Тя се зачуди дали той може да чете и пише. Доста мъже не можеха. Иначе се държеше доста делово.

— Какво общо има Зийк с всичко това?

— Що се отнася до това споразумение, Зийк е моя грижа.

Добре. Споразумение само с един мъж си беше по-добре, отколкото да се съобразява и с двамата.

Тя писа известно време в пълна тишина и после Бък се обади отново:

— Ако не успеем да платим дълга и се наложи да продадеш ранчото, ще си разделим парите. Ако обаче успеем да се издължим, искам да получа правото да откупя и твоята половина.

Хана така се стресна, че мастилото се разплиска по листа.

— Искаш да купиш ранчото?

— Един от нас ще трябва да го направи рано или късно.

Хана беше толкова притеснена, че дори не си призна, че не беше мислила по-далеч от това да си плати дълговете. Нито пък се беше замисляла как ще реагира обществото на факта, че Бък живее у тях.

— И аз искам да имам право на същото — каза Хана.

Бък изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Това е моят дом.

— Няма да се оправиш сама с всичко.

— Това не е твоя грижа.

— Добре, но ще настоявам да платиш в брой.

— Ще искам и ти да спазиш това условие.

— Можеш ли да напишеш тази дума?

Въпросът му я изненада. После я ядоса.

— Кое те кара да мислиш, че съм глупава?

— Не съм казал това. Много от фермерите не учат жените си да четат и пишат.

Но тя имаше късмет. Майка й я бе научила.

— Аз мога. И мога да напиша „условие“. А ти можеш ли?

Той направо я шокира, като се ухили насреща й.

— Не, но мога да чета и пиша. Изабел се погрижи всички да се научим.

Искаше да се запознае с тази Изабел. Досега не беше срещала жена, която може да накара един мъж да направи нещо, особено ако е против волята му.

— Конете ни и амунициите им не са част от това споразумение, — каза Бък. — Всичко, с което дойдохме аз и Зийк, си е наше.

Хана реши, че така е честно и го записа.

— Освен това ще задържим и всички крави или коне, които намерим и които не носят клеймото на „Тъмблинг Ти“.

На Хана й се стори, че има някаква уловка:

— Какво имаш предвид?

— Наоколо има много диви коне. Също и крави. Ако ги хванем и дамгосаме с наше клеймо, ще принадлежат на Зийк и мен.

— Така ли смяташ да откупиш моята половина?

— И това е вариант.

— Как мога да бъда сигурна, че няма да прекарваш цялото си време в търсене на диви коне или крави?

— Защото, ако го направя, няма да можем да си платим дълга и тогава няма да има какво да купувам.

— Освен ако не си решил да го откупиш от банката.

— Да, бих могъл.

Би могъл да дамгоса добитъка и да го държи някъде. Щом не носеха клеймото на ранчото, нямаше да й принадлежат, дори и да бяха от нейните животни.

— Добре, но и аз имам условие.

— Какво?

— Майка и аз ще се грижим за градината, пилетата и млекодайните крави. Ще продаваме това, което не ни трябва, но парите остават за нас.

— Няма да продадете всичко и да ни оставите със Зийк без храна, нали?

— А вие няма да дамгосате телетата ми със собственото си клеймо, нали?

— Ти нямаш телета.

— Когато имам?

— Мислиш, че ще те измамя ли?

— А ти мислиш ли, че аз ще те измамя?

Не му харесваше да хвърлят собствените му думи в лицето му, но това накара намръщеното му изражение леко да се промени. Вече не изглеждаше толкова навъсен. Дори изглеждаше замислен.

— Не знам.

— Аз също не те познавам.

— Имам и още едно условие! — добави Хана. — Сигурно няма да ти хареса. Няма да получиш половината от ранчото, преди да са изтекли шест месеца и то само, ако успееш да го спасиш. В противен случай ще си върнеш земята, която спомена, и аз ще платя на теб и Зийк по 200 долара за свършената работа.

— Не.

— Няма да отстъпя от това. Съгласна ли си, мамо?

Госпожа Гросек размисли за момент и после кимна с глава.

Бък впери поглед в Хана за един дълъг напрегнат миг. Изглеждаше още по-вбесен, по-решителен и опасен, отколкото когато пристигна. Тя искаше да извърне поглед, но се насили да не го прави.

— Добре! — каза той.

Хана с мъка прикри облекчението си. Знаеше си, че ще се предаде, ако той не отстъпи.

— Нещо друго, което искаш да впиша в споразумението?

— Вие ще трябва да ни приготвяте по две яденета на ден и да перете дрехите ни.

Хана не разбра защо това толкова я ядоса. Тя вече мълчаливо се беше съгласила. Мъжете не можеха да готвят или да перат. Но да го напишат в споразумението — това вече беше друго.

— Звучи все едно ще сме ваши роби.

Промяната в него беше незабавна и я изплаши. Той удари с юмрук масата толкова силно, че почти събори лампата. Майка й тихичко изписка. Хана ахна от изненада.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си роб.

Изражението му издаваше яростта му, а в очите му гореше див пламък. Тихият му глас само правеше думите да звучат още по-зловещо.

— Теб не са те заключвали в обора, не са те хранили с помия, която не става дори и за животните, не са те карали да работиш, докато припаднеш от умора и не са те били, докато вече не можеш да стоиш на краката си.

Яростта му — не, омразата му — я накара да се отдръпне назад.

— Попитай Зийк какво е да те оковават за стената на конюшнята всяка нощ. Питай Пери Холстед какво е да те пребият до смърт, само защото не можеш да работиш до изнемога. Не знаеш, че Рупърт Рейсън го уби, нали? И не ми вярваш? Искаш ли доказателство? Мога да ти покажа къде е погребан. Рейсън ме проследи по целия път до Ню Мексико, за да ме убие и да не мога да кажа на никого. И знаеш ли кое е най-странното?

Усмивката на Бък беше всичко друго, но не и искрена.

— Рейсън беше убит от хората, които беше наел да откраднат стадото ни. Кражба, която имаше за цел да прикрие убийството ми.

Шокът парализира Хана. Дори и тихия хленч на майка й не можа да я извади от вцепенението й. Тя знаеше, че Рейсън е мъртъв. Беше дошло писмо от командира на форта в Санта Фе, че случаен ездач е открил тялото му и го е погребал.

Но не знаеше нищо за останалото. Дали наистина Рейсън беше последвал Бък в Ню Мексико, за да го убие? Не познаваше Пери Холстед. Не знаеше, че Рейсън го е пребил до смърт. Беше й трудно да приеме, че толкова много зло може да съществува около нея, без тя да подозира за това. Но тя помнеше как баща й се беше отнесъл с Бък. Щом той го беше направил, защо и останалите да не са способни на дори още по-зли дела?

— Мама и аз ще ви перем и ще ви готвим — каза тя, когато успя да върне гласа си. — Просто, като искаш да го впиша в споразумението, изглежда все едно ни наказваш.

Но Бък не я слушаше. Той беше вперил поглед в майка й. Хана беше толкова разстроена, че не забеляза майка си, която изглеждаше замаяна и беше бледа като платно. Бък стана и взе полуизмитата чиния от ръцете й.

— Съжалявам, че си изпуснах нервите, госпожо Гросек! — каза той. — Повече няма да се повтори.

Той я поведе от мивката към един от столовете до масата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Може би едно кафе ще й дойде добре — каза Хана. — Винаги пие чаша кафе, след като приключим в кухнята.

Хана се надигна, но Бък я изпревари. Дори помнеше за двете бучки захар. Не спря да я обсипва с внимание, докато цвета не се върна по бузите й.

— Забрави за готвенето и прането — каза й той.

— Не! — отвърна Хана. — Така е редно. Ще запиша също, че ти си длъжен да се погрижиш за постройките и трябва да поправяш огражденията и оградите.

— Нали вие се грижите за оградите.

— Ами, с това готвене и пране няма да ни остане време.

Той кимна.

— Нещо друго?

— Не.

Тя спря да пише и се подписа.

— Трябват ни два екземпляра — обади се Бък.

— Защо?

— За да имаме и двамата по един.

— Страх те е, че ще унищожа това ли?

— Ако всеки от нас има копие и двамата ще бъдем спокойни. Щом не искаш ти, аз ще го препиша.

— Не, няма проблем.

Тя преписа документа още веднъж и го подписа. След това побутна и двата листа към него и му връчи писалката. Той ги плъзна към майка й.

— И вие трябва да се подпишете, госпожо Гросек.

Майката на Хана го погледна все едно я е накарал да улови с ласо младо теле.

— Мама никога не е подписвала нищо през живота си — каза Хана.

— Но за теб не беше проблем?

— Нямам намерение да завися от мъж за каквото и да било! — обяви Хана. — Възнамерявам да управлявам това ранчо сама.

Нямаше намерение да разкрива картите си толкова скоро, но пък от друга страна защо Бък да не знае какво е намислила. Той й беше казал, че иска ранчото й. Тя пък му казваше, че няма намерение да му го даде.

Изражението на Бък беше неразгадаемо.

— Защо толкова много ненавиждаш идеята да се омъжиш? Това би решило всичките ти проблеми.

— Знаеш как се държеше баща ми с майка ми и с мен. Смяташ ли, че бих се омъжила след всичко това?

— Не всички мъже са като баща ти.

— Тези, които познавам, са.

— Зийк и аз не сме такива. И Джейк не е. Нито пък някой от останалите сираци.

— Мислех, че е осиновил всички ви.

— Така е.

— Тогава той ти е баща, а те са ти братя. Защо не ги наричаш така?

Усети, че е пристъпила в забранена територия, въпреки че той изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото ядосан.

— Нямам братя. Имам само една сестра, която не мога да открия.

Хана се подразни, че той не приема тези хора като свое семейство. Тя би дала всичко да има семейство, дори и ако това значеше да я осиновят.

— Подпиши споразумението, мамо. Господин Хобсън сигурно ще иска да обсъди нещата отново с брат си Зийк, преди да си легне.

Гневът на Бък пламна отново, но Хана го изгледа смело, преди да се обърне към майка си.

Неподписаното споразумение все още лежеше пред госпожа Гросек.