— Сериозно. — Той се изправи и отиде до нея. — Мисля, че знам точно от какво се нуждаеш, Джейн. Разочарована си, но не е заради работата. Нуждаеш се от връзка.

— Да, сигурно — отвърна тя.

Родри не разбираше защо тя отхвърля идеята. Осемнайсетчасов работен ден, постоянни телефонни обаждания, взиране в компютъра, докато погледът й се замъгли. На какво приличаше това? Не беше подходящ живот за младо момиче.

— Можеш да се срещаш с човек, който работи, колкото теб. — Евънс се замисли и прехвърли наум неангажираните си приятели. Или поне по-силните от тях; всеки друг щеше да бъде смазан от това момиче. — Сещам се за Джон Растън, инвестиционен банкер. Мъри Красних, той е политик, но много свестен. И Лирой Ласитър, който е висш мениджър в „Уол Март“ — малко по-високопоставен от теб.

Джейн поклати глава.

— Когато е писано, ще се случи.

— Добре. Ти решаваш. Аз съм винаги насреща.

* * *

Поне веднъж реши да се възползва от услугите на служебния шофьор. Джейн се чувстваше изгубена, не беше сигурна какво да стори по-нататък. Искаше нова работа и мъж — човек, който да заглуши онези критични гласове, които я наричаха развратница. Искаше подкрепата на съюзниците си, но все пак разбираше, че иска нещо нечувано. И все пак самата движеща сила на капитализма й подсказваше, че вече би трябвало да е получила по-високия пост.

Докато пълзяха бавно по Пето авеню, заседнали в трафика, Джейн се замисли за живота си, за миналото и приятелките си. Къде ли беше Сали? Какво ли прави сега? Ами Хелън? Дали бе родила няколко деца и се наслаждаваше на живота си в някое предградие в Египет? Дали понякога се сещаше за нея и Сали?

Но това бяха луди мечти, каза си Джейн. Приятелствата не траеха вечно — защо ли някога си бе въобразявала друго? Е, вероятно в нея говореше носталгията, но тя бе твърдо решена да разбере какво е станало.

Желанието й да се докаже, да покаже на всички, че е нещо повече от разглезената дъщеря на безполезен английски дипломат, вече бе утолено. Беше изтощена, но бе на път да стигне до върха по един или друг начин.

През последните две години живееше като отшелник, толкова бе затънала в работата си, все едно е монахиня. Най-голямата ирония бе, че я смятаха за развратница — но на Джейн не й беше смешно.

Ако можеше пак да има приятели, щеше да е много хубаво.

Не че не се бе опитвала да ги намери. Но семейство Яна не искаха да й кажат нищо, а никъде в Тексас не намери и следа от Сали Ласитър. Веднъж късметът за малко да й се усмихне. Бе открила, че Сали е работила в салон за красота в някакво малко градче в Щата на самотната звезда. Но после си бе събрала багажа и напуснала и никой нямаше и най-малка представа къде е отишла. Изчезнала посред нощ, банковата й сметка била закрита и хазяйката й нямала адрес, на който да препраща пощата.

Трябва да опитам пак, каза си Джейн. Макар да нямаше представа откъде да започне.

Даде бакшиш на шофьора, усмихна се ведро на портиера в сградата си и се качи с асансьора до дванадесетия етаж. Апартаментът трябваше да е нависоко — категорично го бе заявила на брокера си. Манхатън и работата й бяха пълни със стрес. Отвисоко градът изглеждаше толкова мирен; в офиса си, както и у дома, Джейн Морган искаше да бъде в облаците.

Жилището й бе обзаведено със същата мисъл. Хладни оттенъци на бялото, тон в тон, подчертани от някоя и друга мека възглавничка в нежно бежово или сиво, като изхвърлени клони и кости на брега на океана. Всичко бе в бледо–бежово с оттенък на розово или сиво, перлено и кремаво. Джейн бе подбрала успокояващи неутрални цветове. Много далеч от стила на баща си с подвързаните в кожа книжни томове и древни статуетки, тя се бе потопила в стила на Манхатън — изчистен, опростен, истински буфер между нея и света.

Беше безукорно подредено и чисто. Вече не се налагаше сама да търка ваната с белина, нито да се мъчи да умори хлебарките с глад. Камериерката й Джанет идваше три пъти седмично. Управителят на сградата се грижеше за ежедневната доставка на храна и свежи цветя — лилиуми, бели лалета и белоснежни рози, чиито деликатни листенца се открояваха ярко върху тъмнозелените листа.

До ниското си легло, дизайнерска изработка, Джейн държеше няколко книги — една за архитектура и няколко биографии на известни личности в бизнеса.

Усмихна се и вдигна томчето за Дейвид Гефен, легендарния бизнесмен в музикалната индустрия. Да, беше пристрастена. Животът й, домът й, дори и заниманията й в свободното време, всичко бе свързано с крайната цел.

Това бе хубаво, но не бе достатъчно.

Следващия месец й предстоеше отчет за работата. Ако „Шоп смарт“ откажеха да я преместят, щеше да напусне. Огледа апартамента си и мислено се сбогува с него без капка съжаление. Джейн Морган се бе научила да пътува с малко багаж в този живот.

Някъде другаде я очакваше нещо по-добро. А колкото до приятелките й — щеше да ги намери. Щеше да е хубаво да се види със Сали. Нищо чудно тя да се нуждае от помощ. Джейн изпита пристъп на вина; толкова се бе съсредоточила в целта си, че не се бе постарала достатъчно в търсенето, би трябвало да я намери и да й предложи подслон или хубава работа. Е, това можеше да се поправи — с частен детектив, ако се наложи. Сал можеше да й стане асистент в работата. И щеше да бъде единственият човек на света, който няма нужда да отговаря на супер взискателните й стандарти. Сал щеше да получи хубава кола, страхотна заплата и прилични пенсионни осигуровки само защото идва на работа. А ако Хелън пожелаеше да се върне в Щатите, същото щеше да важи и за нея.

Джейн се усмихна. Беше си заслужила поне тази привилегия. При всеки друг случай Джейн Морган би се потресла от мисълта да назначи някого заради връзките му. Но Сали и Хелън бяха специални. Те можеха да получат каквото си поискат. Джейн щеше да се погрижи за това. Независимо дали в „Шоп смарт“, или някъде другаде.

Имаше нужда от приятелките си. Но без значение какво твърдеше Родри Евънс, нищо друго не й трябваше.

Изобщо нямаше намерение да си търси мъж!

Двадесет и втора глава

На вратата на кабинета й се почука.

— Заета съм — отвърна Джейн, без да отмести поглед от монитора. Беше петък и трябваше да предаде отчета си за югозападните щати.

Вратата се отвори и Родри Евънс надникна вътре.

— Винаги си заета. Отдели ми малко време.

Тя се усмихна и затвори документа, върху който работеше.

— За теб, разбира се. — Погледна към графика си. — Времето за обяд ми е свободно, искаш ли да излезем и да хапнем нещичко?

— Винаги съм вярвал в чудеса — отвърна по-възрастният мъж. — Хайде тогава, искам да си поприказваме.

Заведе го в „Льо Сирк“. Щом компанията плаща, каза си Джейн, поне да хапнат изискано. И без друго не й плащаха, колкото заслужаваше. Поръча си хайвер, задушени миди, а за основно ястие — средно изпечена пържола. Евънс, който не бе свикнал с чак толкова луксозна обстановка, си взе само салата и печена патица. Джейн настоя той да си поръча и чаша шампанско. Бяха в началото на ново десетилетие, хиляда деветстотин деветдесет и първа година, на мода бе показното разкаяние. Магазините продаваха купища карирани ризи, тъй като всички искаха да са като Кърт Кобейн. Дизайнерите наблягаха на черното и сивото, естетиката на монашеските одежди беше шик.

Но Джейн бе непокорна. Макар да бе на двайсет години, тя се смяташе за истинска рожба на осемдесетте години. Лукс, амбиция да успееш сам да се издигнеш от дъното — всичко това бе в кръвта й и никога нямаше да отмре.

— Ами ти? — Родри искаше и тя да се отпусне.

— Още нямам двадесет и една.

Той повдигна едната си вежда.

— Нали не искаш да ми кажеш, че никога не си вкусвала шампанско?

— Естествено, че не е така. Просто не искам да ми потърсят личната карта в ресторант, в който водя бизнес партньори. — Джейн се усмихна иронично. — В хладилника си имам бутилка „Круг“. Но никога не водя битка, която не мога да спечеля.

— Тук ще вдигнем тост на рождения ти ден.

— Дадено.

Тя отпи от прясно изцедения си сок от нар, докато приятелят й се наслаждаваше на шампанското.

— Е, как върви с Питър Ралстън? — Банкер и специалист по сливания и нови придобивки в „Чейс“, наскоро разведен, по-възрастен от нея, считан за красавец. Много стилен.

— Излязохме заедно няколко пъти — отвърна Джейн. — Ходихме в „Нобу“ да хапнем суши… Не мисля, че си паснахме.

— Защо? — Евънс се разстрои. — Май никога не харесваш никого. Стараеш ли се изобщо?

— Аз съм сирак. Не може ли да ми бъде спестено поне четенето на конско за личния ми живот? Да не би сега да се оплачеш, че ще останеш без внуци? — Джейн се засмя и Родри се ухили в отговор. Хубаво бе да я види засмяна. Тревожеше се за нея; понякога се питаше дали е постъпил правилно, когато я бе повишил за първи път. Тя бе толкова неестествено пристрастена към бизнеса.

— Но той беше идеален за теб.

— Очевидно не е бил — иронично отбеляза Джейн. Всъщност, Ралстън пръв бе предложил да прекратят връзката и тя с облекчение бе приела. Той бе прекалено настойчив, явно очакваше веднага да скочи в леглото му. А тя не бе пожелала. Просто не я възбуждаше. Не знаеше точно какво търси, но Питър Ралстън определено не бе човекът.