— Сигурен ли си, че не искаш да останем? — попита Чет.

Той и Бък винаги си бяха съперничили кой е по-достоен да стане управител на ранчото на Джейк. През последните шест години си бяха поделяли почти всички задължения и Джейк рядко изтъкваше, че единият или другият е по-добър.

— Всичко е наред вече — каза Бък. — Но след като си бил целият път до тук, може пък и да останеш да помогнеш.

Чет закачливо го удари по рамото.

— Хей, вие двамата, побързайте! — каза Джейк. — Дрю вече си плю на петите заедно със Зак и Уил.

— Благодаря ти — каза Бък, докато прегръщаше Чет. — Надявам се да мога да ти върна услугата.

— Само не се оставяй да те убият. Изабел и Идън няма да го преживеят.

Докато ги гледаше как се отдалечават, Бък почувства, че част от него също си тръгва с тях и от това леко го заболя. Почти му се прииска да си тръгне и той и да се върне във времето, когато Джейк и Изабел ги осиновиха.

— Беше отвратително!

Бък се обърна към Зийк, но ядът му изчезна в мига, в който съзря лицето на приятеля си. Видя самотата и чувството за изолираност, които той самият бе изпитвал допреди малко. Той осъзна, че на Зийк все още му предстоеше да измине дълъг път, докато и той намери своето спокойствие.

— Почувствах се добре — каза Бък. — Щеше ми се да го бях направил по-рано.

— Мисля, че беше много мило — намеси се и Хана. — Ако имах братя и сестри, щях да ги прегръщам през цялото време.

Би прегръщала всички и най-вече Бък.

— Жените обожават прегръдките — каза Зийк с презрителен тон.

— Не бих казал, че ми допадат такива неща — присъедини се и Том, — но предполагам, че щом става дума за семейството, е в реда на нещата.

— Те не са мое семейство — каза Зийк.

— Напротив — противопостави се Бък. — Те са много по-добро семейство от това, което ние с теб заслужаваме.



С напредването на деня растеше и напрежението. Бариерата, която Бък разруши в отношенията със семейството си, му бе помогнала да преодолее и задръжките си по отношение на нарастващата привързаност към Хана. Беше странно как един човек може да иска нещо толкова силно, а дори да не го осъзнава. Сега, когато бе признал, че има семейство, което го обича, въпреки всичките му опити да остане емоционално неангажиран, не му беше трудно да си признае, че харесва и Хана.

Искаше свое собствено семейство. И знаеше, че иска да създаде това семейство с Хана.

Хана като че ли усети, че нещо между тях се беше променило. Тя не се държеше по различен начин, но погледът й бе променен. Гледаше към него все по-често. Бък чувстваше нетърпението й. Друг път пък беше замислена, а понякога дори уплашена. Той предполагаше, че новите им отношения я караха да се държи така.

Зийк също разбираше, че нещо се е променило. Не беше казал нито дума, но около дузина пъти този следобед Бък усети острия поглед на Зийк да прогаря гърба му. По време на вечерята беше необщителен както винаги. Но вместо да ръмжи, когато някой го заговореше, той местеше поглед от Хана към Бък и обратно. На лицето му беше изписано, че не харесва това, което вижда.

Единствено Том Гладис не се вълнуваше от нищо. От момента, в който Бък го увери, че ще остане с тях през лятото, той не спря да бъбри за нещата, които трябваше да се свършат, докато дойде време за есенното събиране и преброяване на добитъка.

— Мисля, че трябва да построим няколко водоема в някои от тези каньони — каза той. — Имаме достатъчно вода през пролетта и в началото на лятото, но няма да е достатъчно, ако не намерим начин да я задържим.

— Потокът обикновено пресъхва към края на лятото — обади се Хана. — Предполагам, че и с другите потоци в околността е така.

— И ти, най-вероятно, знаеш как да построиш бентовете? — измърмори Зийк, недоволен, че Том ще му се мотае в краката цяло лято.

— Ами виждал съм как строят няколко — каза Гладис.

— Кравите могат да ходят и на реката — гласеше отговорът на Зийк. — Не вярвам да мислиш, че и тя ще пресъхне?

— Не искам добитъкът да ходи толкова далеч, когато е горещо — намеси се Бък. — Няма да натрупат необходимото тегло. Не е зле през следващите няколко дни да се поогледаш и да видиш къде ще е подходящо да се построи водоем.

— А аз какво ще правя, докато той се бори със скалите и калта наоколо?

— Ще се грижиш мухите да не притесняват кравите. Подозирам, че ще ти отнеме цялото лято.

— Ами ти? — попита го Зийк. — В градината ли ще работиш? — той хвърли изпълнен с неприязън поглед към Хана.

— Трябва да се погрижа това ранчо да заработи с пълна сила. Искам да потърся ливади за сено или поне да избера места, където да направим. Трябва да проуча дали ранчото може да изхрани още добитък, или ще трябва да ограничим бройката, за да не изпасат поляните до корен. Ако остане време, ще прегледам и биковете и ще видя дали не можем да подобрим породите.

— Това означава да не слезеш от седлото поне три месеца — доста по-дружелюбно отбеляза Зийк и бутна стола, изправяйки се. — Хайде, взимай си завивките и идвай! Определено първо ще трябва добре да си починеш.

— Да си взема завивката? — учуди се Бък. — За какво, за Бога, говориш?

Зийк погледна първо Хана и после отново впери поглед в Бък.

— Няма да спиш в къщата — обяви той.

— И защо не?

— Защото госпожа Гросек не е тук.

Бък не трябваше да поглежда към Хана, за да знае, че тя вече се е досетила за това.

— Това ще те притесни ли?

— Не виждам защо.

Тя стана и занесе чинията до мивката. Бък направи същото, без да се замисля.

— Трябва да спиш в хамбара — отбеляза Зийк.

— Там има само две легла — отговори Бък.

— Аз мога да спя и на открито — предложи Том.

Той също занесе чашата и чинията си до мивката.

— Имаме пет легла и сме само четирима. Не виждам смисъл някой да спи на открито.

— Може би трябва да остана в къщата и да ви държа под око? — каза Зийк.

Бък не знаеше какво го е прихванало Зийк, но фактът, че се опитваше да му казва какво да прави, започваше да го дразни.

— Искаш да спиш в краката ми ли? Или ще е достатъчно да спиш пред вратата?

Зийк удари с юмрук масата толкова силно, че един нож падна на пода.

— Никое място няма да е достатъчно близо с вас двамата, когато се държите така, като че ли не можете да се наситите един на друг.

Осемнадесета глава

— Наистина ли нямаш нищо против да остана в къщата? — Бък попита Хана.

Зийк беше излетял като хала през вратата малко по-рано. Том беше останал, продължавайки да говори за плановете си, докато те двамата разчистваха масата и миеха чиниите. След като бе помагал на Изабел, Бък счете, че би било невъзпитано от негова страна да не помага и на Хана.

— Не, нямам нищо против — отговори Хана.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че няма против — обади се Том. — Никоя жена не би предпочела да остане сама в къщата. Бях започнал да го обяснявам на Зийк, но той явно не искаше да чуе и една моя дума.

— Нито пък от мен — каза Бък.

Том стана и изплакна чашата си.

— По-добре да лягам. Ще се наложи доста да пояздя утре.

— Отваряйте си очите двамата със Зийк за Джилет или хората му — предупреди го Бък.

— Нали не очакваш отново да създава проблеми?

— Не знам — отвърна Бък. — Но не ми прилича на човек, който ще остави нещата просто така.

— И какво би могъл да направи? — попита Том.

— Това, че не знам отговора на този въпрос, ме безпокои най-много — каза Бък.

— Аз пък не се тревожа — усмихна се Том. — Ето кое му е хубавото да не си собственик на ранчо.

След като Том излезе, в кухнята настъпи неловко мълчание.

— Майка ти кога каза, че ще си дойде?

— След ден-два. Зависи от състоянието на дъщеричката на господин Евънс.

— Това означава, че ще имаш твърде много работа.

— Ще се справя.

Той понечи да й предложи помощта си, но се отказа. Вече беше изгубил достатъчно време, а и нямаше желание да слуша тирадите на Зийк по въпроса. Освен това, напоследък му беше доста трудно да се съсредоточи върху работата си или да държи ръцете си далеч от Хана. От нощта, когато Зийк ги прекъсна, по време на преброяването, той не можеше да спре да мисли да целуне Хана отново. И отново. И отново.

— Наистина ли си сигурна, че нямаш нищо против да спя в къщата?

— Вече ти казах.

Той я хвана за ръцете и я обърна към себе си.

— Знам какво ми каза, но не си спряла да се суетиш из кухнята, откакто стана от масата. Всичко вече е измито и прибрано, но ти продължаваш да местиш нещата от едно място на друго. От какво се опитваш да избягаш?

— От теб. И от себе си също — вдигна поглед към него тя.

Все едно някой беше хвърлил кофа студена вода в лицето му.

— Тогава ще трябва да отида да спя в хамбара.

— Нямах това предвид.

Тя се опита да издърпа ръцете си, но той не й позволи.

— Харесвам те, но не знам какво означава всичко това — продължи тя. — Опитах се да си го обясня, но не успях.

— Трябва ли да търсиш обяснение. Не можем ли просто да оставим нещата такива каквито са.

— Не знам.

— Не можем ли да опитаме?

— Предполагам.

— Не ми звучиш много ентусиазирана.

— Чувствам се ужасно объркана.

— За какво?

— За всичко! Не харесвах мъжете, още по-малко теб! Възнамерявах да науча всичко, което е необходимо за поддръжката на едно ранчо, и след това да се отърва от присъствието ти. А сега — мразя кравите, суетнята по събирането и преброяването им, и последното нещо, за което искам да мисля, е, че някога би могъл да си тръгнеш.

— Ами, тогава недей да мислиш за това — каза Бък. Той обърна лицето й към себе си, за да я целуне. — Мисли само за това, че те прегръщам и целувам.

— Не мога да мисля за каквото и да било друго, когато правиш така.