— Не съм сигурна, че това е добра идея — каза братовчедката Емили и се усмихна още по-широко. — Сигурно имате приятели в Лос Анджелис. Вече едва ли може да се каже, че сте тексасци.

— Аз съм родена тук — възрази Сали. — Тук е минало детството ми. И аз съм толкова привързана към Тексас, колкото и ти. А и си една от най-близките ни роднини.

Ето, че го каза. Сега оставаше да чака и да чуе отговора на братовчедката. Емили бе много богата дама. Не колкото в петролния бизнес, но богатството й бе дошло от старите плантации. Починалият й съпруг й бе оставил в наследство много земя, както и няколко големи жилищни комплекса. Тя спокойно можеше да преобърне живота им, стига да поискаше. Можеше да им осигури апартамент, в който да живеят, хубава кола, някаква работа в офис. Нещо не особено натоварващо, с което Мона да запълва времето си.

— Мисля, че е най-добре да изясним някои неща — отвърна по-възрастната жена. — Когато чичо Поли замина за Калифорния, ами, повечето от нас сметнаха, че така е най-добре. Имаше известна дистанция, ако разбираш. Никога не сме били особено близки. Вие никога не сте ми идвали на гости, нито пък аз съм ви гостувала. В този смисъл, не сме истинско голямо семейство. И трябва да ти кажа, Мона — тя се обърна и отправи острите си думи към жената, която седеше с безизразен поглед, облегната в ъгъла на дивана й, — че съм много разочарована от теб и чичо. Вие сте крали от отрудените хорица…

Сали скочи.

— Татко не е правил нищо подобно!

Дълбока въздишка.

— Правителството твърди друго. А сега ми се появявате тук, бедни като църковни мишки, посрамени… Кълна ти се, Мона, надушвам алкохол в дъха ти в десет сутринта. Е, според мен си го заслужаваш.

— Разбирам. Благодаря ти за гостоприемството. — Сали отметна златистата си коса предизвикателно. — Хайде, мамо. Тръгваме си.

— Съжалявам, но мисля, че е най-добре нещата да се казват открито. Имам положение в обществото…

— Да. — Сали впрегна всичките си сили и вдигна майка си на крака. — Добре е да знаем какви са ни отношенията. Ти определено не си ни никаква роднина. И да, редно е да съжаляваш. Жалко е подобно поведение от една християнка.

Сълзите бяха готови да се търкулнат от очите й. Беше уморена, изтощена. Гърбът я болеше от дългите дни зад волана, нямаше къде да отиде, а последната й надежда я гледаше насреща с пълно презрение.

— Моля, напуснете къщата ми — каза Емили Харис и почервеня от гняв.

— Не се тревожи. Повече няма да те безпокоим. — Сали вирна брадичка и изпъна крехките си рамене. — Но и няма да забравя това.

— Както искаш — отвърна братовчедка й, която вървеше по петите им, докато Сали влачеше препъващата се Мона към вратата. — Но аз определено ще гледам да забравя. Твоето семейство посрами всички ни.

Сали избута майка си от просторната и елегантна веранда, която им се бе сторила толкова гостоприемна, когато я бяха зърнали за първи път — цялата боядисана в бяло, с плетени диванчета и купища възглавници, като истинска старомодна веранда от Юга.

— И не се връщайте повече — извика Емили, докато Сали отваряше вратата на микробуса и помагаше на майка си да се качи. — Имаме охрана.

И след това затръшна вратата.

* * *

— А сега, какво? — попита Мона, докато Сали обръщаше гневно микробуса и бършеше сълзите си. — Къде ще идем? Боли ме глава.

— Не се тревожи, мамо. — Сали нямаше да се предаде. Наред със срама и страха, в душата й кипеше силен гняв, който я поддържаше силна. — Ще се справим. Имаме малко пари, ще ни стигнат да си наемем жилище. Виж. — Тя зави наляво към Хартфърд, най-близкия град според пътните знаци, и намали, когато стигнаха до главната улица. — Това градче си има всичко. — Сали махна с ръка, докато минаваха през него. — Виж, аптека… банки… поща… железопътна гара.

Градчето бе малко и къщите съвсем не бяха големи — място за работещите от средната класа, мигновено прецени Сали. Каквито бяха те двете отсега нататък.

Тихо място. Никому неизвестно американско градче. Имаше си дори и гимназия. Идеално.

— Хайде да спрем да си купим местен вестник — реши Сали. — До края на деня ще съм намерила къща и ще сме подписали договор за наем. Това е домът ни.

Погледна майка си, която се взираше в таблото и не проявяваше никакъв интерес.

— Тук ще бъдем щастливи — настоя дръзко Сали. Но дори и тя не си вярваше.

* * *

Потруди се здраво. Най-напред трябваше да намери жилище. Още същия следобед Сали обиколи доста апартаменти — повечето мизерни дупки, в които боята по стените се белеше, както и къщи, на които покривите течаха или имаха плесен. Най-накрая, след като се принуди да вдигне цената, намери еднофамилна къща с две спални в жилищен комплекс на края на главната улица на Хартфърд, близо до аптека и сервиз. Мястото бе лошо, но си имаше всичко необходимо — беше спретнато и чисто, със съвсем малък заден двор, за който да се грижат. Сали остави като депозит три месечни наема, за да избегне плащане с кредитна карта и въздъхна облекчено. Водата и тока бяха свързани. Нямаше хлебарки. Беден, но съвсем приличен дом. И можеше да си позволи да плаща наема поне за няколко години.

Мона мърмореше, че иска да иде в местния бар, затова, макар да се ненавиждаше за слабостта, Сали излезе и купи алкохол — евтина силна водка, с напразната надежда, че стомахът на Мона няма да я понесе. И не отиде до магазина за алкохол — лесно можеше да си представи какво става с клюките в забутано градче като това. Щяха много да се забавляват с новодошлите — майка и дъщеря, чиято първа работа е била да си купят алкохол в кафяв хартиен плик! Вместо това Сали отиде до супермаркета, побъбри любезно с продавача и после се зае да пазарува може би за първи път в живота си. Неуверено слагаше хранителните стоки в количката и се мъчеше да запомни цените на различните марки. Купи мляко, яйца, сирене и плодове; месото беше скъпо, затова взе спагети и кайма за сос „Болонезе“. Простичко. Понякога бе готвила у дома, харесваше й да го прави като хоби, а и така щеше да е по-евтино, отколкото с готов сос.

Купи също и хляб и някои дребни глезотийки. Изтощението й не бе отминало, но Сали откриваше енергията, която кипеше вътре в нея. По дяволите всички, тя щеше да оцелее. Стъпка по стъпка. Намери малко пари, нае нормално жилище, напълни хладилника. И нямаше да живеят като изпаднали бедняци. Само за няколко долара намери хубави ароматни сапуни, както и цветни ароматизирани листенца. Свещите можеше да вземе и по-нататък — Сали не искаше да рискува майка й да ги събори и да подпали къщата.

На щандовете с намалени стоки тя откри други полезни неща. Няколко цветни репродукции в рамки. Вероятно бяха сладникави, но така поне щяха да имат картини в къщата, вместо чисто бели стени.

Върна се и завари майка си заспала на дивана. Истинско облекчение. Сали набързо разопакова покупките и си взе горещ отпускащ душ. После прибра куфарите и остави бележка на масата. Отиде с колата до близкия „Шоп смарт“, покрай който бяха минали точно преди да влязат в града. Това място бе истински рай за закъсали с парите купувачи. За около час Сали забрави грижите си — обикаляше рафтовете, търсеше изгодни стоки, избираше си яркоцветни и стилни акценти — килимче за пет долара, няколко изкуствени рози от коприна, бял плетен кош за боклук, пухкави кърпи за банята — свръхголеми и с намалена цена.

Когато се върна, Мона още хъркаше. Въпреки че едва движеше краката си, Сали успя да разопакова, да закачи картините по стените, да оправи леглата и да подреди възглавничките, да сложи кърпите и да подреди четките в банята.

Докато свърши с всичко, вече бе станало късно. Обиколи къщата, след като бе пуснала щорите, и на лицето й се изписа мрачна усмивка. За по-малко от седемдесет долара бе успяла да направи това място съвсем нормално на вид. Беше красиво подредено и чисто — съвсем прилично, обикновено жилище.

Истинско постижение. Представи си майка си, която залиташе в хотелските стаи и събаряше пълните пепелници, които камериерките не си бяха направили труда да почистят. Когато се събудеше със силен махмурлук, поне щеше да е в напълно прилична за живеене къща. Не беше онова, с което бяха свикнали, но и съвсем не бе дъното на мизерията.

Съблече се, внимателно навлече пижамата си и се пъхна в леглото, наслаждавайки се на чисто новите чаршафи. На следващия ден я чакаше много работа. Трябваше да върне колата под наем, да купи друга, да се запише в училището, да се свърже с адвоката…

Сали знаеше, че баща й би се гордял с нея. Мъката я докосна с пипалата си, но тя бе прекалено изморена, за да мисли за миналото. С утрото щеше да започне нов, тежък живот, но знаеше, че може да се справи. Потъна в дълбок сън.

* * *

— Мамо… — Мразеше начина, по който звучеше гласът й — хленчещ и умолителен. — Нямаш нужда от това.

— Хей. — Мона стисна здраво бутилката водка и отиде до мивката. Залитна, докато пристъпваше, обута с пантофи. — Не ми чети лекции, госпожичке. Не мога да понасям, като започнеш да се правиш на много важна.

— Вече си пила прекалено.

Голяма сълза на самосъжаление се търкулна по бузата на майка й.

— Защо не ме оставиш на мира? — завалено се оплака тя.

— Не мога ли да получа поне някакво малко удоволствие в този живот… Него го няма… няма го вече.

— Знам. — Сали се бореше със собствените си сълзи. — Няма го вече, мамо. И не би искал да те вижда такава.