— Ами ти? Преди Бък да дойде да живее тук, се страхуваше да говориш с който и да е мъж?

— Никога няма да мога да се отблагодаря на Бък за това, че ме накара да изляза от черупката си.

Хана все още не можеше да повярва. Всичко това беше наистина невероятно. А и противоречеше на всяка дума, която майка й бе изрекла някога, на всичко, което тя би очаквала майка й да направи.

— Каква е дъщерята на Уолтър? — попита Хана.

— Десет годишно момиченце, което се страхува и от собствената си сянка.

— Значи искаш да отгледаш още една дъщеря?

— Бих отгледала още десет, ако имам до себе си мъж като Уолтър.

Хана винаги бе харесвала Уолтър, но никога не бе гледала на него като евентуален жених.

— И какво толкова ти харесва в него?

Майка й издърпа един стол до масата и с жест подкани Хана да седне до нея.

— Той се интересува от мен… От това, което мисля или чувствам. От това, което ме прави щастлива.

— И откъде знаеш, че няма да се промени, когато се ожените?

— Когато за първи път ми предложи, аз отказах. Предполагам, че бях твърде изненадана, за да му повярвам. Казах му, че никога няма да се омъжа отново и му обясних защо. Тогава той ме попита какво би могъл да направи, за да промени решението ми. — Сара взе ръцете на Хана в своите. — Страхувам се, че не бях много откровена с него и му казах неща, които не бяха истина. Казах дори, че не искам да живея в ранчо, но той обяви, че ще продаде ранчото и ще се преместим в Утопия. Аз настоях за Остин и той отново се съгласи.

— Вярваш ли му?

— В началото не бях сигурна. Но когато видях как се грижи за дъщеря си и чух от самата нея как се е грижил за майка й, преди да почине, му повярвах. И реших да му кажа истината. Бих живяла навсякъде, където поиска, стига да ме обича и да се грижи за мен, да не ме малтретира и да не ме приема за даденост.

— И?

— Той отговори, че иска до себе си партньор и другар, а не роб.

Усмивка озари лицето на майка й и Хана за първи път си даде сметка, че тя е много хубава. Не изглеждаше стара, уморена или изплашена. Изглеждаше красива. А и защо не? Та тя беше само на четиридесет и две!

— Каза също, че иска и любовница. Страхувам се, че започнах да заеквам като младо момиче на първа среща с любимия. Каза, че съм красива и мисълта как прави любов с мен не му е давала мира от година насам. Представяш ли си Хана? Някой да мисли, че съм красива! Натаниъл дори веднъж не го спомена. Дори, че съм поне малко хубава. За малко да попитам Уолтър дали конят му не го е ритнал по главата.

Хана прегърна майка си. До снощи сигурно не би разбрала защо това е толкова важно за нея, но вече знаеше.

— Красива си, мамо. Винаги си била.

Майка й отвърна на прегръдката й.

— Благодаря ти скъпа, но е много по-различно, когато ти го каже някой мъж.

Сара сключи ръце под брадичката си.

— Не мога да повярвам, че ми се случва подобно нещо. Продължавам да мисля, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън. И ми се иска Натаниъл да беше жив, за да мога да се изплюя в лицето му — тя погледна виновно. — Знам, че е ужасно да говоря така, но мразех този мъж. Доставяше му удоволствие да бъде жесток. След двайсетте години, прекарани с него, ми е трудно да повярвам, че Уолтър иска да ме направи щастлива.

— Решихте ли вече на коя дата?

— В края на седмицата.

Самата мисъл за сватбата й се струваше невероятна. Но това, че щеше да се състои само след пет дни, направо шокира Хана. Внезапно реалността я връхлетя с цялата си сила.

— Къде ще живеете?

— В неговото ранчо.

— Ами аз?

— Ти ще си останеш тук. Винаги си искала да имаш собствено ранчо. Ще идвам да ти помагам, а и няма да имаш нужда от толкова голяма градина, след като аз няма да живея тук.

Хана реши да не припомня на майка си, че всеки един от тримата мъже ядеше няколко пъти повече от нея.

— Нямах това предвид. Как ще живея тук сама?

— Омъжи се за Бък. Казах ти да го направиш още преди седмици.

— Бък не е влюбен в мен от месеци, а и винаги съм казвала…

— Знам какво си казвала — прекъсна я майка й. — Но и двете говорехме така заради баща ти. Уолтър не е такъв, нито пък Бък. Време е и двете да променим мнението си за много неща.



Дните, които последваха, изобщо не бяха чак толкова напрегнати, колкото бе очаквала Хана.

— Уолтър обеща да ми купи нови дрехи — обяви майка й. — Къщата му е напълно мебелирана и няма да ми трябва нищо оттук.

Дори не искаше да вземе собственото си легло.

— Искам да забравя за годините прекарани с баща ти, а това легло непрекъснато ще ми напомня за тях.

— Нали ще идваш да ме виждаш? — попита Хана.

— Разбира се.

Но Хана знаеше, че майка й вече е загърбила последните двадесет години от живота си. Разбираше я и въпреки това се чувстваше тъжна и самотна. Дори подкрепата на Бък не можеше да компенсира загубата на жената, която е била единственият й приятел и събеседник през целия й живот.

Уолтър беше настоял сватбата да се състои в Утопия.

— Не искам някой от онези хора да се усъмни, че не сме направили всичко както е редно — обясни той.

— Не ме интересува какво ще си помислят онези хора — беше казала майка й.

— Но мен ме интересува. Искам всеки в този град да те уважава така, както те уважавам аз.

Пристигнаха в Утопия един ден преди венчавката. Веднага щом се настаниха по стаите, Уолтър изпрати Хана и майка й по магазините да купят булчинска рокля.

— Уолтър не разбира, че не можеш просто така да влезеш в магазина и да си купиш вече ушита рокля — каза майка й.

— И какво ще направиш?

— Все някоя жена е запазила роклята си от сватбата и може би ще ми позволи да я купя или поне да я взема на заем.

— Мамо, не мисля, че…

— Знам какво ще ми кажеш — прекъсна я майка й. — Че ще са груби с мен и сигурно си права. Може би дори няма да ми позволят да прекрача прага на домовете им, но мен това не ме интересува. Искам да си купя рокля и няма нужда Уолтър да узнава какво ще ми се наложи да преживея, за да го направя.

Хана нямаше никакво намерение да позволи с майка й да се отнесат така, както с нея, когато се опита да продаде консервираното говеждо.

— Еймъс и баща му винаги са казвали, че ще направят всичко, което е по силите им, за да ми помогнат — каза тя. — Е, сега ще имат възможност да изпълнят обещанието си.

Джозеф Мерик не изглеждаше никак щастлив, когато Хана му обясни, че ще трябва да намери някой, съгласен да заеме на майка й булчинската си рокля.

— Хората не са забравили какво им каза последният път, когато беше тук — каза той.

— Нито пък аз — сопна се Хана. — Надявам се да са намерили достатъчно време да препрочетат Библията. Особено онази част за хвърлянето на първия камък.

Хана разбираше, че Мерик не иска да се замесва в тази социална борба за надмощие, но също така подозираше, че не би могъл да си позволи да изгуби като клиент преуспяващ собственик на ранчо като Уолтър Евънс.

— Ще попитам съпругата си. Междувременно Еймъс би могъл да ви разведе наоколо.

Хана изтърпя Еймъс само докато майка й уточни подробностите и се сдобие с рокля от госпожа Мерик. Веднага щом напуснаха дома им, тя му каза:

— Вече можеш да тръгваш, Еймъс.

— Татко каза да ви изпратя до хотела.

Полусобственическото, полуснизходителното му поведение винаги беше дразнило Хана. Никоя жена не би могла да намери щастието си с Еймъс, докато той считаше, че женитбата с него е най-голямата услуга, която би могъл да й направи.

— Майка и аз трябва да преправим роклята. Няма да има какво да правиш, освен да ни подаваш карфиците.

— Роклята ми стои чудесно и няма нужда от преправяне — каза Сара, веднага щом Еймъс си тръгна.

— Знам, но Еймъс нямаше откъде да го знае.

За голяма изненада на Хана, майка й настоя да се отбият при адвоката. Остана още по-изненадана, когато чу какво бе решила майка й.

— Искам да отстъпя моята половина от ранчото на дъщеря си — информира тя адвоката, веднага щом седнаха. — Не искам да притежавам нищо, което е принадлежало на съпруга ми.

Тя не се вслуша нито в протестите на Хана, нито в предупрежденията на адвоката и продължи да настоява на своето, докато документите не бяха оформени и подписани. Когато напуснаха кантората, тя въздъхна облекчено.

— Сега вече чувствам, че отивам при Уолтър, освободена от проклятието на онзи мъж.

Наистина майка й изглежда се беше преобразила в съвсем различна жена. Тя подминаваше непознатите по улицата без притеснение и прекара цялата вечер в опити да накара дъщеричката на Уолтър да се чувства колкото се може по-удобно. Селестин Евънс беше много красиво дете, но като че ли се страхуваше от всички. Тя се бе вкопчила в нея, все едно й беше родна майка. Хана виждаше, че майка й вече бе станала част от живота на семейство Евънс.

— Мислиш ли, че ще бъдат щастливи? — попита Бък, когато Уолтър и Сара бяха насочили цялото си внимание към Селестин.

— Да — отвърна Хана. — В началото се тревожех. Може би и малко ревнувах, но сега знам, че това е най-хубавото нещо, което можеше да й се случи. Толкова е различна, че не мога да я позная.

— Това е последната ни вечер заедно — каза майка й, щом двете се прибраха в стаята си. Селестин беше избрала да спи при баща си. — Моето бъдеще е уредено, затова искам да поговорим за твоето. Влюбена си в Бък, нали?

Хана я погледна изненадана.

— Как разбра?

— Щях да знам, дори и да не бях твоя майка. Гледаш го, сякаш в стаята няма никой друг. Дори и когато спориш с него, имаш очи само за него. Всяка жена би разбрала, че си влюбена.

— Е, това предполагам дава отговор на въпроса ти.

— А той влюбен ли е в теб?

— Мисля, че да.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не ми е предложил.

— А ти искаш ли?

— Да.

— Какво те спира?