и двете.

— Мисля, че има доста неща, за които трябва да поговорим — каза Бък. — Предлагам да потърсим по-спокойно място.

Хана се извърна. Беше му трудно да различи в здрача, но тя като че ли леко се изчерви.

— Това ли искаш? Само да поговорим?

— От теб зависи.

Хана се изправи да отнесе чинията си в тенджерата с гореща, сапунена вода, която Мат Хаскинс държеше на огъня. Бък скочи на крака толкова бързо, че едва не падна. Той запази равновесие и забърза след Хана. Тя се обърна към него и понечи да каже нещо, но в този момент нещо зад гърба му привлече вниманието й. Внезапно на лицето й се изписа ужас.

— Люк внимавай с огъня! — изкрещя тя.

Бък се завъртя на пети точно когато Люк се извъртя в неистов опит да се опази от нажежените въглени на лагерния огън. Той се претърколи напред, секунда след като докосна въглените. Бък грабна едно одеяло и го метна върху рамото на Люк, за да загаси малките огнени езици, които прогаряха ризата му. Минута по-късно Мат изля отгоре му кофа студена вода.

— Какво стана? — попита Бък.

— Не знам — отговори Люк. — Както си ходех и изведнъж вече се търкалях на земята.

— Бараклоу го спъна — каза Хана. — Видях го. Той промуши пръчка между краката му.

Бък се обърна и видя Бараклоу да стои точно зад него с разкрачени крака и с ръка върху пистолета си. Той нарочно бе спънал Люк, за да предизвика свада.

— Това беше постъпка на страхливец — чу се Бък да казва с учудващо спокоен глас, като се имаше предвид гнева, който го бе обзел.

— Никой не може да ме нарича страхливец.

Бък погледна надолу. Хана беше коленичила и се опитваше да махне обгорената риза от раменете на Люк, за да види колко лошо се е изгорил. Червените резки по рамото и ръката му бяха нищо в сравнение с изгарянията, които щеше да получи, ако беше паднал в средата на запаления огън.

— Аз казвам, че си страхливец — повтори Бък с ясен глас и думите му бяха недвусмислени. — Всеки човек, който се крие в тъмното, за да спъне друг човек, е подла, малодушна змия.

— Пуснете ме да стана — изръмжа Люк през стиснати зъби. — Ще го убия.

— Никъде няма да ходиш — каза Алдо Дженкинс. — Оставаш точно където си, докато госпожица Хана не се погрижи за тези изгаряния.

— Току-що подписа смъртната си присъда — каза Бараклоу на Бък.

— Не знаех, че можеш да четеш — отговори Бък.

Люк продължаваше с опитите да се изправи, но Джоуди Биймиш и Джонатан Риджли се притекоха на помощ на Алдо.

— Нищо не можеш да направиш в момента — каза Алдо. — Бък вече хвърли ръкавицата. Сега ще трябва сам да се защити.

Лицето на Бараклоу се разтегна в доволна усмивка.

— Трябваше да позволиш на този хлапак да води собствената си битка.

— Ако го бях направил, щеше да си мъртъв. Той е по-бърз и от двама ни, взети заедно.

Здравият разум му казваше, че трябваше да остави Люк да се бие с Бараклоу. Момчето беше светкавично бързо и с двете си ръце. Но Бараклоу нарочно беше използвал Люк, за да го предизвика и той нямаше намерение да остави Люк да рискува живота си в битка, която по право беше негова.

Цели шест години Бък и Люк бяха живели и работили заедно. Бяха се смели за едни неща, за други се бяха карали, но винаги всичко бяха правили заедно — той, Люк и всички останали момчета на Джейк. И сега, дори след като той и Зийк бяха напуснали ранчото „Броукън Съркъл“, те бяха дошли да му помогнат. Никога досега не бе показвал на тези хора колко много означават за него. Никога не бе наричал някого от тях свой брат.

— Остави на мен! — настоя Чет. — Люк е мой брат.

Бък не свали поглед от Бараклоу, за да погледне Чет.

— Всичко това е заради мен.

— Но аз съм по-бърз. Може да те убие.

— Дай ми оръжието си.

— Бък това е лудост. Знаеш…

— Тук аз командвам, Чет, и това е моята битка. Сега ще ми дадеш ли пистолетите си или трябва да поискам от Джейк?

— Винаги си бил един твърдоглав всезнайко — мърмореше Чет, докато разкопчаваше колана си и го подаваше на Бък. — Не съм дошъл чак до тук, за да гледам как те убиват.

— Имай малко повече вяра в мен. В края на краищата, ти ме научи да стрелям. Сега иди да видиш как е брат ти.

Разстоянието между Бък и Бараклоу беше по-малко от два метра. При това положение едва ли някой можеше да пропусне. Когато започнаха да се отдалечават един от друг, мъжете се отдръпнаха да им направят място. И тогава Бък видя Джейк. Беше застанал точно до Джилет, който беше сложил ръка върху пистолета си. Но ръката му си беше останала там, тъй като Джейк беше опрял пистолет в слепоочието му. Един бърз поглед го увери, че всички хора на Джилет бяха взети на мушка. Един от каубоите изглеждаше много изненадан от вида на дулото на пистолета на Дрю, насочено точно между очите му.

— Не се отдалечавай прекалено много — извика Бък на Бараклоу. — Не ми се ще да се изгубиш в тъмното.

Бък искаше да предизвика Бараклоу с обиди, да го вбеси дотолкова, че да стреля в яда си. Можеше и да не се отклони много от целта си, но поне можеше да е достатъчно, че да остане жив. Бък не си въобразяваше, че е добър стрелец. Бараклоу сигурно беше по-бърз. Точно затова търсеше начин да изравни шансовете, ако можеше.

— Кажи си молитвата, момче — подразни го Бараклоу.

— Вече съм я казал — обади се Люк. — Помолих Дявола лично да дойде да те прибере. Той няма търпение. Каза, че отдавна не е попадал на такава мърша като теб. И вече е тук. Точно над главата ти. Ако се обърнеш, ще можеш…

С яростен вик Бараклоу посегна към пистолета си.

Джейк винаги казваше: „Наблюдавай очите. Те винаги ще ти подскажат кога един човек е готов да извади оръжието си.“

Очите на Бараклоу се бяха разширили леко, точно преди да посегне към пистолета си. В същия миг Бък извади своя и се хвърли бързо на земята и настрани. Първият изстрел на Бараклоу се заби в земята точно до Бък. Бък стреля бързо, след което се превъртя, вдигна другата си ръка и стреля още веднъж.

Бараклоу беше все още на крака и пистолетът му беше насочен към Бък, но той не стреля. Мъртвата тишина около тях погълна ехото на последните им изстрели. Една крава измуча, а няколко коня изцвилиха нервно. Бараклоу с изненада погледна към малкото червено петно на ризата си, след което се свлече на колене. Пистолетът му падна на земята пред него, преди още той да се строполи на земята.

Чет се приближи до тялото и провери раната.

— Два изстрела и двата право в сърцето с разлика от около сантиметър. Или си дяволски добър стрелец, или аз съм много по-добър учител, отколкото съм си мислил.

— Просто късмет — каза Бък. — Много голям късмет.



След това работата потръгна бързо. Джилет повече не се възпротиви срещу правото на собственост на Бък и Хана върху добитъка с дамгата като шестоъгълна звезда. Беше решено да убиват по една крава, когато срещнат други непознати клейма и всички те доказаха, че кравите са били откраднати. Така останалите животни бяха върнати на собствениците им.

Бък беше сигурен, че по-голямата част от откраднатия добитък беше вече изпратен някъде в Небраска. Още преди да беше свършило лятото, там щяха да се озоват и кравите на Хана.

Когато стигнаха до ранчото на Уолтър Евънс, завариха там Сара Гросек да се грижи за болната му дъщеря. Уолтър им помогна да привършат със събирането и преброяването на животните.