Хората бяха мотивирани. Джейн направи истинска революция в магазина.

Бяха я повишили три пъти и тогава дойде обаждането. Канеха я да иде в Ню Йорк. Предлагаха й да стане вицепрезидент на „Шоп смарт“. Да въведе методите си в цялата страна.

Джейн обмисля офертата, но не много дълго. Веднага обяви за продажба малката си къща в Енсино, дари за благотворителност вещите си и се пренесе в елегантен апартамент с две спални в горната част на Ийст Сайд. Фордът й отдавна се бе превърнал в „Линкълн“, в Манхатън й предложиха личен шофьор.

Джейн се въздържа. Предпочиташе метрото. Беше по-евтино и по-бързо в центъра на града.

Това много се хареса на шефовете й, харесаха и нея самата. Преди да разбере какво става, вече я бяха завели на фотосесия в студио и снимката й се появи в корпоративния сайт на „Шоп смарт“ заедно с кратко описание на трагичната й история.

Искаше й се да възрази, но не го направи. Не беше важно. Щом компанията си вдигаше имиджа, като назначаваше жена на висш пост, толкова по-добре.

Но сега — вече й бе дошло до гуша.

Не заради очевидните причини.

Не защото нейният метод на управление на човешките ресурси акцентираше повече върху ресурсите, отколкото върху човешкия фактор. Тя не понасяше безполезни хора. Заплатата на мениджърите бе петдесет хиляди долара годишно и щом някой от завършилите университет кадри не си вършеше работата, тя разполагаше със списък от чакащи и амбициозни служители направо от магазините, минали през мениджърската програма на компанията и готови да заемат вакантното място.

Не допускаше мързеливи хора, които само заемаха място. Нямаше да рони сълзи за Майкъл. Нека си търси друга работа. Не беше неин проблем.

Не, проблемът на Джейн бе, че вършеше прекалено добре работата си. Успехът й на Сънсет булевард ги бе заслепил. В „Шоп смарт“ искаха още от същата продуктивност. И тъй като първоначалната й цел бе да спечели пари и място в ръководството, не искаше да отказва — цялостната оферта стигаше до почти двеста хиляди долара годишно.

Но нямаше намерение да си пропилява дните в „Личен състав“. Онова, което я интересуваше в „Шоп смарт“, бяха продажбите. Самият магазин. Да, можеше да ръководи екип от служители — голяма работа.

Джейн можеше да прави и други, по-важни неща, по-съществени. Искаше да получи шанс да опита.

Но директорите от борда имаха други идеи. Казваха й, че я харесват там, където е в момента. Защо да развалят работеща формула?

Джейн се взираше отвисоко в Манхатън, без да го вижда. Усещаше опасност. Това бе капан — много комфортен капан за средната класа, но въпреки това опасен. В отдел „Личен състав“ си имаше ограничения. Това бе сфера, доминирана от жени, и като всяка индустрия с преобладаващ женски състав, по-слабо платена. Безопасно място, в което да настаниш свръх амбициозните си кадри, да назначиш някоя жена на висок пост, но не и на място, където има опасност наистина да направи нещо важно.

Джейн искаше да ръководи доставчиците, да контролира търговците, да строи нови магазини, да определя новите рекламни договори. Беше се потрудила да се превърне в бизнес дама, а не в свръх платена детегледачка.

След пет месеца в Ню Йорк вече й бе омръзнало.

Взе решение. Ще отиде при Родри — той заслужаваше този жест на уважение — и ще го помоли за преместване. Маркетингът би бил добро начало. Търговският отдел щеше да е още по-добре. Искаше да се пробва в зареждането със стоки, а ако й откажеха, щеше да напусне.

„Шоп смарт“ следваше определена формула. Много успешна, но не и такава, която позволява творчески подход.

Джейн Морган далеч не бе стигнала до мястото, което искаше да заеме. Вярно, беше се измъкнала от тинята. Вярно, живееше охолно, вероятно доста по-добре, отколкото баща й си бе позволявал някога.

Но искаше много повече и не бе сигурна, че „Шоп смарт“ ще й го даде.

* * *

— Ще им предам думите ти. — Родри Евънс въздъхна и избърса очилата си. — Сериозно, Джейн, ти си само на двадесет.

— Възрастта ми не е от значение.

— Разбира се, че е.

— Е, не би трябвало.

— Освен това си прелестна — така казват хетеросексуалните ми приятели.

— И това е без значение. — Джейн си спомни за миг Майкъл Тирски и обидните му думи. Лъскава мацка. Развратница.

— Едно прелестно младо момиче в борда на директорите би предизвикало доста враждебни коментари.

— Трябва да знаеш нещо — каза тя. — По отношение на връзките ми с мъже — тя се изчерви. — Не съм имала такива.

— Никога?

— Не.

Какви възможности бе имала? Работеше по дванайсет-осемнайсет часа на ден, правеше каквото е нужно, за да изпълни безупречно задачите си. Понякога си мислеше, че една монахиня има по-големи шансове да се омъжи, отколкото тя.

— Разбирам — каза Евънс. Той самият се бе сблъсквал с достатъчно предубеждения и сега й съчувстваше; тя беше истински гений, това беше несъмнено, и младо момиче, което ужасно бързаше да се издигне високо.

Много харесваше Джейн Морган. Тя бе забележителна жена и Евънс й се възхищаваше.

При все това, той си оставаше служител на „Шоп смарт“, а тя бе най-ценна там, където я бяха назначили.

— Никой няма да оспори качествата ти в „Личен състав“ — обади се той.

— Родри. — Джейн разпери ръце, с което отново едновременно го развесели и впечатли. Определено бе много интересна млада дама. — Много по-добра съм. Дойдох в тази компания, за да изуча бизнеса, а не да се превърна в прехвалена важна дама в костюм, която отговаря за местата за паркиране и изглежда представително на пикниците на компанията. Знам всичко за пикниците на „Шоп смарт“. Аз ги измислих.

— Толкова си млада, Джейн — опита отново приятелят й.

— И нямаш магистратура по бизнес администрация. Нямаш дори диплома. Не виждаш ли, че останалите ти завиждат?

— Естествено, но не разбирам защо това трябва да ме засяга. — Джейн скочи на крака, силно развълнувана. — Един постига резултати, а друг — не. Само това е от значение. Осемдесетте години отминаха. Не научихме ли поне нещо?

— Ти си само на двайсет и вече си вицепрезидент.

Джейн се наведе над бюрото му.

— Знаеш ли какво казвам на подчинените си, Родри? Нагоре или навън. Ако не са достойни за повишение след определен срок, значи си тръгват. Сега ми кажи защо правилата да не важат и за мен? Ти ме направи вицепрезидент, отговарящ за персонала. Добре, направих каквото се искаше от мен. Оптимизирах работата, няма повече излишни хора. Мотивационните програми са в действие…

— Затова трябва да довършиш започнатото.

— Как ли пък не! — Тя се изправи и приглади с ръка дългата си коса, а той й се възхити, безстрастно. — Не съм за там. Искам истинска работа, в бизнеса. Доставки, мениджмънт, маркетинг — има много възможности.

Евънс остана непреклонен.

— Значи няма средно положение?

— Точно така.

— Тогава чуй какво ще ти кажа без увъртане, Джейн. Ти си хлапе. И вече си повишавана пет пъти повече, отколкото се полага на едно хлапе. Каквото и да показват цифрите, акционерите и, което е по-важно, анализаторите ще вдигнат вой до небесата, ако бъдеш издигната в борда на директорите.

— Обясни ми защо.

— Справяхме се много добре години, преди ти да се появиш — спокойно изтъкна той. — И ще продължим да се справяме и след като напуснеш.

— Но това е глупаво. Ти ми даде задача и срок и аз постигнах отлични резултати…

— И затова ти имаме доверие.

— Но аз мога да постигна много повече. „Шоп смарт“…

— Време е за нагледен урок — отбеляза Евънс. — Този магазин е във върховна форма по отношение на продуктивност и продажби. Никой директор няма да се трогне дали оставаш, или напускаш. Трябва да се задоволиш с поста си, момиче. И не мога да ти помогна, ако откажеш да го направиш. На двайсет години си и би трябвало да очакваш най-малко — минимум — пет години на това място. А и след това има съвсем бегла вероятност да те преместят другаде. Ти си добра в работата си, относително евтин кадър…

— Аз ли не го знам? — ядно подхвърли Джейн.

— Защо да променят нещо? Особено след като всяко по-нататъшно твое издигане би застрашило техните позиции.

— Ами ако напусна?

Евънс вдигна очи към тавана.

— Само на двайсет си и вече получаваш двеста хиляди. Ако напуснеш, значи си глупачка. В тази компания имаш минали заслуги. Където и да било другаде ти ще си просто поредният млад човек без колежанско образование — защото със сигурност няма да получиш блестящи препоръки оттук.

Джейн изръмжа.

— По дяволите!

— Имаш аналитичен ум. — Говореше й със същата безпристрастност, с каквато тя самата се отнасяше към всички. — Сама прецени. Фактът, че си толкова красива, е от голямо значение.

— Ти си имаш приятел, а аз не — сопна се тя.

— Миличка, ако искаш, мога да уредя въпроса само за пет минути.

Джейн се усмихна сърдито.

— Благодаря, не.

Родри Евънс бе умен човек и много добър приятел. Може би в думите му имаше логика. Тя просто не искаше да я види.