— Трябва да си призная, малко съжалявам, че се прибирам вкъщи — каза Джоди Биймиш на Бък, когато настана време да се разделят. — За първи път, откакто съм в Тексас, почувствах, че съм сред приятели.

— Сигурна съм, че жена ти ще се радва да чуе това — каза Хана. — Но няма да е истински щастлива, докато не те види да се прибираш у дома. Трябва да я доведеш на гости. Крайно време е всички жени в околността също да се опознаем по-добре.

Джилет и хората му дори не се сбогуваха с тях. Веднага щом напуснаха границите на ранчото им, те се оттеглиха от преброяването.

Госпожа Гросек бе решила да остане при дъщерята на Уолтър Евънс още ден-два.

— Няма да ти липсвам, след като госпожа Максуел е с теб — каза тя.

Ездата обратно към ранчото се превърна в едно шумно, весело пътуване за повечето от момчетата. Дори и Зийк се присъедини към някои от техните невъздържани забавления.

Бък не можеше да преодолее тежестта в гърдите си. Той бе благодарил вече на Джейк за това, че бе дошъл. Щеше да изкаже благодарността си и на другите, преди да си тръгнат, но знаеше, че това няма да е достатъчно. Искаше да им каже толкова много неща. Чувстваше как огромна буца се събираше в гърлото му, ставаше все по-голяма и му пречеше да намери думи, с които да изкаже всичко, което бе таил в себе си толкова дълго.

— Какво те тревожи? — попита Хана, улавяйки тревожното му настроение.

— Те! — призна той колебливо. — Моите братя, както би казала ти, моето семейство.

— Кога най-сетне си го призна?

— Когато се изправих срещу Бараклоу, а всички останали бяха взели мерки Джилет и хората му да не се намесят.

— Не и преди това?

— Може би дори по-рано, но след това вече не можех да отричам.

— Ще им кажеш ли какво чувстваш?

— Късно е. Трябваше да им кажа всичко това още преди години, но не знаех как.

— Може би можеш да направиш нещо за тях?

— Единственото, което иска Джейк, е да се прибера обратно у дома.

Хана му се усмихна.

— Да, знам — каза Бък. — Предполагам, че наистина чувствам „Броукън Съркъл“ свой дом. Джейк ми предложи да ми даде земя, преди да си тръгна, но не мога да приема ранчо като подарък от Джейк. Трябва сам да си го заслужа.

— Не знам какво да кажа. Никога не съм имала братя, сестри или приятели. Завиждам ти, че ги имаш.

Уил и Зак ги посрещнаха, яздейки в галоп. Изабел и Идън не бяха много по-назад. Докато стигнат ранчото, около тях настана истинска врява. Остатъкът от деня прекараха в топлене на вода, за да се изкъпят. Трябваше да отмият от себе си натрупаната мръсотия по време на двуседмичното преброяване.

Когато всички се нахраниха и почистиха кухнята, бяха толкова уморени, че незабавно се отправиха към постелките си и заспаха изтощени. Въпреки изтощението между тях цареше приятелството, което Бък помнеше от времето, когато бяха само момчетата на Джейк и спяха в бараката за работниците. Дори и Зийк донесе матрака си от хамбара, за да бъде с тях тази нощ.

Бък не можа да се наспи добре. Когато утрото настъпи, му беше трудно да се присъедини към приповдигнатото настроение на останалите. Уил и Зак бяха щастливи, че Хана отново ще поеме задълженията си. Бък помисли, че Изабел сигурно чувства облекчение, защото отново ще се прибере в собствената си къща, където домочадието й ще е в безопасност. Джейк и момчетата бяха щастливи навсякъде, където беше и Изабел.

Бък бе нетърпелив да напусне „Броукън Съркъл“ и да поеме по своя път. Но сега, когато му се даваше втори шанс да оцени какво беше оставил зад себе си, той не искаше да ги пусне да си тръгнат. Когато всички се събраха на двора преди да отпътуват, той протегна ръце към Идън и тя се впусна да го прегърне.

— Довиждане, малка сестричке — прошепна той в обърканата й косица, докато я вдигаше на ръце. — Ще ми липсваш.

— Ти на мен също — каза Идън, обви ръце около врата му и го целуна право в устата.

Бък също я прегърна силно в отговор. Поне на Идън можеше да покаже чувствата си, без да се притеснява.

— Ще ме задушиш!

Той не беше осъзнал, че я е прегърнал толкова силно.

— Извинявай, но не искам да те пусна да си ходиш.

— Няма да се наложи, ако се прибереш с нас.

— Сега Бък има нов дом. Може би ще дойде да ни види през зимата.

Бък вдигна поглед и видя, че Изабел ги наблюдава.

— По-добре иди да кажеш довиждане на Зийк — каза тя на дъщеря си. — И не забравяй да благодариш на Хана, че ни позволи да останем в къщата й.

Двамата загледаха как Идън се отдалечава.

— Много й липсваш — каза Изабел. — Надявам се да си дойдеш у дома за Коледа.

Бък си спомни Коледите, които бяха прекарали заедно. Първите две посрещнаха в хотела, а последните четири в тяхното собствено ранчо. Той знаеше, че и тази година иска да бъде с тях на Коледа.

— Ще дойда.

— Обещаваш ли?

Съмнението в очите на Изабел го нарани. Той се наведе да я целуне по бузата, нещо, което никога не бе правил досега. Тя изглеждаше изненадана, но щастието бързо върна топлината в очите й. Когато той опита да се отдръпне, тя протегна ръка да го спре.

— Не се шегувай с мен за Коледа.

— Ще дойда — каза той. — Зийк също.

Изабел обви ръце около врата му и го прегърна.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Няма да е същото, ако не си дойдете и двамата.

Бък внезапно се почувства неловко, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Затова прегърна Изабел в отговор. Тя беше по-ниска от него, изненадващо крехка и слаба. Винаги бе мислил, че е много силна, буквално несломима жена.

Сега осъзна, че не е така и му се прииска да я закриля.

— Обръщам гръб само за миг и ти веднага се опитваш да ми откраднеш жената.

Бък отскочи назад притеснен. Вратът му пламна, независимо от широката усмивка на Джейк. Но не си тръгна. Сега имаше възможността да каже неща, които трябваше да сподели още преди години.

— Просто си казвахме довиждане. Тъй като Изабел е единствената, която бих могъл да нарека майка, не ми се стори достатъчно само да се ръкуваме.

— А щом аз съм единственият, когото можеш да смяташ за баща, ще прегърнеш ли и мен?

Бък помисли, че Джейк се шегува, но не можеше да бъде сигурен. Какво пък? Най-много Джейк да го събори на земята. Нямаше да го убие.

— Разбира се.

Бък така и не можа да разбере кой беше по-изненаданият от двамата. Или по-скованият и тромавият. Никога повече не би го направил, но се радваше, че го бе сторил поне веднъж. Надяваше се, че този жест ще покаже на Джейк колко му е благодарен — много по-добре от всякакви думи.

— Бък обеща да си дойде за Коледа и да доведе и Зийк — каза Изабел, бършейки сълзите от очите си.

— Това причина ли е да плачеш? — попита Джейк, на когото му отне малко по-дълго да се съвземе, отколкото Бък беше очаквал.

— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Откакто се роди Идън плача за какво ли не. А ти да се пазиш! — обърна се тя към Бък. — Само месец, откакто си тръгна, и вече те простреляха и се забърка с някакъв стрелец.

— Бягай, докато още можеш — обади се Джейк. — След минута вече ще те е увила в пелени.

— Дойдох да кажа довиждане — измънка Дрю. — Да не си посмял да ме прегърнеш, защото ще ти фрасна един по носа!

Бък усети как започва да го изпълва истинско щастие.

— Ще ме заплашваш, така ли?

Той се спусна към Дрю. Хвана ръцете й и ги задържа зад гърба й. След това притисна борещото й се тяло към гърдите си. Допира на младите й гърди го стресна толкова много, че едва не я изпусна. Винаги си бе мислил за Дрю като за същество без пол. Вече не би могъл да го прави.

— Ти, грамадна буца такава — каза Дрю, докато го отблъскваше, бършейки ядно страните си с опакото на ръката си. — Трябваше да те гръмна и в другото рамо — тя рязко се завъртя, само за да види двамата пакостници, които стояха точно зад нея. Уил я гледаше с широко отворени очи, смях искреше в очите на Зак.

— Само ако споменете на някого за това и сте мъртви и двамата.

Тя се отдалечи с наперена походка.

— Аз нямам нищо против да ме прегърнеш — каза Уил.

Бък знаеше, че вече не може да се отдръпне. От всички момчета Уил винаги бе имал най-много нужда от демонстрации на привързаност. Бък отново се почувства странно. Уил се държеше така, все едно в това нямаше нищо необикновено. На Бък също му се искаше да възприема нещата така естествено.

— Да не си посмял да ме прегърнеш — каза Зийк. — Аз не съм ти брат.

— Никой не би могъл да ми плати достатъчно, за да го направя — отвърна Бък. — Не искам да хвана въшки.

— Ако знаех, че ще се прегръщаме, щях да си остана у дома — присъедини се и Люк.

Бък вдигна поглед. Те всичките бяха там — Чет, Мат и Шон.

— Ако знаех, че ще трябва да прегръщам и теб, нямаше да ти позволя да припариш тук — изстреля Бък.

За момент се поколеба. Ако прегърнеше единия, трябваше да прегърне и останалите. Всичко, което бе започнало като импулс, сега придобиваше съвсем различни измерения. И все пак, една прегръдка не би могла да изрази чувствата му към всички тези хора и благодарността му, че дойдоха да му помогнат, без дори да ги е молил. Нито пък би могъл да им благодари за чувството на принадлежност, което му даваха, и това, че се чувстваше част от нещо толкова сърдечно и удивително.

Зийк нямаше да го остави на мира след всичко това, но той бе преживял и по-лоши мигове.

— Не се бави дълго тук — каза Люк, докато отговаряше на прегръдката му. — Идън харесва твоите приказки преди лягане вечер.

След това не му бе трудно да прегърне Шон. Беше пораснал и беше станал огромен и мускулест. Все едно трябваше да прегърне двама души едновременно.

— Не мога да разбера защо е нужно да хващаме добичетата с ласо — обърна се Бък към Джейк, — когато Шон би могъл с един удар да ги свали на земята.

Шон се усмихна, горд от внушителното си телосложение.