— Тогава недей.

Самият Бък също не се справяше много добре с мисленето. Би трябвало вече да си е легнал, а не да стои тук и все повече и повече да се отдава на влечението си към Хана. Но след като вече веднъж беше преодолял преградите, които сам беше изградил около себе си, той осъзна, че му е много трудно да й устои.

Той нежно я целуна. Тя толкова доверчиво се беше отпуснала в ръцете му. Би могла да каже, че никога не му е вярвала, но истината беше, че още от самото начало имаше пълно доверие помежду им. Вероятно се дължеше на нещо, което бяха научили един за друг още преди шест години. Нещо, което, заради гнева и омразата, той не бе забелязал тогава.

Но той не я мразеше. Никога не я бе мразил. Сигурно е бил влюбен в нея от самото начало. И сега започваше оттам, до където беше стигнал в мечтите си.

Е, може би не точно до тук!

Да я държи в прегръдките си беше невероятно. Топла, мека и доверчива. Пасваше му идеално, сгушена така в ръцете му. Изглеждаше твърде дребна, твърде крехка за непосилната работа, която я беше видял да върши в градината.

Целувката им стана по-дълбока и продължителна.

— Мисля, че Зийк точно от това се страхуваше — измърмори тя.

— Забрави за Зийк.

Той го беше забравил. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за жената в прегръдките си, жената, която отвръщаше на целувките му със същата огнена страст. Дали и тя се вълнуваше от близостта помежду им така, както се вълнуваше той? Усещането за гърдите й, притиснати към неговите, бе предизвикало почти незабавна промяна в слабините му. Страхуваше се, че ако забележеше, щеше да се изплаши.

Надяваше се целувките му да отвлекат вниманието й.

Целуна нослето й, след това клепачите. Това я изненада, но й достави и удоволствие. Усмихна се.

— Трябва вече да си лягаме — каза тя. — Сигурна съм, че още си изморен след прибирането на добитъка.

— Мога да издържа още малко.

Той отново я целуна, притискайки с език устните й. Тя, изненадана, ги разтвори, а той се възползва от това, вмъквайки езика си в устата й. В отговор тя ахна и се скова, а тялото й се притисна още по-плътно към слабините му.

Тя се отдръпна, с широко отворени от удивление очи, но Бък не й позволи да прекъсне целувката. Ръцете му продължаваха да я притискат близо до него, а езикът му — да изследва устата й.

В началото колебливо, а впоследствие все по-уверено и по-уверено, езикът й се присъедини към неговия в зашеметяващия им танц. За миг стана дори по-настоятелната от двамата. Тя беше и тази, която прекъсна целувката.

Когато той се опита да я целуне отново, Хана извърна глава.

— Трябва да спрем.

— След малко — той нямаше нищо против да я целува по ухото или по шията. Доставяше му почти същото удоволствие, както да целува устните й.

— Сега — каза Хана и сложи ръце на гърдите му, за да го отблъсне от себе си.

— Какво има? Преди никога не си ме спирала?

— Тогава беше различно.

— В какъв смисъл?

— Беше нещо ново. Беше просто целувка. Но сега вече става въпрос за това, което следва, а аз не знам какво точно искам да последва.

— Защо трябва да мислиш за това? Защо просто не се насладим на целувките си?

— Не мога. Нещата са свързани. Не мога просто така да ги отделя едно от друго.

Бък не разбираше защо жените трябваше да усложняват всичко. Най-вероятно, Хана вече си представяше сватбата и поне половин дузина дечица около тях. Той потръпна при тази мисъл. Не разбираше защо една целувка трябва да е нещо повече от една целувка.

Силата на прегръдката му намаля и тя се измъкна от обвитите му около нея ръце. Запъти се направо към вратата:

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта — тя спря точно преди да прекрачи прага и се обърна. — Настина ми харесаха целувките ти. Много ми харесаха.

След като тя си тръгна, той остана още малко в кухнята. Чу как вратата на спалнята й се затваря и си я представи сама вътре. Как разпуска дългата си коса и старателно я вчесва, как се съблича и само за миг остава гола, преди да нахлузи нощницата и да се пъхне в леглото.

Отърси се от видението. Това не беше добре. Само усили копнежа му по нея и втвърди още повече тялото му. За миг се замисли дали все пак да не отиде да спи в хамбара, но се отказа. Ако го направеше, щеше да се признае за победен.



Хана затвори вратата на спалнята и се облегна на нея. Обичаше го. Не беше съвсем сигурна кога точно се беше случило, но тя се бе влюбила в Бък.

Мисълта я развълнува и ужаси едновременно. Ами ако той не я обичаше или я обичаше, но бракът толкова много го плашеше, че би предпочел да си тръгне?

А ако нямаше нищо против да се ожени? Беше ли готова тя на такава стъпка?

Част от нея отговори без колебание: Да. Друга част обаче не беше толкова убедена. До сега винаги бе мислила за това, което не искаше и тя знаеше много добре какво не иска. Но какво искаше в действителност? Вече не беше сигурна.

Искаше ли да бъде нечия съпруга? Да се грижи за един мъж, да ражда децата му и да задоволява плътските му желания?

Дълбоко вътре в нея един ясен глас извика. Да, искаше всички тези неща и дори повече. Докато умът и се опитваше да се пребори с тези изумителни открития, сърцето и тялото й вече бяха направили своя категоричен избор.

Тя се отдели от вратата и се приближи към масичката, която й служеше за тоалетка. Запали лампата, седна и започна да вади фибите от косата си. С плавни, равномерни движения тя разреса вълнистите кичури и заплетените възелчета.

Вече й беше трудно да си представи бъдещето без Бък. Може би трябваше да се досети, още когато той стана част от плановете й.

Тя стана и отиде до прозореца. Нервите й бяха опънати до крайност, а тялото й беше напрегнато.

Кога беше започнала да му се доверява? Не беше сигурна дали и сега му вярваше напълно. Бък може би я обичаше, но той си бе поставил важни за него цели много преди да се върне тук. Една от най-важните за него бе да има собствено ранчо. Тя се съмняваше, че любовта към когото и да било, би могла да го накара да се откаже от тази мечта.

Тя спря да разресва косите си и се взря в неясното си отражение на стъклото на прозореца. Искаше й се да има огледало, за да може да изучи по-добре чертите на лицето си. Не знаеше дали е достатъчно хубава, за да задържи вниманието на Бък. Вероятно беше виждал много по-красиви жени от нея. Знаеше, че безличните й сиви рокли също не са предимство, но нямаше никакви други, които да са по-съблазнителни. Баща й никога не би й позволил да носи подобни дрехи.

Хана се върна до стола и остави четката. С привична бързина сплете косата си на плитка, след което се изправи и съблече роклята и долната си риза. Бързо нахлузи една плътна памучна нощница, изгаси лампата и се пъхна в леглото. Твърдият дюшек беше студен. Тя присви коленете си плътно до тялото си и зачака леглото й да се затопли.

Чувстваше ръцете на Бък обвити около нея. Дори нещо повече, искаше й се наистина да я прегърне точно сега, за да я стопли. За да я защити и успокои. Почувства тялото си да изгаря при мисълта за истинското значение на това желание, но не се отказа от него. Знаеше, че го иска. Знаеше, че и той я желае. Бе усетила страстта на възбуденото му тяло, както и собствения си горещ отговор.

Беше се отдръпнала, защото се бе изплашила от силата на тази страст. Досега мъжете я бяха отвращавали и това желание я бе сварило неподготвена. Вече можеше да го разпознае и знаеше точно какво означава, но то бе само едно от многото нови усещания. Някои извираха от сърцето й. Други й нашепваше разумът, а за трети настояваше тялото й. Ако искаше да бъде щастлива, трябваше да ги опознае и да намери начин да ги примири едно с друго.

Само тогава щеше наистина да знае какво иска от Бък Хобсън и какво е готова да му даде в замяна.



Майка й не се прибра на следващия ден. Нито на по-следващия. На Хана й беше трудно да се държи нормално в присъствието на Бък. Ако той не прекарваше по-голямата част от времето навън из ранчото, вероятно нямаше да успее. Вечерята се превръщаше в агония. Нощите бяха още по-трудни.

— Може би няма да успея да построя повече от два бента това лято — каза Том Гладис на третата вечер по време на вечерята. — Но открих чудесни места за тях. Ще имате ли нещо против Сърдитко да спре да гони мухите за няколко дни и да дойде да ми помогне?

— Ако не спреш да забравяш името ми, може и да се окажеш погребан под някой от бентовете си — озъби му се Зийк в отговор.

— Може да помоля Джилет да ми помогне — каза Том. — И той е също толкова дружелюбен, колкото теб.

— Мяркал ли си го наоколо? — попита Бък.

— Само веднъж, връщаше се от града.

Готвачът на ранчо „Рафтър Ди“ все още идваше да купува яйца и масло, но вече не носеше послания от господаря си. Хана предполагаше, че интересът на Джилет към нея се бе изпарил в момента, в който тя и Бък предявиха претенции към добитъка си.

По-късно, докато Хана миеше чиниите и разчистваше, мъжете се заговориха за ранчото. Както всеки ден, Бък я попита дали се нуждае от помощ в градината и тя, както всеки път, отговори отрицателно. Откакто Зийк беше разорал земята с помощта на ралото на Евънс, нямаше нещо, с което Хана да не можеше да се справи. А и само когато останеше насаме със себе си, можеше поне отчасти да се успокои.

Всяка вечер, след като Зийк и Том се отправяха към леглата, Бък подновяваше опитите си да преодолее съпротивата й. Хана все си повтаряше, че трябва да се оттегли, преди мъжете да са напуснали стаята, но така и не го правеше. По цял ден трепереше от мисълта да остане насаме с него, но когато този миг настъпеше, тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

— Хайде, дива котко! — каза Том, прозявайки се шумно, докато се изправяше на крака. — Трябва добре да се наспиш, ако цял ден ще мъкнеш камъни утре.

— Ако не внимаваш как ме наричаш, ще ти строша главата с някой от скъпоценните ти камъни.