При тези забързани и измъчени думи някакво странно чувство на невероятен покой обгърна Хайя. Той си беше отишъл, беше се пренесъл в Рая, а тя щеше да остане сама. Аллах е всемилостив, каза си тя наум.

Ахмед го нямаше. Неговото голямо сърце би протегнало ръка на нуждаещите се. В това, да спаси чуждия живот, все пак имаше макар и малка трошица утеха.

— Да. Ще подпиша формуляра. Вземете каквото ви е нужно — каза тя, — а после ми го върнете. Още днес. Трябва да бъде погребан веднага. Той е мюсюлманин, вярващ човек. Не можем да отлагаме погребението.

Доктор Ким направо не можеше да повярва. Опита се да прикрие усмивката си, но облекчението и изненадата й бяха прекалено големи.

— Благодаря ви, благодаря. Ще донеса формуляр за съгласие и обещавам да побързаме с аутопсията. Кажете ми къде искате да… — гласът й заглъхна — го изпратим.

* * *

Хайя действаше като робот. Обади се в Египет и на родителите му. Изслуша оплакването на майка му. Обади се в джамията, която посещаваха. Свърза се и с майка си и баща си, като им забрани да идват при нея. Не още. Ахмед лежеше там, в погребалния дом, а тя бе в Холивуд, отново сама, вдовица на двайсет години. Кой щеше да се ожени сега за нея?

Нямаше значение; тя не искаше никого. Ахмед бе целият й живот, нейната голяма любов, слънцето и звездите за нея. Без него животът й се струваше напълно безсмислен.

На погребението дойдоха малкото опечалени, които успя да събере — нейните приятели и мюсюлманите, които работеха за тях в „Секхмет“, — нямаше много хора да застанат край гроба му, да оплакват загърнатото му в саван тяло.

Тя се опита да се помоли, но не почувства нищо. Нищо, освен мрака, който я обгръщаше. Без всякакви чувства тя се взираше в пространството.

Телефонът звънна. Хайя го вдигна автоматично.

— Ало? Госпожо Яна?

— Да?

— Обажда се доктор Невинс.

— Здравейте.

— При мен са резултатите от изследванията ви. И всъщност имам много добри новини!

Американката говореше с професионално бодър тон, от който на Хайя й се прииска да тръшне слушалката.

Не, нямате, помисли си тя. Вече няма никакви добри новини.

— Не сте безплодна. Такива неща просто се случват понякога. Нужно е малко повече време, отколкото сме планирали. Всичките ви показатели са нормални. — Лекарката продължи да бърбори. — Може би съпругът ви е имал по-малък брой сперматозоиди, хубаво е да го накарате да се изследва…

Ярост изпълни гърдите на Хайя.

— Трябва да затварям — каза тя.

— Но всичко това е хипотетично — ведро продължи жената. — Защото, знаете ли, вие сте бременна. Поздравления!

Хайя потрепери.

— Какво?

— Бременна сте. Минали са едва около три седмици от зачеването, но определено сте бременна. Вече има и сърдечен пулс, което силно увеличава шансовете за успешен първи триместър. Затова откажете алкохола — пошегува се доктор Невинс.

— Това е забранено от религията ми. Аз не пия. — Хайя се олюляваше. — Трябва да затварям — повтори тя и остави телефона.

О, Господи! Бременна!

Значи затова се чувстваше толкова изтощена. Затова…

Хайя хукна към банята и повърна.

* * *

През първите два месеца не каза на никого. Не можеше да понесе и това след всичко останало. Не и да се суетят около нея и да я съжаляват — това щеше да я довърши.

Достатъчно й бе, че се налагаше да отлети за Египет и да се потопи в един свят, с който едва се справяше: да даде разпореждания на адвокатите, да продаде къщата, да понесе гнева на родителите му, които обвиняваха нея за смъртта на Ахмед. Нали именно тя го бе замъкнала в Америка, онази безбожна и упадъчна страна, където бе загинал.

Чакаше я и много друга работа. Трябваше да освободи персонала, да им плати компенсации — щедри. Хайя се погрижи всеки да получи шест месечни заплати, които изплати с парите от продажбата на къщата в Кайро.

Но не можа да понесе да продаде килимите, лампите, копринените възглавнички, всичко, което той бе събрал в дома си; доказателството за прекрасния му усет към красивото, с който бе оценил и самата Хайя и бе решил, че я харесва. Събра всичко и го изпрати в Лос Анджелис. Всички я съветваха да продаде цялото имущество на едро. След като тяхната марка бе утвърдена на пазара, имаше оферти за килимите, за самата галерия и за всичко.

В действителност Хайя осъзна, че не може да поддържа бизнеса. Дори и ако притежаваше емоционалната сила. Тя бе вдъхновението, духът на „Секхмет“, но нямаше понятие от детайлите. Поддържането на стоковата линия, управлението на персонала, заплати, дистрибуция — с всичко това се бе занимавал умело Ахмед. Тя не се чувстваше в свои води там.

Закри компанията, като предложи на американските работници компенсация от три месечни заплати — техните надници бяха много по-високи — и продаде галерията. Но стоката прибра на склад.

Хайя не беше богата, но сега разполагаше с малко пари. Достатъчно за около година или две, колкото да може да си поеме дъх. Щяха да й стигнат за раждането на детето. Неговият син или дъщеря. Частица от любовта му, която щеше да се върне при нея.

Точно сега това бе всичко, което я интересуваше.

От друга страна, нямаше да й стигнат задълго. А Хайя нямаше желание да се върне в дома на баща си. Обичаше родителите си, но беше независима жена. Което означаваше, че по един или друг начин, все някога щеше да й се наложи да си изкарва прехраната — и дори много повече. Трябваше да осигури на това дете всичко, за което той би мечтал. Всичко друго щеше да е предателство.

Двадесет и шеста глава

— Пристигнахме. Мамо! — Сали се пресегна към предната седалка и разтърси майка си, която дремеше с полуотворена уста и отпусната на облегалката глава. — Събуди се. Стигнахме.

Отново в Лос Анджелис. Самата мисъл я караше да настръхва. Това бе истинският й дом, а не Тексас, тук някога бе блестяла. С Джейн и Хелън бяха като тримата мускетари. Сали се бе опитала да забрави приятелките си в онзи период, когато животът й се бе разпаднал. Сега повече от всичко искаше да ги намери.

Спомни си за последния, най-страхотния й ден тук, нейното парти в „Грийн Гейбълс“. Трите момичета на върха на света…

Каквото е нужно, независимо колко ще струва да си върна всичко, яростно си помисли Сали.

Мона отвори очи.

— Така ли? Чудесно. — Потърка клепачи. — Имам нужда от питие — замаяно каза тя. — Малко шампанско може би? Да отпразнуваме завръщането.

— Нека да видим апартамента — предложи Сали. Беше се научила да не й отказва направо. Само да успее да качи Мона по стълбите. Сали бе готова да приспи майка си с медикаменти, след като тя си вземе душ и хапне. Няколко хапчета за сън и тя щеше да се катурне в леглото.

Беше опитала всякакви номера, за да държи Мона далеч от алкохола, за да даде почивка на черния й дроб. Веднага щом събере достатъчно пари, Сали бе решила да я прати в център за рехабилитация. „Бети Форд“ далеч надхвърляше бюджета им, но имаше и други заведения. Засега не можеше да си позволи и тях, но скоро щеше да успее. Това бе целта й. Затова й трябваше хубава работа, в която щеше да вложи всичките си усилия.

Струваше си. И не вярваше, че Мона ще се съпротивлява много. Майка й бе преотстъпила мястото си в това семейство, беше се превърнала в дете и бе оставила Сали да ръководи живота им. И когато Сали заповядаше нещо, Мона го изпълняваше.

Дълбоко в сърцето си майка й не искаше да е такава. Освен това сега се бяха върнали в Лос Анджелис. Това даваше на Сали възможност за съвсем открито емоционално изнудване.

— Знаеш, че хората може да ни издадат на вестниците, мамо. Нали не искаш Лусил и Кимбърли — бивши приятелки на Мона — да прочетат за теб в клюкарските рубрики?

Мона потрепери.

— Какво да прочетат?

— Че си била пияна в някакъв евтин апартамент? Само си представи как ще ти се присмиват.

В очите на майка й припламна отблясък от някогашния й дух.

— Не, по дяволите — каза тя. — Ще си взема вана.

— Точно така — въздъхна Сали с облекчение. Тя подкани майка си да влезе вътре и да се качи по стълбите. Жилищната сграда бе боядисана в розово като детска дъвка и боята бе избеляла; парапетите по стълбището бяха от стомана, а на пода бе застлан евтин линолеум. Но поне беше чисто — наоколо миришеше на силен промишлен дезинфектант.

Мона стисна здраво ръката на дъщеря си, докато Сали се бореше с ключа.

— Мислиш ли, че ще го направят? Дали ще открият, че живеем тук?

Сали сви рамене. Беше хубаво, че майка й изпитва известно чувство на срам, след като се бяха върнали на своя територия. Може би щеше да съумее да го използва.

Засега просто се опита да я успокои:

— Виж, мамо, това е прилично жилище. Много по-хубаво от онова в Хартфърд. Има си охрана и подземен паркинг.

— Сали побутна майка си вътре в апартамента. — Виждаш ли? Не е толкова зле.

Беше обзаведено семпло, само с най-необходимото. Диван, легло, четири стола и малък, седемнадесетинчов телевизор. Функционален бежов килим и цялото очарование на крайпътен мотел.