Беше твърдо решена да водят приличен живот. Сали Ласитър никога не излизаше от къщи, без да е оправила веждите си, без спирала на миглите и леко червило — поне толкова.

Децата в училище бяха започнали да я приемат. Едно от момчетата, които иначе я бяха тормозили, дори я бе поканило на среща онзи ден. Този път сериозно. И когато тя шеговито бе отклонила предложението му, той не бе успял напълно да прикрие разочарованието в погледа си.

Какво означаваше стилът за нея? Смелост и красота. Блясъкът като оръжие.

Сали се запита дали приятелките й са се опитали да я намерят. Естествено тя съвсем съзнателно се бе скрила. Това също бе въпрос на стил — беше свързано със срама, дълбокия срам, който надничаше изпод ведрата фасада, която Сали представяше пред света. Просто не можеше да понесе мисълта, че Джейн ще разбере колко ограничен е животът й сега или че Хелън — милата и нежна Хелън, която някога бе най-незабележимата от тях, не толкова умна, колкото Джейн и не толкова богата, колкото Сали — може да я съжалява. Тя не бе ги потърсила. Оцеляването, нейното и това на майка й, бе единствената й цел в момента. Разбира се, Сали си казваше, че някой ден, в бъдещето, ще се съберат отново. Всички ще са богати. И трите ще са на върха, както бе по-рано, само че още по-силни.

Защо се отказах от това?, запита се тя. Защо спрях да мисля за него?

Истината бе, че животът в малко градче в Тексас с майка алкохоличка и смаляваща се сметка в банката бе тежък. И Сали нямаше време за мечти. Или за спомени. Всъщност тя съвсем съзнателно бе блокирала напълно мислите си за Джейн и Хелън.

Приятелките й бяха част от едно по-щастливо време. И мислите за него бяха болезнени.

По дяволите. Мога да постигна много повече, каза си Сали и преглътна тежко, за да надвие сълзите, които заплашваха да бликнат. Мога да направя така, че да имам шанс някога да си върна предишното положение. Татко би бил горд, че успявам да се справям някак, но оцеляването не е достатъчно. Трябва ми нещо повече.

И стилът бе начинът, по който Сали можеше да се измъкне.

Тя го притежаваше. Хартфърд се нуждаеше от него.

Сали взе решение. Беше време да си намери работа.

* * *

Когато на другата сутрин слезе долу, Мона вече лежеше на дивана пред телевизора и зяпаше сапунен сериал.

— Мамо? Изми ли си лицето? — бодро й викна Сали, докато си приготвяше портокалов сок.

— Да. И си измих зъбите — докладва Мона като малко дете.

— Взе ли си душ?

— По-късно.

— Добре. — Обикновено Сали щеше да спори с нея, но днес нямаше време. Майка й поне бе разбрала, че спазването на основните хигиенни навици е пътят на най-малкото съпротивление. Мона не искаше да се грижи за себе си, но още по-малко й се щеше Сали да се суети край нея в банята. Затова напоследък сама миеше зъбите си и полагаше основни грижи за хигиената си.

Сали я провери. Майка й бе обула любимите си широки ластични джинси и голяма размъкната тениска и бе навлякла домашните си пантофи. Добре, не беше особен моден връх, но поне беше облечена.

Хапна набързо една препечена филийка — винаги внимаваше за фигурата си, и побърза да се качи в стаята си. Щеше да й е нужно малко време. Най-напред изми косата си и я изсуши със сешоара — днес нямаше да хитрува, никаква конска опашка, после подбра внимателно дрехите си.

Трябваше да изглежда секси, но съвсем благоприлично. Съвсем точно знаеше какво й е нужно. Тъмносини тесни джинси, които се пъхаха в ботушите и бяха изключително прилепнали по нея, за да подчертаят съблазнително оформеното й дупе над стройните крака. Следваше снежнобяла риза с три четвърти ръкав, която да изтъкне тънката й талия и наситения й златист тен. Голяма сребърна гривна подчертаваше деликатните й длани и грижливо оформения френски маникюр. И накрая — високи каубойски ботуши на много висок ток, от изкуствена кожа, тъй като не можеше да си позволи естествена.

Ммм. Усмихна се на отражението си. Изглеждаше много добре.

После беше ред на грима. Това беше лесно, търсеше здравословен и младежки вид. Спирала, дебел пласт върху извити мигли, така че да отворят погледа. Сексапилно размазан черен молив, за да придаде небрежен вид. Малко хубав ръждив руж — отчасти руж и отчасти бронзант, истински цвят „тексаска роза“. Златисти сенки на очите. Блясък за устни в естествен цвят, прозрачен и със съвсем лек оттенък на розово, без молив. Лек парфюм и беше готова.

Сали обикновено не полагаше толкова усилия, но днес бе решила да използва всичко. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от видяното. Да. Приличаше на модел или на водачка на мажоретките на „Даласките каубои“. Всяко момче би поискало да бъде с нея, а всяко момиче би си пожелало да бъде като нея.

Погледна към училищната си униформа, която висеше прилежно окачена в гардероба. Вече не й трябваше. Взе я със закачалката и я преметна през лакът.

— Чао, мамо — извика тя, когато изтича по стълбите. — До после.

— Внимавай в училище — извика й Мона в отговор.

Сали се ухили. Е, добре. Щеше да се постарае.

* * *

Вратите на гимназията в Хартфърд бяха широко отворени — обикновено пристигаше половин час по-рано, но това бе, когато бе ученичка и идваше с автобуса. Днес бе дошла пеша.

Луси Дрю, отговорник по дисциплината, се бе облегнала на вратата. Очите й се разшириха.

— Трябва да ти напиша забележка за закъснение. Получаваш две черни точки — закъсняваш половин час. А какво е станало с униформата ти?

Луси бе съвсем нормално изглеждащо момиче — обикновено лице, кестенява коса, прилично тяло. Беше любезна със Сали, когато се бе появила тук за първи път, понякога дори бе сядала с нея на обяд, когато някоя от приятелките й беше болна.

— Напускам. — Ето, това се казваше пикантна клюка. — Можеш да кажеш на всички останали.

— Напускаш училище? Защо, не можеш да си позволиш да си плащаш храната в стола ли?

Сали се сви. Луси смяташе, че двете с майка й са бедни като просяци. Но истината бе, че след като в банката бяха останали само осем хиляди долара, нещата вървяха именно натам.

— Всичко си е наред — излъга тя. — Просто ми дойде до гуша от това място. Знаеш ли къде ще е Лео Фиск следващия час?

Луси се изчерви; като всички останали момичета в училище и тя бе влюбена в Лео. Той беше футболист, баща му имаше верига автомобилни сервизи и вече караше собствено „Порше“. Освен това имаше типичния вид на красавец от Тексас — гладко избръснат, ясно изразена челюст, строен и мускулест.

— Не съм сигурна — излъга на свой ред Луси, — но май има математика — добави тя.

— Супер. Благодаря.

Сали мина покрай нея и се запъти с наперена крачка към кабинета на директора, а Луси остана да зяпа и въздиша след нея. По дяволите. Нямаше нищо против да живее в малка къщичка с Мона Ласитър, стига само да можеше да изглежда така. Поне веднъж, само за един ден…

* * *

— Не разбирам. — Господин Роджърс — директорът, беше смаян. — Ти се справяше чудесно в клас, Сали.

Новината наистина го шокира. Роджърс харесваше русокосото момиче и му се възхищаваше. А и учителите й я смятаха за истински слънчев лъч — решителна и усърдна. Той познаваше лично хора, които бяха загубили спестяванията си при фалита на „Ласитър Ойл“, и бе настроен да намрази разглезената милиардерска дъщеря, която се бе появила внезапно тук, още щом бе разбрал коя е.

Но скоро бе станало ясно, че няма никакви милиарди. Каквото и да бе положението на семейство Ласитър, те определено не живееха нашироко. Правителството си бе свършило отлично работата и бе изцедило и последния цент от състоянието на Пол Ласитър. А в Хартфърд скоро се разбра, че майката има сериозни проблеми.

Сали се бе преборила с репортерите, след като бяха научили, че тя е тук, а после бе понесла стоически и подигравките, и присмеха в училище. Той никога не я бе виждал да флиртува с някого, нито пък да спи, с когото й падне, макар че определено не бе от престорено скромните девойки просто бе прекалено заета да държи под контрол живота си.

Скромността не бе от отличителните й черти. Донякъде се радваше, че новината го бе шокирала, защото му бе трудно да не зяпа сексапилното младо тяло, което напираше в тесните риза и джинси. По дяволите, тя можеше да изкуши и статуя. Джон Роджърс се стараеше да не сваля поглед от лицето й.

— Справях се горе-долу — поправи го Сали. — Резултатите от изпитите ми са средни.

— Можеш да идеш в колеж.

— Искам нещо повече от най-обикновен колеж и работа като чиновник в банка — отвърна Сали с откровеност, която го стресна. — Имам други качества. Искам да си намеря работа, а после може би ще започна свой бизнес. Ще се занимавам с онова, в което съм добра.

— И какво е то?

Разкошната като пеперуда красавица насреща му го заслепи с усмивка, от която му бе трудно да си поеме дъх.

— Блясък — отвърна тя. — Стил.

Нямаше какво да отвърне. Сали Ласитър несъмнено бе роден експерт в това отношение.

— И къде ще си намериш работа?

— В салона за красота на Фиск.

Директорът примигна. Е, това бе логично, след като малкият магазин на Илейн Фиск бе единственият салон за красота в градчето. Но той си мислеше, че Сали Ласитър не се разбира особено с младия Лео Фиск; тя бе отблъснала предложенията му и той се забавляваше, като подхвърляше на висок глас мръсни шегички по неин адрес и се смееше с приятелите си винаги когато тя бе достатъчно близо, за да го чуе.