Мона посегна да се хване за мивката за опора, не успя и падна; бутилката се изплъзна от пръстите й и се разби на пода. Тя избухна в шумен пиянски плач.

— Трябва да излезем — хлипаше тя. — Трябва да идем за още. Тук вече няма нищо.

И слава богу — мислеше си Сали.

Отиде до майка си, като внимаваше къде стъпва заради стъклата.

— Няма нищо, мамо. Аз ще почистя. Ти ела насам. Само си полегни…

— Да… ще полегна.

— Насам. — Сали бе крехко момиче, но беше силна и заякваше все повече. Напоследък често й се налагаше да мъкне напълно отпуснатото тяло на Мона из къщата.

— Не се чувствам много добре…

Лицето на Мона бе добило зеленикав цвят. Сали побърза да я избута към тоалетната. Слава богу, че бе на долния етаж.

— Давай, ще се почувстваш по-добре…

Мона вече бе паднала на колене и повръщаше неконтролируемо.

Сали се облегна на стената и се помъчи да погледне на нещата откъм добрата им страна. Това бе ужасно противно, но поне майка й щеше да изпразни стомаха си. Страхуваше се, че някой ден Мона ще заспи и ще се задави, докато повръща, като някоя рок звезда от седемдесетте, само че без блясъка. Или просто ще умре от алкохолно отравяне.

Бе спуснала щорите. Сега къщата им бе с постоянно спуснати кепенци и живееха в затъмнение и сумрак, като в някакъв филм на Спилбърг точно преди да дойдат извънземните. Но Сали се бе научила да се оправя, използвайки само мизерните слънчеви лъчи, които се промъкваха през пролуките на капаците на прашните прозорци. В никакъв случай не искаше някой от съседите да види майка й в този вид. Или по-лошо, някой репортер…

Бяха допълзели и тук, проклетите лешояди. Беше се научила да се справя с тях. Когато я причакваха на път за новото държавно училище, Сали просто се усмихваше и казваше, че все още свиква с новото място, а майка й е в траур. После отбелязваше, че градът е много хубав. Че баща й винаги я е учил, че трябва да вземе лимоните, които животът й предлага, и да си направи от тях лимонада.

А после учтиво напомняше на фотографа, че тя все още е непълнолетна ученичка на път за училище. Биха ли били така добри да се махнат от пътя й?

Това винаги вършеше работа. Дали заради страха от съдебно преследване, или от срам, но винаги я оставяха на мира.

Имаше и статии с техни снимки в жълтата преса. „Смелата Сали започва отначало“, „Сали Ласитър подкрепя майка си“. Историята предизвикваше интереса на хората, но беше по-добре от другата алтернатива — ужасните журналистически писания, които обвиняваха нея и майка й, че живеят на гърба на бедните.

Имаше го и това, разбира се — крясъци по телефона късно нощем, пълни с омраза писма, в които хората наричаха майка й „алчна кучка“ и ги обвиняваха, че са скрили милионите си в Швейцария или в сметки на Кайманите. Сали се стараеше да не забравя, че тези хорица са загубили всичко. „Ласитър Ойл Инкорпорейтид“ бе фалирала, пенсионните фондове на работниците се бяха изпарили, а повечето от старите приятели на баща й на важни постове в компанията бяха в затвора.

Толкова по-добре — макар че предпочиташе да ги види мъртви. Те бяха убийци — бяха убили скъпия й баща.

А случилото се бавно убиваше майка й.

Сали се бореше с мъката си. Налагаше й се. В семейството можеше да има само един болен, а майка й вече бе заела това място. Докато тя се бе опитала да събере парчетата, само най-основното — да говори с полицаите, да даде показания под клетва, да оспорва съдебните решения за фалита. — Мона се бе гмурнала в бистрите и притъпяващи болката дълбини на бутилката водка и явно скоро нямаше да изплува оттам.

Но Сали бе открила дълбоко в себе си желязна сърцевина. Като прощален подарък от баща й, може би.

Тя знаеше, че не е гениален мозък като Джейн, нито умна като Хелън. Хелън бе толкова грациозна и дипломатична, с аристократична женственост, а Джейн бе начетената англичанка, но и двете момичета бяха много по-образовани и изтънчени от тексаската красавица, на която животът й бе поднесен на тепсия.

Само че Сали притежаваше нещо много важно. У нея имаше нещо повече от дълга руса коса, безупречни крака и хубав тен. Това беше нейният практичен и комбинативен ум. Знаеше как да се пласира и как да се възползва от ситуацията.

Напук на всичко, тя бе успяла — и все още успяваше, да промени историята им от разказ за „вдовицата на крадливия мошеник“ в история за „смелите оцеляващи“. Бе договорила споразумение с данъчните власти, според което поне се бяха отървали от всякакви кредитори. И се бе научила да пазарува с ограничен бюджет. Погрижи се да се запише в училище, а майка си записа за социални помощи и медицински грижи.

Сали не се срамуваше да се обърне към социални грижи, не можеше да си го позволи.

Най-важното бе да се погрижи за майка си. Нямаше нищо против репортерите да обсаждат нея, но не можеше да понесе мисълта да видят развалината, в която се бе превърнала майка й — вечно пияна повлекана, която вървеше към самоубийство и напълно бе забравила всякакъв срам.

Не. Макар че никакви репортери не се бяха мяркали от месеци насам, Сали все пак държеше щорите спуснати. За всеки случай.

Докато Мона се напъваше и повръщаше, Сали огледа дома им. Това се превръщаше в ежедневие. Слагаше майка си в леглото, караше я да изпие чаша вода и да глътне два аспирина, после почистваше къщата, докато майка й хъркаше, потънала в безпаметен пиянски сън.

Започваше да харесва чистенето. Така получаваше поне някакво усещане за контрол над ситуацията. Поне домът им нямаше да е място, от което да се срамуват.

Мона се напъна за последен път и после падна безсилна.

Сали тихо отиде до мивката, намокри една кърпа и изми лицето й. Пусна водата в тоалетната чиния и вдигна майка си, за да я закара във всекидневната. Мона вече бе унесена — нямаше как да я качи по стълбите.

Внимателно я завъртя настрани, в случай че отново й стане лошо, и я зави с одеяло. Никаква вода — тя спеше безпаметно.

После се качи горе в своята стая. Да помисли.

* * *

Стаята на Сали бе истинско райско кътче. Малка като кутийка, естествено — само гардеробната й в имението бе два пъти по-голяма от нея. Но тя я бе украсила, доколкото бе във възможностите й, с евтини стоки от „Уол Март“ — малки розови възглавнички и цветни воали, на перваза имаше свежи цветя, дрехите й висяха прилежно в гардероба и бе сложила свещи, които осветяваха нежно стаята нощем. Миришеше приятно и изглеждаше свежо, а точно над бюрото си Сали бе окачила в рамка снимка на Лагуна бийч, Калифорния.

Под снимката имаше календар и сега забеляза, че следващият ден е ограден с кръгче. О, вярно! Рожденият й ден.

Ами, да, мрачно си помисли тя. Честит рожден ден. На мен.

Цяла година бе изминала тук. Година на страдания. Момчетата я зяпаха нахално, а момичетата я тормозеха в онова малко и забутано училище, в което учениците се задоволяваха с ниските си оценки и само гледаха да минат в следващия клас. Тук ги нямаше Джейн и Хелън. И като знаеха, че си няма приятели, момчетата й налитаха. Едно дори й бе предложило пари…

Сали отвори прозореца, за да влезе малко свеж зимен въздух. Беше по-студено от обичайното, в съответствие с настроението й.

Имаше нужда от промяна. Отчаяно.

Но какво можеше да направи?

И тогава я осени идеята. Седемнадесет — на следващия ден ставаше на седемнадесет. Можеше да напусне училище. Защо не? Не й предлагаше нищо. Посредствени резултати на финалните изпити, а нямаше пари да плаща за следване в университет. Да посещава общинския колеж, бе безсмислено.

Сали нямаше никакви колебания. Не беше нито достатъчно умна, нито достатъчно квалифицирана, за да работи за някого, да стои в някакъв си офис. Там я очакваше само мизерна надница и скучен живот. Най-доброто, на което можеше да се надява евентуално, бе място на мениджър от средно ниво и може би самостоятелна еднофамилна къща в Далас.

Не, по дяволите. Ако искаше да й се случи нещо по-добро, трябваше сама да си го направи.

Искаше й се да скочи и да се разхожда напред-назад, само че в стаята нямаше място. Сали се усмихна на тази ирония и се погледна в огледалото. С какво разполагаше в крайна сметка? Какво имаше тя, което другите не можеха да предложат?

Ами, красота, естествено. Но в Тексас имаше много хубави момичета. И все пак имаше и още нещо. Беше облечена с тясно сако, вталено в кръста, чорапи с ръб и къса плисирана пола — това май бяха единствените прилични дрехи в магазина с намалени стоки, но пък й стояха идеално. Дори и след като се бе наложило да продаде всичките си дизайнерски тоалети в интернет, Сали бе осъзнала с тръпка на удоволствие, че все пак може да изглежда добре. Въпреки, че й се подиграваха, като я наричаха „Барби“, момичетата в училищния двор имитираха стила й.

Стил. С това разполагаше Сали Ласитър. Именно това държеше настрани онези репортери. Това им помагаше да задържат главите си високо вдигнати дори и сега, когато бяха стигнали дъното на падението си.

А ако имаше нещо, от което Хартфърд да се нуждае, това бе именно стил.

Деветнадесета глава

Стилът я бе спасил да не полудее, бе й дал сили срещу репортерите, а по-късно и срещу гадните хлапета в училището. Стилът й бе помогнал да се бори с пропадането на майка й. Можеше единствено да забави падението й, но поне това бе сторила. Стараеше се, независимо дали й харесва, или не, Мона да е изкъпана и облечена чисто всеки ден. Веднъж седмично, докато майка й зяпаше невиждащо в телевизора, Сали настояваше да й прави маникюр.