— Допреди няколко дни дори не бях сигурна, че си жив — обясни Мелиса. — Чух един полковник да казва, че е получил писмо от мъж, който търси сестра си и веднага разбрах, че това си ти. Събрах си багажа и веднага тръгнах насам.

— Надявам се да останеш — каза Бък. — Тази стая е твоя за колкото време искаш.

— Предполагам, че Хана трябва да реши — чу Хана отговора на Мелиса.

— Тя ще се радва да останеш — увери Бък сестра си. — Ще си правите чудесна компания.

Хана не можеше да проумее този дефект у мъжете, който ги правеше неспособни да разберат, че някои жени бе невъзможно да се чувстват чудесно в компанията си.

И въпреки всичко, когато най-накрая пожела лека нощ на сестра си и влизайки в стаята й я пое в прегръдките си, той изглеждаше толкова щастлив, че не й даде сърце да му каже каквото и да било, което да развали удоволствието му.

— Не мога да повярвам, че тя е тук — за кой ли път каза той. — Нали е много красива? И толкова изискана! Чувствам се като мръсен работник с кал чак зад ушите до нея, но тя не се държи високомерно или надуто. Видя ли как я гледаше Том?

Хана си помисли, че никак не е приятно един мъж да те държи в прегръдките си и да не спира да говори за друга жена, дори това да е собствената му сестра.

— Трябва да ми помогнеш да я убедя да остане.

— Не съм сигурна, че ще й хареса тук. Не ми изглежда като жена, която би харесала живота в едно ранчо.

— Досега не е имала възможност да живее на подобно място. Чу я, живяла е само в пансиони. Бас ловя, че моят старец я е влачил по всички хазартни клубове от тази страна на Скалистите планини.

— Попита ли я за баща си?

— Не! Ако разбера къде е, ще го убия!

Хана се надяваше Мелиса да запази в тайна местоположението на баща си. Не искаше да обесят Бък за това, че е застрелял когото и да било, дори и комарджия, толкова жалък, че да стигне дотам да продаде собствения си син.

— Знам, че вие двете ще се сприятелите много бързо. Тя може да ти разкаже за местата, които е посетила, а ти да я научиш как да се справя с живота в едно ранчо.

Хана се съмняваше, че Мелиса ще има желание да се научи как да дои крави и да събира яйца, но реши да й даде шанс и да не допуска ревността да повлияе на преценката й. Тя не харесваше тази жена и най-вероятно никога нямаше да я хареса, но заради Бък трябваше да опита да бъде честна.

— Ще направя каквото мога, но тя може и да не иска да остане да живее в ранчото.

— Каза ми, че е много щастлива да е тук и не е сигурна дали иска да си тръгва.

— Може и да промени мнението си, когато се оженим.

Хана усети как Бък се скова.

— Защо?

Тя не можа да прецени дали реакцията му беше породена от мисълта за брак или от това, че Мелиса може да реши да си тръгне.

— Може да реши, че искаме да останем сами.

— Това е абсурдно! Сестра ми никога не би ми пречила. Не бих очаквал и майка ти да си замине.

Хана беше достатъчно честна да си признае, че и през ум не й бе минавало да помоли майка си да напусне къщата.

— Ще изчакаме и ще видим какво мисли.

— Имаме достатъчно време.

Бък спря да говори за сестра си и се отдаде изцяло на целувките с Хана. Колкото и да й беше приятно, безпокойството й се завърна веднага щом той излезе от стаята, без да пожелае да правят любов. Имаше чувството, че Мелиса вече бе застанала между тях. Хана си каза, че трябва да му даде време, но не можеше да се отърси от страха, че Бък вече се замисля дали да не се откаже от женитбата си с нея и дали любовта му не избледнява. Много опасна ситуация, като се има предвид колко резервиран бе той към брака като цяло.



Мелиса ядно ругаеше, докато оправяше леглото си. По дяволите! Бък нямаше никакви пари. Дори и тази смрадлива дупка не беше негова. Тя беше пропътувала цялото това разстояние и беше вбесила ДеУит, като избяга от него, само за да се озове на края на света, без начин да се върне обратно в Галвестън. Дори Сан Антонио или Остин й се струваха трудни за достигане.

Нямаше никакво намерение да остава тук — щеше да полудее — но не би могла да си тръгне, докато не събереше залозите. Трябваха й пари и Бък беше единствената й възможност.

Тя се засмя при мисълта за онази безлична, малка къщовница, която си мислеше, че ще се омъжи за Бък. Потрепери от ужас, когато си представи, че брат й би могъл да вземе за жена такова скучно, малко същество.

Не че Бък беше постигнал кой знае какво. В началото той й липсваше, но сега разбираше, че баща й е бил прав, когато казваше, че брат й е безполезен. Той беше щастлив със своето парче земя. Глупакът даже си мислеше, че тя ще помага в градината. Ще храни кокошките!

Мелиса Александра Хобсън би си прерязала гърлото, преди да позволи някой да я види да върши нещо подобно.

Е, нямаше нужда да се тревожи за това. По-добре да свали целия този грим и да си почине. Откри още една бръчка. Двадесет и пет години не означаваха, че е старица, но всяка година ставаше все по-трудно да си съперничи с по-младите момичета. Досега винаги разумът й бе помагал да продължи да бъде начело.

Искаше й се да убие ДеУит заради това, че я остави без пукнат долар. Мислеше си, че тя ще се предаде и ще се съгласи да му стане съпруга, ако я остави без средства.

Мелиса обаче бе твърдо решена да не принадлежи на нито един мъж. Бе допуснала непростима грешка, мислейки, че той е твърде увлечен по нея и сега си плащаше. Нямаше да направи подобна грешка отново.

Тя реши да си легне с копринената роба. Нямаше да понесе тези груби памучни чаршафи да дразнят кожата й.

Леглото се оказа доста по-удобно, отколкото очакваше. Можеше да размисли и да остане за известно време. Щеше хубаво да си почине. Но нямаше да се бави дълго. Трябваше да се върне в Галвестън и да се срещне с ДеУит.

Ако нещата се развиеха според плановете й, той можеше дори да я заведе в Ню Орлиънс. Беше й писнало от този проклет щат. Не трябваше да слуша баща си, а да се махне още преди години.



Мелиса не стана за закуска.

— Сигурно е изтощена — каза Бък. — Пътят от Галвестън е доста дълъг.

— И как е стигнала до тук?

— Каза, че се е качила в един товарен фургон с мебели за ранчото на Джилет.

— С целия си багаж? Чудя се дали е останало място за мебелите — обади се Зийк.

— Тя наистина е поразителна — каза Том на Бък. — Защо не си приличате?

— Мисля, че Бък изглежда много добре — каза Хана.

— Може би — съгласи се Том несигурно, — но сестра му е една класа над него.

На Хана никак не й хареса да подценяват външността му, но Бък явно не го интересуваше.

До края на закуската Том не спря да описва жените, които бе срещал и Хана остана с впечатлението, че той едва ли беше виждал други жени, освен Мелиса.

Когато мъжете станаха от масата и излязоха, Мелиса все още не бе станала. Нямаше я и когато Хана привърши с доенето, остави млякото да хване каймак и отиде в градината. Появи се точно преди обяд. Когато излезе от къщата, беше облечена в зелена рокля, подобна на тази, която носеше предната вечер. Отново бе силно гримирана.

— Много е горещо, за да се работи в градината — каза Мелиса и се настани в един от столовете под сянката.

Хана се изправи и изтри потта от челото си. Не си направи труда да изтупа мръсотията, насъбрала се по ръба на роклята й.

— Трябва да се яде, независимо от горещините — каза Хана и продължи да плеви картофите. Удивително как бурените успяваха да израстат два пъти по-бързо от зеленчуците.

— Трябва да накараш работниците на Бък да свършат тази работа. Веднъж се опитах да отглеждам цветя. Отказах се, след като си счупих и втория нокът.

— Това е моето ранчо — каза Хана. — Мъжете се грижат за добитъка, а аз за всичко останало.

— Щом така ти харесва — отговори Мелиса.

Хана беше доволна, че бе обрала граха по-рано. Беше много по-добре да излее гнева си върху плевелите. Мелиса не се задържаше за дълго на едно място. Скоро стана и започна да се разхожда под дърветата. След това отново се отпусна върху стола, а само няколко минути по-късно пак стана да се разхожда.

— Как издържаш? — попита тя накрая.

— Кое да издържам?

— Скуката.

— Имам твърде много работа, за да ми е скучно.

— Не би могла да ме убедиш, че скубането на плевели е интересно.

— Имам и други задължения.

— Всеки ден вършиш едно и също, отново и отново. Толкова е досадно.

Хана се изправи и изгледа Мелиса намръщено.

— Ти не правиш ли едни и същи неща всеки ден?

— Да, но те са интересни.

— Както и да се грижа за това ранчо.

— Не виждам какво му е интересното.

— Мога да си представя. Аз пък не намирам нищо интересно в нещата, които ти правиш.

Мелиса я изгледа с презрение.

— Аз трябва да знам правилата на дузина игри на карти и да съм в състояние да запомня всяка изиграна ръка. Да пресмятам залозите на ум и да преценявам характера на всеки човек, с когото играя. Да знам дали мами и кои са любимите му трикове. Ти никога не би могла да се научиш на това.

— Тогава, предполагам, е добре, че нямам желание. И ако трябваше да нося рокли като тази, нямаше да ми хареса.

Мелиса веднага се засегна.

— Какво не ти харесва във външния ми вид?

Очевидно Хана беше засегнала чувствителна струна.

— Не можеш да работиш с такава рокля. Много лошо ще изгориш на слънцето.

— Нямам намерение да се ровя в земята на слънце или не — тя се тръшна върху един от столовете. — Гладна съм! — обяви няколко минути по-късно. — Кога ще приготвиш нещо за ядене?

Хана сложи шепа моркови в кошницата си.

— Направих закуска в шест часа.

— Аз никога не ставам толкова рано.

— Ще вечеряме някъде след шест довечера.

— До тогава ще умра от глад.

— Можеш да си приготвиш каквото си пожелаеш.

Мелиса закрачи гневно към къщата и се скри вътре. През остатъка от деня тя вървеше след Хана, като не спираше да се оплаква от жегата, скуката и факта, че бе открила само мляко и хляб за обяд. Хана дори и за минута не остави работата си. По някое време следобед, Мелиса отиде в стаята си да си подремне, но само след час отново излезе навън. Толкова отчаяно търсеше нечия компания, че дори държа кошницата на Хана, докато събираше яйцата.