— Знаеш ли, мисля, че Зийк всъщност харесва Том — каза Хана, веднага щом вратата се затвори след тях.

— Доколкото той изобщо може да харесва някого.

— Можем ли да си позволим да задържим Том като работник?

— Ако има с какво да го храниш. Не иска да му плащаме, докато не продадем говедата.

— Защо?

— Каза, че тук му харесва.

— Защо?

— А защо не? Има си Зийк, да се карат непрекъснато, мен да се грижа за проблемите и теб да го храниш.

— Това ли искат всички мъже?

— В общи линии.

— А ти какво искаш?

— Теб.

— И какво друго?

— Само теб.

Тя знаеше, че това не е вярно, но й харесваше да го чува. Тази вечер се чувстваше особено уязвима. Колкото и да беше очевидно, че Бък я желае и иска да бъде с нея, той не бе споменал нищо повече. Хана знаеше, че иска повече, но не можеше да бъде сигурна дали и Бък го иска. Страхуваше се да говори за друго, освен за нещата, които бяха свързани с настоящия момент, страхуваше се да не го отблъсне.

От друга страна, той може би обмисляше да се ожени. Може би дори го очакваше. Добродетелните момичета не се целуваха с някой мъж вечер след вечер, освен ако не се надяваха — не, планираха — да се омъжат за него. Дали все още я мислеше за добродетелна? Искаше й се майка й да се бе върнала. Имаше нужда да поговори с някого.

Бък се опита да я прегърне, но тя се отдръпна. Изненадата му ясно пролича.

— След като и ти ще помагаш на Том с този бент, не е ли по-добре да си лягаш?

— Няколко минути повече нямат никакво значение.

Той отново протегна ръце към нея. Тя ги хвана, за да му попречи да я прегърне през кръста.

— Винаги оставаме повече от няколко минути.

Изненадата му премина в объркване. На Хана й се стори, че улови и леко раздразнение в погледа му.

— Опитваш се да кажеш, че не искаш да те целувам? — попита той.

Не. Определено не искаше да каже това. Повече от всичко искаше той да я прегърне и да я целуне. Но първо трябваше да разбере какви са намеренията му и дали изобщо има някакви намерения.

— Може би е по-добре да не го правиш.

— Защо? До сега не си възразявала.

— Знам, но може би ще е по-добре да спрем, преди да сме стигнали твърде далеч.

— Какво имаш предвид под „твърде далеч“?

Сега вече го беше ядосала, но тя не би могла да продължи, без да разбере какво очаква той от тяхната връзка.

— Не знам как е при другите хора, но в нашата общност жените не се целуват с мъже, освен ако не са женени или поне сгодени за тях.

От шокирания израз на лицето му разбра, че не е мислил за брак. Тя усети как нещо вътре в нея се къса.

— Не съм казала, че трябва да се оженим, но не можем да продължим да се целуваме всяка вечер, само защото ни харесва.

— Защо не?

Защо наистина?

Тя затърси подходящите думи, за да опише чувствата, които от ден на ден я завладяваха все по-силно и по-силно.

— За една жена целувката не е нещо, което прави само за забавление. Първата целувка означава „харесвам те“, втората — „много те харесвам“. Всяка следваща целувка задълбочава все повече привързаността, докато връзката не премине в нещо друго. Или всичко трябва да приключи преди това.

— Искаш да кажеш, че мога да те целуна два пъти и да си останем приятели. Но ако продължа да те целувам, трябва да искам да се оженя за теб.

Тя поклати глава.

— Нищо не разбираш. Не ти позволих да ме целунеш… и не отговорих на целувката ти… само за удоволствие. Целувката е началото на едно обещание. Ако не искаш да дадеш това обещание, не приемаш и целувката.

— Трябваше да ми изясниш тези правила от самото начало — сопна се Бък. — Така ли жените прилъгват мъжете да се оженят?

Заболя я, но може би наистина неволно го беше подвела.

— Не знам за другите жени и изобщо не знам за никакви правила. Знам само какво мисля аз, а за мен целувката означава, че изпитваш някакви чувства към мен. Това от своя страна означава, че искаме да сме заедно за повече от няколко нощи, седмица или дори месец. Бък, ние не сме го обсъждали. Аз дори не знам дали ме харесваш.

— Разбира се, че те харесвам. Не бих те целунал, ако не беше така.

— Не си ми го казвал досега.

— Би трябвало да си се досетила.

— Не мога да прочета мислите ти.

— И защо не? След като очакваш аз да знам за всичките ти правила.

— Не разбираш!

— Тоест не твърдиш, че ако искам да те целуна отново, трябва да обещая да се оженя за теб?

— Не!

— Тогава ми позволи да те целуна!

— Не и преди да поговорим.

— Дали ще се оженим?

— За каквото и да е.

— Тоест за женитба. И майка ми е говорила за женитба. И тя е обещала да обича баща ми, да роди децата му, да се грижи за него. Е, тя роди децата му, но след това се умори или се отегчи до смърт. Самият аз не знам какво й стана! Но знам, че си тръгна и никога повече не чухме нищо за нея.

Хана осъзна, че се е докоснала до някакъв дълбоко стаен гняв, който нямаше нищо общо с нея. Но в съзнанието на Бък той беше пряко свързан с жените.

— Съжалявам.

— Баща ми също даваше обещания. Но когато му трябваха пари да си плати комарджийския дълг, ме продаде и аз станах роб на хора като баща ти. Не ми говори за обещания. Всеки може да наруши дадената дума.

— Никога не съм искала…

— Харесвам те много, Хана. Повече отколкото си мислех, че бих могъл да харесам която и да е жена. Ще взема толкова, колкото ми дадеш. Ще ти дам каквото мога в замяна, но не ти обещавам нищо. Никога повече няма да позволя да бъда предаден!

Това беше твърде много за Хана. Не бе искала да нарани Бък, нито пък да го ядоса. Бе направила и двете! Всичко бе приключило. Нищо не бе останало помежду им! Щеше да е най-добре да не го вижда никога вече. Тя избяга от кухнята. Стигна стаята си, затръшна врата и се хвърли на леглото.

Сълзите, които очакваше да потекат, така и не се появиха, защото не спираше да мисли за Бък. Не можеше да си представи майка й да я изостави и да не иска да я види никога вече. Дори не искаше да си помисли колко страшно и болезнено би било всичко това за едно малко дете.

Но собственият ти баща да те продаде, за да изплати комарджийския си дълг? Хана не можеше да повярва, че съществува нещо по-ужасяващо. Беше й трудно дори да си представи колко самотен, колко безполезен се е чувствал Бък, когато е осъзнал, че родителите му не го искат. Не проумяваше как е имал куража да продължи да живее. Тя не би могла да го направи.

Нищо чудно, че не вярваше, че някой би могъл да го обича. Нищо чудно, че отказваше да дава обещания. Избягваше ги, не защото нямаше да ги спази, а защото не искаше да позволи на никого да го нарани така, както го бяха сторили родителите му. Не би могла да го вини за това.

Трябваше да се върне в кухнята и да намери начин да му се извини, но не знаеше какво да му каже. Как да намери думи, за да го накара да повярва отново в човечността на хората или в себе си.

Едно почукване на вратата й я стресна.

— Хана, добре ли си?

Тя седна в далечния край на леглото.

— Да.

Той замълча за момент.

— Сигурна ли си?

— Да.

Отново тишина.

— Мога ли да вляза?

— Не.

Въпреки това той влезе. Не можеше да види лицето му в тъмното, но по стъпките му позна, че гневът му се бе уталожил. Независимо от това, тя знаеше, че душата му все още беше изпълнена с горчивата болка, която бе преживял преди толкова много години.

— Не исках да прозвучи така, сякаш те обвинявам за това, което ми се е случило — гласът му дойде от сенките, плътен и успокояващ.

— Не съм си го и помислила.

Той се приближи и седна от другата страна на леглото.

— Когато дойдох тук, единственото, което исках, беше да изплатя дълговете и да ви накарам да ми продадете ранчото. Опитах се да не ти обръщам внимание, но не успях. Докато се усетя, вече не можех да спра да те целувам. Тази вечер осъзнах, че толкова те харесвам, че не искам да спирам.

Дъхът на Хана спря. След това сърцето й заби лудо в гърдите й. Бък я обичаше. Не го беше осъзнал още, но я обичаше. И докато това беше така, тя нямаше да се тревожи за друго.

— Но не мога да ти обещая нищо — продължи Бък. — Може би след време, но не съм сигурен. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Не очаквам да ми кажеш, че ме обичаш, само защото аз…

— Но аз те обичам — каза Хана, ужасена, че е търсела обещания от него, преди самата тя да е дала някакви. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце и го придърпа към потока светлина, която падаше в средата на леглото й. — Ако не те обичах, нищо от това нямаше да се случи.

Той се наведе напред, обгърна с ръка тила й, придърпа я към себе си и я целуна.

— Все още не мога да ти обещая нищо.

— Знам, но докато знам, че държиш на мен, всичко е наред.

Легнаха от двете страни на леглото обърнати един към друг, с преплетени помежду им пръсти.

— Не би трябвало да ми имаш такова доверие. С нищо не съм го заслужил.

— Не си направил нищо, за да го загубиш.

Бък се облегна на лакътя си. Лунната светлина осветяваше половината му лице, докато той се взираше в нея. Приличаше й на призрачен любовник, дошъл да получи своята награда. Тръпки преминаха по цялото й тяло. Преди още да успее да формулира надигащите се в съзнанието й въпроси, той се наведе и я целуна. Една дълга, упойваща целувка.

Тази целувка нямаше нищо общо с онези, които си разменяха в кухнята. Усещането на тялото му, легнало до нея, я караше да трепери много по-силно. Тя лежеше в прегръдките на мъжа, когото обичаше — мъжът, който, бе сигурна в това, също я обичаше. В спалнята й. В леглото й… Сами!

Страхът, който я бе обзел, ограниченията, които й налагаше разума, бяха заличени от вълнението, че Бък държи на нея. От желанието да бъде с него и надеждата да го убеди, че това, което изпитваха един към друг, беше достатъчно, за да си дадат обещание за цял живот.