Беше й трудно да понесе факта, че той се чувства толкова нещастен. Вероятно се разкъсваше вътрешно, но тя не се съмняваше в себе си. Обичаше го. И винаги щеше да е така. Каквото и да направеше той, нямаше да промени това. Беше толкова просто.

Тя прекоси стаята, за да стигне до него, с протегнати напред ръце:

— Не се бави прекалено много. Вече ми липсваш.

Несигурността бе направила целувките му по-страстни. Можеше да почувства каква жестока битка водеше сам със себе си по ожесточението, с което устните му се впиха в нейните, по това, че едва не я задуши в прегръдките си. Все още я обичаше, беше убедена в това, но не беше сигурна, че той ще успее да го разбере, преди да е станало прекалено късно.

Отвърна на целувката му със същата жар. Не можеше да изгони страха от съзнанието си, че всяка една целувка можеше да бъде последна. Не беше целувана чак толкова много пъти, за които да може да си спомня. Всяка една трябваше да бъде запомняща се, ако трябваше да й останат като спомен за цял живот.

Усещаше доказателството за физическото му желание да я изгаря, плътно прилепено към стомаха й. Дълбоко в нея започна да се надига същото изпепеляващо чувство. Независимо какво се беше случило, независимо от напрежението помежду им, тя го желаеше също толкова силно, колкото и той нея.

Можеше да почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват и стават болезнено чувствителни от силния натиск към гръдния му кош. Езикът на Бък проникна дълбоко в устата й, събуждайки тлеещата дълбоко под повърхността потребност, останала от онази незабравима нощ от преди повече от седмица. Нямаше никакво желание да му отказва, да изисква от него да вземе своето решение, преди да предявява претенции към нея. Тя беше негова и той можеше да я има още в тази минута.

— О, Господи, не мога да го понеса — измърмори той.

— Нито пък аз!

Това му беше достатъчно. За секунди се озоваха в стаята му. До този момент, Хана не беше осъзнала силата на натрупалото се помежду им напрежение през последните дни. Единствено Бък беше в състояние да го успокои, за да престане да се чувства, като че ли всеки момент ще експлодира. Почти веднага се освободиха от дрехите си и се озоваха в прегръдките си.

Бък я целуваше и галеше с език, докато най-накрая тя имаше усещането, че ще се разтопи от удоволствие. Тя изненадано простена, когато той се настани между бедрата й. Не знаеше, че може да се направи и по този начин. Насладата й се увеличаваше от това, че всичко беше толкова ново, толкова неочаквано. Беше убедена, че това е грях, беше убедена, че ще изтърпи някакво ужасно наказание за невероятното удоволствие, което изпепеляваше тялото й. Тя се предаде — цялата й съпротива изчезна. За такова изживяване всяко едно наказание си заслужаваше. Минути по-късно тя потрепери от силата на собственото си освобождаване.

Преди още напрежението да се беше уталожило, тя почувства как Бък прониква в нея, изпълвайки я с желанието си. След секунди отново се извиваше от удоволствие, а той заглушаваше стоновете й с целувки. Не можеше да повярва, че един мъж е в състояние да я дари с такова удоволствие. И въпреки всичко, с всяка една минута, с всяко едно движение на Бък, нейната чувственост нарастваше до степен, че й се прииска да изкрещи.

Едва когато осъзна, че не би могла да издържи дори и още само миг и го заудря с юмруци по гърба, молейки го да я освободи от това сладко мъчение, той отведе и двама им до бленувания край.



Прегърнал Хана през кръста, Бък се запъти към плевнята. Чувстваше се малко виновен, че беше закъснял толкова, но беше доволен, че бяха правили любов с Хана. Това беше освободило голяма част от напрежението, което се беше събрало помежду им. Все още не можеше да разбере отношението й към Мелиса, но отново се беше убедил, че тя все още го обичаше. Възможността отново да бъде изоставен се прокрадваше в съзнанието му. Но поне в момента беше щастлив, че можеше да я отпъди. И се надяваше това да е завинаги.

Очакваше Зийк да е сърдит. И той наистина беше. Когато видя, че е прегърнал Хана, ядът му даже нарасна.

— Ако знаех, че из акъла ти се въртят разни жени, изобщо нямаше да си давам зор да бързам да оседлавам конете — изръмжа той.

— Не някакви си жени, Зийк, а Хана.

— Все тая.

Но в действителност той не беше чак толкова ядосан, колкото би бил преди около месец. Бък не беше убеден, че Зийк би приел някога любовта му към Хана, но изглежда вече свикваше с нея.

— Не зная колко време ще отсъстваме — каза той на Хана. — Може да е само седмица, може и да са две. Трябва да уловя достатъчно коне за Мелиса. Том, грижи се за Хана и…

— Какво искаш да кажеш с това, че трябва да уловиш достатъчно коне за Мелиса? — настоя да знае Зийк. — Не беше споменавал нищо за нея преди.

Бък нямаше никакво желание да обсъжда проблемите на Мелиса. Това го притесняваше, но прецени, че приятелят му имаше право да знае.

— Мелиса трябва да плати няколко големи дългове. В момента й трябват пари, за да може да задържи кредиторите си настрани и да не й се налага да си продаде и дрехите.

— Да ги продаде. Всички тези нелепи рокли не са й необходими тук.

Бък реши, че е по-добре да не обръща внимание на казаното от Зийк.

— Ще им дадем останалото, когато продадем мъжките животни.

Но Зийк не беше от хората, които обичат да ги пренебрегват.

— За каква сума става въпрос?

— За момента петстотин долара.

Очите на Зийк се разшириха от учудване.

— За колко общо става въпрос?

— Десет хиляди долара.

Том подсвирна. Зийк беше готов да избухне всеки момент.

— Искаш да ми кажеш, че си оставил тази малка, алчна кучка да те убеди да й дадеш десет хиляди долара?

— Тя ми е сестра, Зийк. Мери си приказките или ще те накарам да си вземеш думите обратно. Това са дългове на баща ми. И тя трябва да ги плати.

— Няма по-големи глупаци от белите — изкрещя Зийк. — Нищо ли не разбираш? Това момиче се появи тук от нищото. Дори не сме сигурни, че наистина е сестра ти. Настани се тука като пчела майка и кара Хана да й слугува, без дори тя самата да си помръдне и пръста. Дори и пеленаче може да разбере, че за нищо не става.

На Бък му беше изключително трудно да се въздържи да не го събори на земята. Не можеше да разбере защо хората, които обичаше най-много, не харесваха Мелиса. Тя все още не можеше да се приспособи тук, но щеше да успее, ако й дадяха достатъчно време.

— Зийк, с теб сме приятели от доста дълго време. Но ако кажеш само още една дума, здравата ще те ударя.

— Няма да промениш нищо с това. Не съм убеден, че баща ти й е оставил тези дългове. Всичко, което се опитва да направи, е да ти изстиска колкото може повече пари. А ти си достатъчно глупав да повярваш на всичко, което ти казва.

— Зийк, предупреждавам те, че…

— Няма да си рискувам живота да преследвам диви коне само за да дадеш парите, които ще изкараме, на някаква си изрисувана уличница. Ако ти трябват пари, тогава…

От момента, в който се беше появила Мелиса, гневът се надигаше в Бък. Никой не й беше дал никакъв шанс. Тя беше негова сестра, по дяволите, единственото семейство, което имаше. Никой нямаше право да я обижда в негово присъствие.

Той се стрелна към Зийк. Без да мисли. Просто го направи.

Почувства се добре, когато юмрукът му уцели челюстта на Зийк. Дори се почувства още по-добре, когато чу въздухът да излиза от дробовете му, докато се свличаше на земята. Може би Зийк би се замислил следващия път, когато реши да говори лошо за Мелиса. Сборичкаха се на земята, но бяха прекалено близо един до друг, за да могат да си нанесат каквито и да било по-силни удари. Бък дори не усещаше ударите, които Зийк му нанасяше.

Бък заудря главата на Зийк в земята:

— Вземи си думите назад или ще ти строша черепа.

Зийк нямаше никакво намерение да се предава. Бък се отдръпна, а след това отново се хвърли върху него. Отново се затъркаляха, а юмруците им свистяха във въздуха. Бък удари Зийк в челюстта. Юмрукът на Зийк се стовари върху лицето му. Усети, че някой го дърпа за раменете, преди още да чуе виковете на Хана да престанат с опитите си да се убият един друг. Той се опита да се отдръпне. Ударът върху челюстта, който му нанесе Зийк, го замая.

— Престанете и двамата! — крещеше Хана, докато удряше Зийк с цялата си сила.

Някак си се беше оказала помежду им. Том се бореше със Зийк, но не беше достатъчно силен като него. Бък се опита отново да атакува Зийк, но Хана не искаше да отстъпи от пътя му.

— Тя не дава и пет пари за тебе — извика Зийк към Бък. — Тя ти е толкова семейство, колкото и онази крава там. Тя иска само парите ти и аз няма да ти помогна да й ги дадеш.

— Не ми трябваш! — изкрещя Бък. — Мога и сам да хвана колкото коне ми трябват.

— Не можеш да направиш нищо друго, освен да се изложиш като глупак заради тази уличница.

— Ако кажеш само още една дума за сестра ми, Зийк, Бог да ми е на помощ, ако не…

— Внимавай де не си спукаш някоя вена! — отвърна му Зийк. — Тръгвам си. Мислех, че наистина си умен човек. Когато успя да измъкнеш онези крави изпод носа на Джилет, бях готов да те следвам навсякъде. Но не си достатъчно умен, щом не можеш да видиш под маската на един изрисуван бял боклук — Зийк се метна на седлото. — Тя не става дори да изхвърля помията от къщата на Изабел — той обърна коня си към пътя. — Нито пък на Хана.

Потискащото мълчание накара Бък да разбере, че Зийк беше изразил не само своите, но и неизказаните тревоги на Хана и Том.

— Влез в къщата — каза Хана. — Ще се погрижа за нараняванията ти.

— Окото ти ще посинее — добави Том.

— Мога да се погрижа за себе си — каза Бък, като се запъти към коня си.

Като хвана юздите му, каза:

— Може да се забавя повече, отколкото бях планирал.

— Не можеш да тръгнеш сега — запротестира Хана. — Лицето ти е цялото в кръв.

— Последният път, когато си тръгнах оттук, целият ми гръб беше в кръв. Този път поне имам кон и храна.