Търнбул Скот я смяташе за луда. За човек, който поема неразумни рискове. Който захвърля сигурния си корпоративен живот заради измамни надежди и амбиции.

Но той просто не разбираше.

Ако останеше в „Шоп смарт“, означаваше да обрече себе си на провал. Джейн имаше много ясна представа докъде иска да се изкачи по стълбицата на професионалната си кариера и ако върхът й опираше в поста на „добре платен изпълнителен директор“, тогава изобщо не си струваше да се катери.

Искаше сигурност. Случилото се с баща й никога нямаше да сполети нея. Искаше да стане наистина богата, като Арън Спелинг или Поли Ласитър. Достатъчно богата, че да може да си позволи да докара машина за сняг за Коледа в Лос Анджелис. Достатъчно богата, за да докара градския зоопарк в имението си за шестнайсетия рожден ден на детето си.

А човек не забогатяваше толкова от заплата, само от притежаването на собственост.

Изпита лек пристъп на страх, докато крачеше към бара, където си поръча минерална вода с много лед. Това беше нова територия. А в бизнес средите я бяха сложили в определена сфера — „Човешки ресурси“ — недотам съществена област. Именно затова „Шоп смарт“ не й бяха дали шанс.

А сега трябваше да й го даде някой друг.

— Може ли да ви купя питие?

Спокоен и самоуверен мъжки глас. Американец — напълно различен от Джуд.

— Не. — Джейн не се обърна да го погледне.

— Точно така. Браво.

Сега вече го погледна — ядосана.

— Моля?

Мъжът, който я бе заговорил, леко наклони глава. Петнадесет години по-възрастен от нея, все още млад, около трийсет и пет годишен, предположи тя. С тъмни очи и гъсти черни мигли. Доста надменна, сурова уста, силна челюст и приличен тен.

— Не мога да ви купя питие, защото тук са безплатни. Но все пак бихме могли да изпием по едно заедно.

— Аз вече пия. Сама.

Джейн се извърна. Това беше игра за заблудените и тя не искаше да участва. Всички започваха мили и забавни, а когато им станеше ясно, че тя не се интересува от връзка за една нощ с някой младши директор по маркетинга, тогава я наричаха лесбийка и кучка.

И баща й бе чаровен — към непознати. А тя самата си бе позволила да се увлече по чаровен мъж, когато бе срещнала Джуд Ферърс и се бе хвърлила в обятията му, заслепена от бляскавите му маниери и празно сърце. А това, след измъчващия я от години спомен за бащиното пренебрежение, само я бе унижило още повече. Донесло й бе само мъка.

Този мъж беше силен и красив, но какво от това?

Джейн бе наранена. Съвсем наскоро. Бе издигнала стена около себе си.

— Чудесна идея. — Мъжът изобщо не изглеждаше обезкуражен. — И аз ще изпия едно сам. Точно до вас. А после и двамата ще се качим на самолетите си и никога повече няма да се видим.

Тя се разкая.

— Извинете, ако съм била малко студена с вас.

— Студена ли? Не мисля, че ви е нужен лед в питието.

Очите на Джейн отново блеснаха. Той й се присмиваше, този надменен господин. Погледът му не се откъсваше от нея, а езикът на тялото му издаваше спокойствие, увереност и високо самочувствие. Всеки друг вече би се дръпнал смутено.

— Това върши ли ви работа понякога? — попита тя.

— Кое? — Той се ухили, без да отклонява тъмните си очи от нейните.

— Да обиждате жените.

Момичето зад бара се приближи към тях и му се усмихна мило.

— Господин Левин. Истинско удоволствие е да ви видя отново, сър.

Джейн мислено прерови бизнес визитките.

— Вие да не сте Крейг Левин?

В очите му се появи палаво пламъче — от удоволствие.

— Да, госпожо.

Крейг Левин. Крейг Левин! За Джейн, която бе редовен читател на списание „Форчън“ и която се прекланяше пред милиардерите и предприемачите, това име бе вълшебно. Той бе кралят в бизнеса. Цялата се изчерви и от прилива на адреналин нежните косъмчета върху ръцете й настръхнаха.

— Какво да ви донеса, сър? Обичайното ли? — измърка барманката.

— Чудесно! И, моля те, наричай ме Крейг, Айрис.

Айрис цялата грейна, явно силно развълнувана, че е запомнил името й.

— Веднага — обеща тя със задъхания глас на Мерилин Монро.

Крейг Левин, както Джейн отлично знаеше, беше богат. Достатъчно богат, че да докара машина за сняг в имението си в Лос Анджелис за Коледа. Толкова богат, че да си купи остров. Или два.

Крейг Левин. Чудото на Уолстрийт. Гениален инвеститор, когото Джейн бе чувала да описват като „новия Уорън Бъфет“ по-често, отколкото искаше да си спомня. Той притежаваше властта да повлияе на стоковата борса. Също като Бъфет и той никога не разделяше акциите в основния си фонд и сега те се търгуваха за осем хиляди долара едната.

Някои от първоначалните му инвеститори бяха спечелили милиони от съвсем незначителен начален капитал. Левин бе тайнствена личност. Никога не даваше интервюта. Нямаше никакви задушевни разговори с журналистите на „Форчън“, затова и никога не бе виждала снимката му. Нямаше телевизионни изяви по CNBC с Мариса Бартимоло, „любимката на богатите“, която да му се усмихва с възхищение.

Левин бе млад, независим и безумно богат.

Нищо чудно, че беше толкова арогантен.

Джейн леко потрепери от мисълта, че се намира толкова близо до него. А Левин определено осъзнаваше въздействието, което оказваше върху околните. Проницателните му очи я наблюдаваха.

— Това, че знаете името ми, означава ли, че ще бъдете по-мила с мен?

Джейн направо замръзна от ярост — отчасти към него, отчасти към самата себе си. Той продължаваше да я гледа с развеселено изражение. Неговата сила и красота, както и непоклатимата му самоувереност, имаха омагьосваща власт; не бяха много мъжете, които можеха да я погледнат снизходително. И тя с ужас откри, че това я възбужда.

Скова се.

— Категорично не. Аз не се продавам. — Джейн не можа да се сдържи; кимна към момичето зад бара, което приготвяше на Левин голям скоч с много лед. — Но може би тя. Може все пак да ви излезе късметът.

Усмивката му рязко изчезна.

— Седите тук, в салона за първа класа, защото имате първокласен билет. Не знам нищо друго за вас, но знам, че сте жена с финансови възможности. Тя е сервитьорка. Вероятно получава малко над минималната заплата. Затова да седите тук в елегантната си рокля и да я наричате проститутка, не е никак хубаво.

Джейн се изчерви до върха косите си.

— Много съжалявам — каза тя, смутена и засрамена от себе си.

Той отвърна хладно:

— Наслаждавайте се на питието си — и се отдалечи към другия край на бара, като взе уискито си от сервитьорката, когато мина покрай нея.

Джейн потръпна. Левин имаше право; би трябвало да прояви повече благосклонност. А той моментално бе изгубил интерес към нея.

Не че това я засягаше.

Левин я бе притеснил. Неговото настоятелно внимание я бе подразнило. Тогава защо се дразнеше още повече, след като то бе спряло?

— Мога ли да ви предложа още нещо, госпожо? — Глуповато усмихнатата сервитьорка се бе върнала в пълно неведение относно случилото се.

— Не. Няма нужда. Благодаря — гузно отвърна Джейн.

— Този Крейг Левин — толкова е секси. И е забавен. Чувала ли сте го да се шегува? Може да разсмее всекиго.

— Често ли е тук? — Любопитството я надви.

Сервитьорката — Айрис, нали така я беше нарекъл, се ухили.

— Непрекъснато. Той обикаля повече и от Дядо Коледа. И помни имената на хората… — Тя въздъхна. — И е толкова красив. Не мислите ли?

Джейн сви рамене.

— Ако си падате по такива.

— Божичко! По всяко време. Но жените, с които го виждам, обикновено са модели. Светски личности… нали разбирате.

— Колко изтъркано.

— Предполагам, че може да има каквото си поиска и просто се възползва. Но никога не съм го виждала да се държи грубо с жена. Виждала съм няколко от приятелките му да плачат, след като се качи в самолета. Никоя не се задържа дълго.

— Богат плейбой. Вечната история — отбеляза Джейн, доволна, че може да се отнесе пренебрежително към Левин.

Но въпреки това й се искаше той да не си бе тръгвал.

Повтаряше си, че всичко е въпрос на бизнес. Левин бе толкова богат, че можеше да купи „Шоп смарт“ само като напише чек. Не можеше да си позволи да ядосва такъв човек. Може би беше добре, че той не знаеше името й.

— Пътниците за полет деветстотин шестдесет и едно за Лос Анджелис да заповядат на изход тридесет и три.

Джейн стана, едновременно облекчена и разочарована.

— Това е за мен. Благодаря, Айрис. — Остави цяла двайсетачка на бара като бакшиш, за да успокои малко гузната си съвест. — Приятен ден.

Джейн мислеше за него, докато вървеше по коридорите и пътеките на летището. Опитваше се да го прогони от ума си, но не успяваше. Та тя специално бе изучавала портфолиото на Крейг Левин. На практика знаеше наизуст биографията му. Джейн никога не бе виждала снимка, не й трябваше; Левин бе нейният герой. Тя си бе изградила образа му в представите си, бе мечтала да го срещне — той беше един от големите играчи, един от великите хора, на които тя най-много се възхищаваше.