Лей Грийнууд - Бък

Хана реши, че тази жена не бе добър човек. Тя не хареса Мелиса Хобсън. Част от антипатията й се дължеше на факта, че Бък почти не я забелязваше, откакто сестра му бе разкрила коя е. Но главната причина бе, че той се държеше така, все едно появата на сестра му е най-хубавото нещо, което му се бе случвало досега. Той не спираше да търси подкрепата на Хана, в очакване тя да покаже същото въодушевление. След половин час това толкова я изтощи, че тя се прибра в къщата, за да приготви вечерята, оставяйки Бък и Мелиса да наваксват пропуснатите четиринадесет години.

— Кой би помислил, че Бък има такава изумителна сестра — каза Том, когато двамата със Зийк влязоха в кухнята.

Хана беше учудена, че изобщо може да говори, след като през цялото време бе зяпал Мелиса с изплезен език.

— Кога дойде? — попита Зийк.

— Не я ли видяхте, когато се прибрахте? — попита Хана, като се разбърза да сервира вечерята.

По всичко личеше, че и Зийк е разтревожен. Без да съзнава, й помагаше в кухнята.

— Не сме идвали до къщата. От хамбара не може да се види предната й част.

— Когато пристигнахме, тя вече ни чакаше — продължи Хана. — И оттогава не са спрели да си говорят.

— Видя ли купищата багаж в коридора? — попита Том.

— Да не планира да остане тук до края на живота си? — поинтересува се Зийк.

— Не знам! С мен все още не си е направила труда да говори.

Знаеше, че не може да прикрие лошото си настроение, но нищо не можеше да направи. Би опитала да се държи по-добре, но от това щеше да има полза само, ако Бък забележеше присъствието й.

— Вече можеш да ги извикаш — каза Хана.

Зийк промуши глава през прозореца и изкрещя:

— Идвай да ядеш!

Хана никога не го бе чувала да крещи на Бък. Очевидно и той не се впечатляваше много от външния вид на Мелиса.

Вероятно за всяка жена щеше да е трудно да хареса Мелиса Хобсън. Освен, че беше изключителна, знойна красавица с тази тъмна коса, за която всяка русокоса жена в света би й завидяла, тя привличаше мъжете като мухи на мед. Не скъпеше омайващите си усмивки към Зийк и Том. Зийк явно не се впечатляваше особено, но Том я гледаше с обожанието на малко паленце. Хана я сърбяха ръцете да му набие малко здрав разум в главата.

— Всичко изглежда безупречно — каза Мелиса. — Сигурни ли сте, че не ви притеснявам?

— Разбира се, че не! — отговори Бък. — Един човек повече не може да ни притесни.

Това беше истина, но Хана нямаше да се ядоса толкова, ако Мелиса се бе обърнала към нея, вместо към Бък. Щеше също така да й е от полза, ако бе предложила да помогне, дори и да не знаеше как да свари една тенджера с вода.

— Бих предложила помощта си, но хич не ме бива в кухненските задължения — каза Мелиса.

Начинът, по който изглеждаше Мелиса, подсказа на Хана, че мъжете сигурно са се избивали кой да й предложи повече храна, отколкото тя би могла да погълне.

Но неодобрението й не стигаше дотук. Тя не харесваше роклята на Мелиса. Беше прекалено прилепнала, твърде ярка на цвят и с дълбоко изрязано деколте. Нито пък одобряваше начина, по който беше почернила миглите и клепачите си. Едва ли боядисаните в червено, по-ярко и от пролетни макове устни говореха добре за една жена.

И най-вече не харесваше това, че Мелиса не спираше да флиртува с Том. Не знаеше много за другите жени, но знаеше, че жени като Мелиса не се интересуваха от обикновени каубои като него.

Мелиса обсеби разговора и не спря да разказва за себе си. На Хана повечето от историите не й се сториха забавни. Вероятно бе прекалено ограничена в разбиранията си, но не смяташе, че те представят Мелиса в добра светлина. Историята, която разказваше в момента, беше много добър пример за това.

— И двамата настояваха да ме заведат на вечеря. Не знаех какво да направя. Не можех да им позволя да се избият заради мен във фоайето на хотела.

Хана остана с впечатлението, че на Мелиса такъв спектакъл много би й допаднал.

— Казах им да хвърлят ези или тура и обещах да вечерям с победителя същата вечер, а със загубилия на следващата. Конър хвърли монетата и тя падна под дивана, на който седяха две стари кокошки. Трябваше да чуете как се разкудкудякаха, когато той се хвърли на пода и започна да рови между полите им. Човек би си помислил, че ги е нападнал.

Смехът й изпълни стаята. Хана беше сигурна, че на Мелиса й е доставило истинско удоволствие да бъде причината за такъв смут.

— Конър заповяда на управителя да отведе двете дами и да повдигне дивана. Заплаши, че ще застреля всеки, който посмее да пипне монетата. Никога не сте ставали свидетели на такава бъркотия — Конър крещеше на всички, а двете възрастни дами щяха да припаднат всеки момент. Не че някой би им обърнал някакво внимание. Когато най-накрая измъкнаха монетата се оказа, че горкият Конър е загубил. Той настоя за маса точно до нашата с ДеУит. Цяла вечер ме зяпа и ръмжа по сервитьорите. Всеки път, когато ДеУит ми предлагаше брак, Конър правеше същото и с това почти провали вечерята на ДеУит.

— И за кого от двамата ще се омъжиш? — попита Том, попивайки всяка дума, която излизаше от устата на Мелиса, като че ли беше Божията истина.

— За никого от двамата. Мъжете не се бият за съпругите си и не ги водят на вечеря. Те им правят деца и ги зарязват вкъщи. Няма да допусна да ми се случи подобно нещо.

Хана осъзна, че повече от всичко на света би искала Бък да бъде баща на децата й. Сигурна беше, че той никога не би я изоставил у дома, за да преследва жени като Мелиса.

След като се нахраниха, Хана стана и започна да разчиства. Том и Зийк вдигнаха масата, а Бък направи още един чайник с кафе. Мелиса не спираше да говори. Гневът на Хана се усилваше все повече с всяко прибрано ястие и всяка следваща измита чиния.

— Знам, че трябваше да предложа да помогна — каза Мелиса, точно когато Хана щеше да избухне, — но цял живот съм живяла по хотели и стаи под наем. Никога не съм влизала в кухня и никога не съм вечеряла там.

Думите й звучаха безобидно, но Хана ги прие като обида.

— В тази къща живеехме само трима души. Баща ми не виждаше смисъл да обособи отделна трапезария.

— Сега, след като Бък притежава това ранчо, сигурна съм, че ще…

— Не Бък притежава това ранчо — каза Хана, — а аз!

Опита се да не издаде злорадството си, но не беше много сигурна, че е успяла.

Очевидно за Мелиса тази новина беше доста неочаквана и неприятна изненада.

— Но аз мислех…

— Имаме срок от шест месеца да платим дълговете си — обясни Бък. — Ако успеем, ще получа половината от ранчото, но до тогава съм просто работник тук.

— Искаш да кажеш, че нямаш никакви пари?

— Беден е като църковна мишка. Единствените пари в домакинството идват от яйцата и маслото, които Хана продава.

Мелиса беше като вцепенена.

— От къде взимате пари да купувате храна?

— Отглеждам я — отговори Хана. — Имам градина, а също и пилета, крави и прасета.

— Това изисква много труд — отбеляза Мелиса.

— Работата наистина е много, особено след като майка й се омъжи и отиде да живее при съпруга си — намеси се и Бък. — Радвам се, че си тук и ще можеш да й помагаш.

Мелиса очевидно беше шокирана почти толкова, колкото и когато разбра, че той не разполага с пари.

— Нищо не разбирам от градини и никога не съм виждала прасе.

— Няма да е трудно да се научиш — обади се Зийк. — Сигурен съм, че Хана ще се радва да ти покаже.

Мелиса беше сразена. Тя изгледа Хана съсредоточено, като че ли преценяваше наново цялата ситуация.

— По-добре да лягаме — изправи се Бък. — Рано се съмва сега.

— Тя къде ще спи? — попита Зийк.

— В стаята на госпожа Гросек.

Хана вече бе решила, че това е най-логичното разрешение, но беше бясна на Бък, че отстъпва стаята на майка й, без дори да я е попитал.

— Не съм много сигурна, че е подходяща за живеене точно сега — каза тя. — Не очаквах да се наложи да я ползваме толкова скоро.

— Аз мога да разчистя вместо теб — каза Бък.

Хана понечи да протестира, но промени решението си.

— Аз ще го направя.

Знаеше, че е глупаво, но се притесни от невзрачните, износени рокли на майка си. Мебелите бяха избирани заради функционалността си, а не заради външния им вид. Отне й само няколко минути да прибере малкото неща, които майка й бе оставила там. Но беше невъзможно да заличи окаяното състояние на стаята.

Мнението на Мелиса за стаята беше ясно изписано на лицето й, но Бък спаси гордостта на Хана.

— Получаваш най-хубавата стая в къщата — каза той. — И най-голямото легло.

— Къде ще прибера дрехите си? — попита Мелиса, мръщейки се на единствения гардероб в стаята.

— Няма защо да ги разопаковаш — каза Зийк. — Няма да ти трябва подобно нещо, докато работиш в градината.

Под „подобно нещо“ имаше предвид копринената й синя рокля, украсена с безброй панделки и орнаменти, които щяха да стигнат за още дузина рокли. Смъкнатото под раменете й деколте беше толкова ниско изрязано, че Хана се запита дали Мелиса не е объркала дрехата с нощница. Според нея, не би било подходящо една жена да носи подобна рокля извън спалнята си.

— Нямам нищо по-скромно — каза Мелиса.

— Хана може да ти заеме някоя от нейните рокли — увери я Бък.

Хана беше много по-ниска и дребна от Мелиса. Нито една нейна рокля не би могла да й стане и Мелиса би трябвало да го знае.

— Чаршафите са в гардероба — каза тя на Мелиса, — а одеялата в раклата. Бък ще донесе сандъците ти. Оставям те да се настаниш. Не знам как си успяла да донесеш всичко това до тук — каза тя на излизане.

Бък беше толкова щастлив, че е открил сестра си, че не би имал нищо против да внесе и сто сандъка в стаята. Не спираше да се усмихва и да уверява Мелиса колко е щастлив, че го е открила и най-сетне той има свое семейство.