— Някой казвал ли ти е, че си изключително нагъл и предубеден?

— Така ли е? Ами ти какво търсиш в един мъж? — попита той. — С колко бедни, грозни, неуспели и плахи мъже си излизала напоследък?

Джейн замълча. Не искаше да споделя с него, че не е имало друг, освен един английски нехранимайко. Това беше Америка и тук всеки беше психоаналитик. Не искаше да я подлага на анализ. Особено пък Крейг Левин.

— Е, какво ще правиш в Лос Анджелис? Бизнес?

— Да, но не мога да ти кажа какъв.

Тя разбираше. Пазарът следеше всяка крачка на Крейг Левин. Ако знаеше от какъв бизнес се интересува, това бе все едно да има вътрешна информация относно борсовите пазари.

— Аз ще основа свой бизнес там. Ще си купя къща. И ще потърся две стари приятелки.

Той се ухили.

— От устатата ти това звучи лесно.

— Защо да не е? — възкликна Джейн. — Хората прекалено усложняват живота.

* * *

Когато кацнаха, тя се обърна към него и делово му протегна ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Левин.

— Крейг — настоя той, докато очите му играеха.

— Не мисля, че е редно. Може би в бъдеще ще работим заедно.

— О, това никога няма да стане — отсече моментално той.

— Откъде знаете?

— Защото ме привличаш. И ти си привлечена от мен. Това са два усложняващи фактора, които нямат никакво място в каквито и да било финансови сделки.

Самолетът спря. Левин скочи, мигновено взе куфарчето си и й подаде нейната пътна чанта. Джейн усети как я залива огромна вълна от тъга и усещане за загуба. Полетът бе приключил, той си тръгваше, за него тя бе само приятно развлечение и повече никога нямаше да го види.

Гордостта й не й позволяваше да каже нищо.

— Нямаш никаква представа дали съм привлечена от теб, или не — просъска тихо тя.

Левин се наведе ниско до нея, както бе седнала на мястото си. Доближи устни до ухото й, така че никой от бизнесмените, които минаваха край тях, да не може да го чуе.

— Естествено, че знам. Има съвсем конкретни физиологични признаци; човек трябва да има само най-основни познания по биология.

Джейн прехапа устна. Никога не бе срещала мъж като Левин. Бог да й е на помощ, мъжествеността му я възбуждаше. Тя стисна здраво ръце в скута си.

— Ето. — Той й подаде визитката си. — Довиждане, Джейн Морган.

Тя взе визитката. Естествено, би трябвало да я накъса на малки парченца пред очите му. Но вместо това я прибра в джоба на сакото си.

Левин се пресегна и загрубелият му пръст небрежно и тайничко погали врата й до началото на гръбнака.

Беше като електрически шок. Безпомощна, Джейн реагира; тялото й потрепери и се наложи да стисне здраво страничните облегалки, за да не може друг да види реакцията й. Изчерви се, беше пламнала от срам и от желание и просто изчака да премине.

Само след секунди той бе изчезнал. Беше в началото на опашката от слизащи пътници; напусна самолета, без да се обърне. Джейн се бе върнала в Лос Анджелис така, както го бе напуснала. Сама.

Двадесет и девета глава

Хайя се изправи неуверено. Беше едва във втория месец от бременността си, но въпреки това краката й отичаха. Тръгна към градината, внимателно пристъпвайки с бродираните си пантофки, стиснала здраво броя на „Лос Анджелис ситизън“.

Стомахът й се бунтуваше — и не беше заради бебето. Това бе Сали, нейната Сал и, във вестника!

Беше толкова объркана. Най-напред бе изпитала истински шок. След толкова време бе зърнала лицето на Сали. Гледаше право в нея, по-възрастна, някак по-спокойна, но несъмнено бе същото златно момиче. Болезнената самота, която Хайя изпитваше след смъртта на Ахмед, моментално бе пронизана от ново чувство. Хайя почти бе забравила какво е простичкото човешко щастие. И когато видя Сали жива, здрава, цъфтяща — това я зарадва силно.

Но после прочете статията. Сали говореше за баща си, за болката, за отхвърлянето от обществото, което бе преживяла. И Хайя се почувства много виновна; Сали бе имала нужда от нея, а Хайя не се бе отзовала; тя бе на другия край на света и се разтапяше от удоволствие в прегръдките на Ахмед.

Какво си бяха помислили Джейн и Сали, когато бяха открили, че е заминала без никакво обяснение. Сигурно им се бе сторило като истинско предателство. И до известна степен бе точно такова, признаваше го сама. Не бе опитала всичко, за да ги намери, дори и след като се бе върнала в Америка. Толкова бе погълната от Ахмед, от бъдещето, което градяха заедно, а след смъртта му се чувстваше изгубена.

И ето, че сега бе видяла Сали. Скандални модели, помисли си Хайя, но със силно изразена индивидуалност. Неоспорим стил. А Сали изглеждаше толкова красива! Дори по-красива, отколкото на онова парти, помисли си Хайя. Трагедията бе придала на лицето й решителност, бе задълбочила въздействието на идеалните й черти.

Дрехите изглеждаха добре върху фигурата й. Личеше добрата й форма, елегантността и дързостта, от която сърцето на Хайя се сви — това беше Сали, щедрата, оптимистично настроена, ведра Сали. Тя не се бе предала, отново се мъчеше да си проправи път до върха. Във вестника бяха дали отлични отзиви за моделите й. Момичето се справяше много добре.

Сърцето на Хайя заби малко по-бързо от притеснение, но тя стисна зъби. Щеше да иде да види Сали. Ако старата й приятелка се разгневи, ако я прати по дяволите, задето не е била до нея в трудния момент, Хайя щеше да я разбере. Как ли изглеждаше отстрани? Сякаш бе зарязала Сали веднага щом тя бе изгубила богатството си.

Но имаше много малко хора, които Хайя харесваше в този свят. Разбира се, че още обичаше баба и майка си, но заради онова, което й бяха причинили… точно сега не ги харесваше особено. Вероятно имаше и други, с които би могла да създаде по-близки отношения, но тя се бе държала на разстояние. Не искаше да казва на никого за детето на Ахмед.

Сали Ласитър бе различна. Хайя отново взе вестника и запамети адреса. Улица „Мелроуз“ — точно така.

* * *

— Много благодаря.

— Наистина са прелестни. Ще взема по двадесет от всеки цвят. Просто ги изпратете на пощенския ми адрес.

— Да, госпожо, благодаря ви. — Сали я озари с бляскавата си усмивка.

— Стоката ви е просто изключителна — отбеляза дебелата дама и величествено се изнесе от помещението, като същински галеон с вдигнати платна.

Сали въздъхна с облекчение. Дамата бе последният клиент. Нямаше нищо против продажбите, но обувките на висок ток — главозамайващи дванайсетсантиметрови токчета на „Маноло“, направо я убиваха.

Веднага щом бе спечелила малко пари, Сали си бе купила убийствени дрехи.

Това бе дори по-важно от новата къща, защото ставаше дума за бизнес. Всички бяха прочели статията в „Ситизън“. Половината й клиенти бяха любопитни зяпачи — идваха да видят нея. Златното момиче, изпаднало в беда. Дъщерята на Поли Ласитър, която започваше отначало.

Да вървят по дяволите. Сали играеше с картите, които й бяха раздадени. Щом искаха да гледат нея, значи тя беше продуктът. Всичко, което продаваше, отразяваше нея самата. А това означаваше, че трябва да бъде бляскава по всяко време.

Добави платинени кичури в медните си коси. Засили тена си с подходящ лосион. Носеше обувки само на „Маноло“ и бижута единствено от собствената си колекция — на колието й пишеше „оцеляла“, и дрехи, които сама бе сътворила. Сали бе избелила зъбите си и непрекъснато използваше парфюм, дори преди сън. Блясъкът, както често си напомняше сама, беше състояние на ума.

Красотата и стилът бяха като добрата физическа форма. Изискваха практика и безкрайни тренировки. Ако имаше нещо, от което Сали Ласитър разбираше, това бе как да бъде звезда.

И клиентите направо се прехласваха по нея.

Кимна на Коко да заключва и облекчено измъкна обутите си в чорапи крака от островърхите обувки.

На вратата се почука. И докато разтриваше болезнените възглавнички на пръстите на левия си крак, Сали чу познат глас.

— Отворено ли е още?

— Съжалявам, госпожице, не. Утре отваряме в девет часа — обясни Коко.

— Исках да видя Сали Ласитър.

— Почакай, Коко, почакай. — Сали замръзна. — Хелън? Ти ли си?

— Да…

— Боже мой! Коко, пусни я да влезе.

Сали скочи, както си беше боса, да посрещне Хайя. Тя беше много хубава, с дълга рокля, малко безформена, със златна бродерия върху небесносинята материя; косата й падаше меко по раменете й, а кожата й блестеше.

— Сали… — започна тя.

Сали бе толкова щастлива, че изпищя като дете.

— Хелън! — викна тя. — Хелън, о, боже мой! Не вярвах, че някога ще те видя пак. Наистина ли си ти?

Очите на Хайя се напълниха със сълзи и тя се усмихна.

— Аз съм.

— Изчакай само секунда. Коко, можеш ли да затвориш магазина вместо мен и да внесеш оборота в банката? Аз ще заведа приятелката си на вечеря.

— Разбира се, госпожице Сали.

Сали грабна обувките си в ръка, изтича до Хайя и я прегърна силно. Гледаше я вторачено, сякаш се страхуваше да не се изпари.