Сега той я погледна леко развеселен и тъмните му очи се спряха преценяващо върху красивия й тоалет.

— Но ние двамата няма да сме женени. Мислиш ли, че е редно?

Хелън беше почти сигурна, че той я дразни нарочно, че си играе с нея. Усети как цялата настръхва от желание и коленете й омекват.

— Аз съм твоя гостенка. И сме роднини — напомни му тя. — Затова мисля… че всичко е наред.

— Много добре, тогава да хапнем.

Плесна с ръце и един слуга дотича.

— Донеси ни вечеря — нареди му той. — С братовчедка ми ще хапнем.

Хелън вдигна поглед и се усмихна сияйно на Ахмед. Беше му много благодарна. И копнееше за компанията му.

Той разговаряше свободно и любезно, докато слугата се суетеше около тях и носеше традиционни ястия, пикантен кебап с доматено пюре и кимион, ястие с домати и подправки, лозови листа, в които бе увито козе сирене, смокини, мед и вино. Всичко бе домашно приготвено и в добавка имаше и голяма кана изстудена минерална вода и друга със сок от нар. Ароматите на Средния изток галеха небцето й, всичко бе съвсем натурално, нямаше никакви преработени съставки. Ахмед се хранеше легнал настрани, удобно разположен върху копринения си диван, и Хелън, отначало леко притеснена, му подражаваше, като нервно вземаше от фурмите или от гроздето, а после и от месните ястия и ориза.

Толкова бе приятно да разговаря с някого. Нямаше никаква представа колко изолиран се чувства човек, когато не говори местния език. Собственият й роден език.

Едва смееше да го погледне в очите. Хелън се чувстваше изпълнена с благодарност и безкрайно задължена. Ако не беше Ахмед, сега би трябвало да се разправя с родителите си. Или да разказва на Сали какво са направили.

А Ахмед бе толкова самоуверен, много силен, праволинеен и безкомпромисен. В съзнанието й непрекъснато се връщаше мисълта за това, как я бе последвал в нощта, бе я търсил и спасил. И колко гордо бе запазил дистанция след това. Забелязваше и очите му, които само понякога я оглеждаха от глава до пети и очевидно я намираха за красива.

Осъзна, че отчаяно копнее той да я хареса.

Когато беше ядосан, тя искаше да го зарадва, да го умилостиви. Властното му поведение разпалваше нещо, вродено дълбоко в нея, и женското й начало отговаряше, като караше кръвта й да кипва, пробуждаше в нея копнеж по ръцете му, по дълбоката му и белязваща целувка.

Хелън, естествено, нямаше ослепителния стил на Сали, нито светлия ореол на русата й коса. Не притежаваше и силата и грацията на Джейн, нито новооткритата й хубост на бледа англичанка.

Но нещо в Ахмед й подсказваше, че той не би погледнал втори път към никое от другите две момичета. Той харесваше нея, за него тя не беше „чужденка“, освен донякъде, понеже бе изгубила връзка с родната си култура. Той би искал — можеше да заложи на това, да се ожени за нея.

И тя осъзна, че и тя го желаеше.

Вечерта отминаваше и Хелън се хранеше бавно, мъчейки се да удължи времето им заедно. Когато той най-сетне изплакна пръстите си в купичката с розова вода, тя направи същото, а после пъргаво скочи на крака и заобиколи масата, за да застане до него.

— Бихме могли да пийнем кафе в градината — предложи тя. — Да си поговорим още.

Ахмед се ухили.

— Вечерята приключи… братовчедке. И съм сигурен, че много добре знаеш, че си прекалено възхитителна, за да остана в компанията ти дълго, докато пием кафе и хапваме сладки. Вече ме изкушаваш. Трябва да си лягаш. Можем да вечеряме заедно утре.

Тя въздъхна.

— Ще ми липсваш. — Изчерви се. — Харесва ми да съм с теб.

Очите му потъмняха.

— Не си играй с мен, малка красавице. Не съм мъж, когото можеш да дразниш. Подписала си никах, но казваш, че искаш да си тръгнеш. А все пак искаш да бъдеш с мен. Кое да бъде?

Тя отстъпи крачка назад. Изгаряше от копнеж да го целуне. Или по-скоро той да я целуне. Ахмед да се пресегне и да я притисне към себе си.

Но той нямаше да я улесни така. Щеше да я принуди да изрази ясно позицията си, да направи избора вместо него. Ахмед стана.

— Знаеш, че си свободна да си тръгнеш, когато пожелаеш — каза той. — Да се върнеш на Запад, да си намериш някой сърфист, който непрекъснато ще дъвче дъвка и ще те нарича Хелън, или някой скучен адвокат, който ще те накара да боядисаш косата си руса. Можеш да се обадиш на родителите си по всяко време. Международният код за Съединените щати е 001.

Тя остана загледана смаяно в гърба му, докато той вървеше към своята стая, но тогава той спря до вратата.

— Ще спя на втория етаж — каза Ахмед, като отново отговори на неизказания й въпрос. — Ако ме искаш, ела при мен. Но ела като Хайя. И бъди готова да станеш моя жена. Във всяко отношение.

Сърцето й заби оглушително и дланите й се изпотиха. Чист адреналин.

— Ахмед… — започна тя. Но той се бе обърнал и я бе оставил.

Силно смутена, тя стана и отиде до прозореца. Той беше арогантен — нагъл негодник, толкова беше арогантен! Но въпреки това беше добър човек. Тук нямаше кой да го съди. Но нямаше и най-малък намек за принуда, не можеше и да става въпрос, че би я накарал да направи нещо против волята й. Беше й ясно, че Ахмед е вярващ човек, че знае какви са правата й, познава законите на вярата и не би се опитал да я лиши от естествената й свобода.

Но все пак, ако тя избереше по своя воля да отиде при него, това щеше да стане при неговите условия.

Следобедната жега тъкмо бе започнала да се стопява. Хелън се извърна от прозореца и изтича по стълбите към двора.

„Ела като Хайя“, беше казал той.

Водните струи на фонтаните танцуваха, птичките пееха. Беше тихо и прохладно. Хелън, не — Хайя. Отново мислено изпробва името и то й се стори съвсем правилно. Нейното рождено име, ислямското й име. Хайя. Ахмед й го бе върнал, тя бе тук, в Египет, и учеше родния си език отново с него. Сега това й се струваше като преминаването в друг, по-древен и по-подходящ за нея свят.

Хайя седна на бордюра на цветната леха и се опита да помисли.

Напрегнатият и свенлив младеж, когото бе видяла в трапезарията на родителите си бе изчезнал. Тук Ахмед бе господар, беше успял човек, който бе подредил дома си и живота си, както той желае.

И мъж, който обичаше друга жена.

Мъртва жена. Призрак.

Хайя изпита чувствата си. Искаше Ахмед. Сега тялото й се бунтуваше. Дали защото той беше първият, единственият, който я бе целунал, който я бе накарал да потръпне? Не мислеше, че е само това. Момчетата, които бе срещала в Америка, на партито на Сали, по улиците — никое от тях не я бе карало да се чувства така. Сладникавите, красиви филмови звезди и рок певци не я бяха развълнували изобщо.

Ахмед бе различен. Притежаваше властна и мъжествена натура — можеше да я нарече и арогантност. Хайя знаеше, че това я възбужда. Ахмед беше и добър, можеше да се възхищава на това. У него я нямаше грубостта на баща й, съчетана с лицемерие. Ахмед не пиеше, нито се опитваше да я измами.

Ако се върнеше у дома, какво? Чакаше я гневът на родителите й. Дребнавите училищни разправии в академията на госпожица Милтън. Старанието да е красива като Сали или умна като Джейн…

Разбира се, че отново щеше да види приятелките си. Но какво можеше да я спре да го направи и като омъжена жена?

Само няколко дни тук, на родна земя, и Хайя вече усещаше как детството се смъква от плещите й като змийска кожа. Беше пораснала, преминала бе към женствеността. И мисълта за училището на госпожица Милтън и интригите на момичетата й се струваха нелепи. Беше оставила всичко това зад гърба си, когато бе кацнала в Египет.

Сега Хайя ал Яна беше жена. И знаеше, че един ден ще се омъжи. Ако не за Ахмед, за кого?

Вярно, Хайя не го беше избрала сама — все още. Но Ахмед настояваше тя да го направи, преди той изобщо да я докосне.

Какво я чакаше в Лос Анджелис? Някой „по-подходящ“? Американец? По-богат?

Хайя докосна с пръсти устните си, там, където неговата уста бе притиснала нейната. Почувства се замаяна от желание. Ахмед караше стомахът й да се преобръща, възбуждаше я по начин, който бе напълно непознат за нея.

Точно сега, в този момент Хайя осъзна, че не иска да се връща у дома. Ако Лос Анджелис бе все още домът й. Знаеше, че ако замине, никога повече няма да види Ахмед.

Тогава какъв избор имаше? Да потвърди брачния си договор. Да го направи отново… да иде при него и да позволи на Ахмед да я докосне…

Устните й потрепериха. Страхуваше се.

Остана на мястото си десет минути като парализирана, загледана във водата, която струеше в езерцето.

Накрая Хайя стана и се върна в къщата. Зави наляво под колонадата и се качи по стълбите към стаята за гости.

Ахмед седеше в резбован дървен стол, отрупан с възглавнички, обърнат към западния прозорец и гледаше залеза над покривите на Кайро. Някаква книга лежеше разтворена на полицата, обърната надолу.

— При мен ли дойде, Хайя? — попита той, без да се обърне.

— Не знам — отвърна тя и гласът й заглъхна.

Ахмед стана, приближи се до нея и я взе в прегръдките си, много нежно този път. Хайя се разплака. Не знаеше защо, не беше сигурна. Но сега беше тук, в Египет, и всичко бе непознато. Тук я бяха пратили родителите й и не беше сигурна дали се бе влюбила.