— Ти и Мелиса сте двете най-важни същества на света за мен — каза Бък. — Искам да се обичате, така както аз ви обичам. Искам да сме едно семейство.

Сърцето на Хана заби лудо. Бък беше казал, че я обича. Вероятно не го съзнаваше, но го беше казал. И все пак, любовта на Бък зависеше от нейната обич към Мелиса. А Хана нямаше желание да приема каквито и да било условия.

— Не забравяш ли Джейк, Изабел и момчетата? — попита тя.

— Разбира се, че не, но Мелиса е моето истинско семейство.

Хана се предаде. Бък явно не разбираше, че кръвната връзка не беше най-важното, за да имаш семейство.

— Добре, Бък, ще направя всичко възможно да я накарам да се почувства желана и не чак толкова не намясто. Но би било от полза и ти да стоиш тук повече. Има много неща, които тя трябва да научи и предполагам, че болшинството от тях ще й е по-лесно да ги научи от теб.

— Не мога да разбера защо го казваш. Жените винаги се разбират по-добре с други жени.

— Но не и жена, която е прекарала по-голямата част от живота си, заобиколена от мъже. Освен това, вероятно и тя като мен, няма желание да те дели с никого другиго.

Той я изгледа така, като че ли беше казала нещо, което му беше изключително трудно да разбере.

— Но аз искам вие да се обичате.

— Трябва да ни дадеш време. Познаваме се едва от вчера.

— Знам — той я взе в ръцете си и я прегърна силно. — Може би реагирам така, защото съм чакал прекалено дълго. Сега, когато тя е тук, ми се иска всичко да стане изведнъж.

Хана се настани в скута му. Вероятно ситуацията не беше чак толкова безнадеждна, колкото й се струваше. Вероятно Бък се страхуваше, че Хана няма да хареса Мелиса, а не обратното.

— Защо е дошла? — попита Хана. — Искам да кажа, защо не ти е писала първо или да те е поканила да се видите в Остин или някое друго място?

При тези думи, той се изпъна като струна.

— Подгонили са я кредиторите на баща ми. Този кучи син й е оставил дългове за десет хиляди долара след смъртта си.

За Хана, която никога не беше разполагала с никакви пари до смъртта на баща си, десет хиляди долара й се струваха огромна сума.

— Казах й, че ще й помогна — продължи Бък.

Хана се наклони напред и се обърна така, че да може да го вижда:

— Как?

— Като й дам някаква сума пари, с която да залъже кредиторите, докато успеем да продадем мъжките животни.

Подобно на бързо прииждаща вълна, вледеняваща паника се разля по цялото й тяло. Всичките й страхове и съмнения се събраха в болезнена топка в стомаха й. Бък беше обещал пари от нейното ранчо на сестра си! Той рискуваше бъдещето им заради една жена, която не беше виждал тринадесет години. Жена, в чиято обич и лоялност Хана дълбоко се съмняваше.

Искаше й се да му се развика, да го разтърси, да му каже добре да прецени сестра си, преди да започне да й дава всичко, което поиска. Но си наложи да остане спокойна. Ако избухнеше, само щеше да влоши собственото си положение.

— Не знаех, че имаш някакви пари.

Не я интересуваха парите му. Фактът, че залагаше на карта бъдещето им, без дори да го обсъди с нея, беше нещото, което я разстрои най-много.

— Нямам. Имах предвид парите, които вземаш от продажбата на маслото и яйцата.

Паниката й се превърна в гняв. Тя стана от скута му. Опита се да запази спокойствие, но беше толкова разстроена, че долната й устна започна да потреперва.

— Казал си й, че ще й дадеш моите пари?

— Аз самият нямам никакви.

Беше решила да не повишава тон, но усещаше как гневът се надига в гърлото й.

— Ти й обеща моите пари, без дори да ме попиташ?

— Бях сигурен, че ти ще…

— Как би се почувствал ти, ако аз обещаех твоите пари на Еймъс Мерик?

— Той не се нуждае от тях.

— Въпросът не е там. И тъй като за теб правото на собственост не означава нищо, трябва да изтъкна, че това са си мои пари, спечелени с моя труд и то дори преди още ти да се появиш тук. Трябват ми, за да купувам храна за теб, Зийк и Том. Ако не си забелязал, всеки един от вас яде много повече, отколкото аз и майка ми взети заедно. Как мислиш, че ще реагират Зийк и Том, когато разберат, че няма кафе, захар, сол, брашно за бисквити, консервирани плодове, ябълки за пая, стафиди за…

— Моля те само за няколкостотин долара, с които да задържи кредиторите за известно време.

— Тогава я накарай да продаде част от дрехите си. Няма да има нужда от тях, ако остане тук.

— Ти не я харесваш, нали?

Усещаше, че започва да губи почва под краката си, но не можеше да спре.

— Няма нищо общо с това, дали я харесвам или не. Тя не е моя сестра. Аз не й дължа нищо.

— Но тя е моя сестра.

— Чудесно. Ти плати дълговете й. Що се отнася до парите от продажбата на мъжките животни, как дори можа да ти мине през ума? Какво ще стане с парите, които дължим на банката?

— Първо ще си платим дълговете. Но каквото остане от тях…

— Останалата част от парите принадлежи на нас, на теб и мен. И те ни трябват за развитието на ранчото. Чух ви да говорите със Зийк за закупуването на по-добри бикове, дори на още земя. Какво стана с всички тези планове, Бък? Ще рискуваш ли собственото си бъдеще, за да изплатиш дългове, които дори не са твои?

— Това е дълг на баща ми. Той е толкова мой, колкото и неин.

— Не, не е. Ако е дълг само на баща ти и ако тя няма никакво участие в него, значи нито един от вас не носи отговорност за него. Не разбирам много от закони, но поне съм научила дотолкова от Еймъс.

— Не е в това смисълът — каза Бък. — Въпросът е, че ти няма да й дадеш никакви пари. Нито сега, нито по-късно.

— Ако тя има някакви дългове, трябва да си ги изплати сама. Междувременно, ще съм щастлива да й подсигуря подслон, докато си стъпи на краката.

Хана знаеше, че му поставяше условия, но не виждаше друг начин. Ако позволеше на Мелиса да вземе парите им сега, нямаше да има причина да не се опита да го направи отново. На жена като нея парите никога няма да й стигат.

— Не мога да те разбера — каза Бък. — Знаеш колко важно е това за мен. Мелиса е единственото семейство, което имам.

Като така сляпо се придържаше към тази своя неосъществима мечта, той отблъскваше всички останали от себе си и се вкопчваше в Мелиса. Чак сега Хана осъзна колко дълбока и сериозна е раната, нанесена от родителите му, когато са го изоставили. Белезите бяха много по-болезнени и дълбоки от тези по гърба му. Искаше й се да обвие ръцете си около него, да го притисне в обятията си и да го увери, че тя и семейството на Джейк го обичат също толкова много, колкото би го обичал и един кръвен роднина.

Но той не би повярвал на това.

Бък гневно се изтръгна от прегръдките й. Като не приемаше Мелиса, той мислеше, че тя не приема и него. Трябваше да стигне до него по някакъв начин, да го накара да я разбере.

— Едно семейство не се гради само върху парите — каза тя. — То се крепи на любовта, доверието, лоялността, на годините, прекарани заедно.

— Но тя има нужда от помощ.

— Тогава я остави сама да си помогне. Може да си намери работа.

— Няма да й позволя да работи в салон за хазарт.

— Има и други места, други професии. Нека да си потърси нещо.

— Ще й трябват пари.

— Мога да отделя достатъчно, за да й дам да стигне до Остин.

— А останалата част?

— Ние трябва да се храним, нали? И докато тя живее при нас, същото се отнася и за нея.

Бък я погледна, като че ли го предаваше.

— Не мога да повярвам, че не си на моя страна. След всичко, което сме си казали…

— Не съм се обърнала срещу теб, Бък. Обичам те толкова, колкото и преди, но това няма нищо общо с нас.

— Изцяло е свързано с нас.

Той се обърна и излезе от стаята. Искаше й се да изтича след него, да му каже, че парите нямат значение, но не можеше. Искаше Бък да обича сестра си. Да има желание да й помогне. Но ако трябваше да се ожени за Бък, той трябваше да знае, че тя няма да е на второ място в сърцето му. Не можеше да жертва нея, нито съвместното им бъдеще или това на децата им, заради някого другиго. Било то и собствената му сестра.

Това беше решение, което Хана нямаше да подкрепи.



— Зийк и аз ще отсъстваме няколко дни — обяви Бък след закуската.

Зийк и Том вече бяха излезли от кухнята. Както обикновено, Мелиса все още не беше станала.

— Ще потърсим дивите коне, които видяхме преди около месец.

Това съобщение силно изненада Хана. Бък не беше споменал и дума за този си план. Това беше още един знак за отчуждението, което растеше помежду им след пристигането на Мелиса. Тя го погледна в очите, опитвайки се да разбере какво се крие в безизразното му изражение. Но той се беше затворил в себе си. Дори целувките му вече не бяха толкова пламенни.

Даже не беше направил опит отново да се любят. Тя нямаше да му позволи да го направят, но фактът, че не я пожела отново, я обезпокои. Не знаеше много за мъжете, но беше чувала, че трудно могат да задоволят сексуалните си желания. Дали беше възможно Бък все още да я обича и да не иска да правят любов?

— Кога взе това решение?

— Винаги съм имал намерение да го направя.

— Но сестра ти е тук.

— Точно заради това отивам.

Той щеше да изкара парите, които тя не му даде за Мелиса. С други думи, вината, че отива, беше нейна.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Поне около седмица. Том ще остане тук, за да се грижи за ранчото. Вероятно и майка ти би могла да дойде за малко.

— Ще се пазиш, нали?

— Конете не са чак толкова опасни, колкото кастрираните добичета.

Стояха, гледайки се един друг, очевидно напрегнати, а всичко недоизказано беше застанало между тях. Тя потърси някакъв знак върху лицето му, че любовта му към нея все още е там. Вместо това видя напрегнатото, празно изражение на човек, хванат между две любови и невъзможността да приеме едната, без да отхвърли другата.