Но Сали знаеше, че „Блясък“ трябва да бъде много повече. Трябваше да бъде желана цел, истинско преживяване. Страхотните дрехи и красивите килими и пъстри мозайки бяха нещо чудесно, но Сали отлично разбираше защо жените пазаруват. Беше заради усещането да попаднат в пещерата на Аладин, да бъдат заобиколени от красиви и прелестни неща.

Сали се зае с разработката на по-дребните стоки: независими козметични компании, органични производства, които се разграничаваха от жестокото отношение към животните, марки, които не желаеха да правят бизнес с големите вериги. Подбираше само най-разкошните стоки. Червила, опаковани като бижута, обсипани с изкуствени рубини и диаманти. Меки четки за грим направо от Изтока, направени от естествен косъм. Парфюми във флакончета от искрящ кристал. Нежни гривнички за късмет, за които можеше сам да избереш камъните, които да добавиш като висулки — клиентите можеха да си гребнат камъни със седефена лъжица, като хайвер, и да плащат на лъжица. Изящни колиета, изработени в Сан Франциско от майстор, на когото се възхищаваше — лъскави листенца от мед и злато, които звънтяха, докато вървиш. Гривни за глезена с малки звънчета. Компактни сенки за очи от едно ателие във Венеция, където много умело ги слагаха в мидени черупки. Благоуханни масла във флакончета, които можеха да ароматизират цяла стая. Свещи, направени като послания, с фитил върху всяка буква — „Горещо“ бе любимият й модел.

И така, бавно, стоките в магазина постепенно добиваха облик. Дантелено ветрило от Париж. Чифт оранжеви кожени сандали на висок ток с тънки каишки и нежни бели розички върху каишките. Масло за вана „Флорис“ от Европа. Шоколади „Карбонел и Уокър“. Шотландски кашмир и ирландски лен. Австрийски сребърни канички за кафе. Това щеше да е уникално място за пазаруване, мислеше си Сали, въодушевена, че е намерила истински майстор, който да й продаде цяла серия гравирани стенни часовници с кукувички, които си имаха дори и танцуващи фигурки на селяни, лисици и катерички, както и майстор на сладолед от Рим, който се бе съгласил да пренасят продукцията му със самолет и да я предлагат в кафенето на „Блясък“. Магазинът щеше да е като ваканция за богатите американци, които не искаха да използват паспортите си. Беше като рай. Дребни, неустоими, прелестни стоки, които просто те караха да посегнеш към портфейла си…

Сали работеше като дявол. Работеше като маниак, също като Джейн и Хайя. Единственото, за което мислеше Джейн, бе как да върне парите на онзи тип Левин. Хайя се бе посветила на задачата да осигури наследство на детето си и да помага на бедните жени, които бяха зависими от мъжете; печалбата не беше много важна за нея. Сали, от друга страна, мислеше за майка си, за баща си, за стила и гордостта. Не беше лишена от егоизъм, съвсем не бе някоя измислена светица. Тя не беше Майка Тереза, в никакъв случай. Именно усещането й за стил я бе довело дотук. Щом можеше да помогне на другите жени, значи тя самата щеше да забогатее. Щеше да си върне предишния живот.

Докато Мона се потеше и се бе посветила на новата си мания във фитнеса, Сали Ласитър не излизаше от офиса си. Потопи се изцяло в модния бизнес и това много й харесваше.

Сали никога не мислеше за друго, освен за новата си работа и грижите за майка си, като я наглеждаше да не се върне към предишното си състояние. Нямаше време за нищо друго.

Определено не и за мъже.

Тридесет и втора глава

— Ето го и океана, точно вляво.

Сали кимна, за да пести дъха си. Супер. Сега майка й беше в по-добра форма от нея. Показваше й новия маршрут, по който тичаше, към магистралата и после направо надолу към брега.

— Ще пробягаме около километър и после тръгваме към каньоните.

— Идеално. — Сали не искаше да говори. Все още бе слаба и с отличен тен, но издръжливостта й я нямаше никаква.

— Ще минем напряко, оттук през горичката. — Мона завиваше наляво и Сали видя как краката й се движат пъргаво по песъчливата пътека. По дяволите, тази жена имаше страхотни мускули…

— Хайде, миличка! — подкани я майка й.

Сали изду бузи.

— Идвам…

— Ооо! — Майка й се подхлъзна. Стана толкова бързо, че Сали не разбра какво ги е сполетяло. Глезенът на Мона се изви и изпука — Сали я чу как изстена, чу ужасното тупване, когато падна на земята, и после тя изхвърча от скалистата пътека, плъзна се през рехавите шубраци и сипкавия песъчлив склон, а отлично поддържаните й нокти напразно се мъчеха да докопат някаква опора по скалистата стена.

Сали се пресегна да хване ръката й, но не успя. Изпищя и се хвърли към ръба на пътеката. Мона се хлъзгаше и търкаляше по почти отвесния склон, удряше се силно и се въртеше. Сали различи кървави петна по ръцете и краката й. Изпищя отново, почти истерично, и се развика диво за помощ, но двете бяха сами…

Мона простена, тупна безпомощно върху една скална издатина и повече не помръдна. Явно бе в безсъзнание. Сали усети как й се завива свят, пред очите й затанцуваха черни петна, цялата бе зачервена и задъхана от бягането. Но не можеше да си позволи да припадне точно сега. Стисна здраво близкото дърво.

— О, господи! Помощ! — извика тя.

— Хей.

Сали подскочи — беше мъжки глас, малко по-надолу по пътеката.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да! Моля ви, елате! Майка ми пострада.

— Идвам — извика той. — Чакайте.

Чу звук от бягащи крака и той се появи на пътеката — загорял, силен на вид мъж с огледални слънчеви очила, тениска и бейзболна шапка на „Доджърс“, а по петите му подскачаше възбуден лабрадор.

— Какъв е проблемът?

Тя го сграбчи за ръката и започна да обяснява бързо.

— О, слава богу. Майка ми… глезенът й пострада. Тя се претърколи. Сега е там долу…

Той хвърли бърз поглед и се изправи.

— Останете тук. Имам телефон в колата си, ще повикам Бърза помощ.

— Благодаря ви…

Той изтича обратно по пътеката. Сали надникна над ръба; майка й не помръдваше. Отчаяно се запита дали не е мъртва. Секундите се точеха ужасно бавно.

Най-сетне той се върна.

— Насам идва патрулна кола. Наложи се да поспоря с тях, струва ми се, че имате нужда от хеликоптер и катер на крайбрежната охрана. Казаха, че няма да се бавят…

Скалната маса се разтърси; няколко камъка, разместени при падането на Мона, се срутиха върху проснатото й тяло. Един удари глезена й. Без да дойде в съзнание, тя се помръдна и увисна още повече от скалната издатина, като тежестта й я теглеше надолу.

Сали изхлипа.

— Мамо. О, боже, мамо. Няма да стигнат навреме. Тя ще падне. Ще умре.

Стисна здраво непознатия. След случилото се с Лео Сали отбягваше мъжете. Никога не бе искала да докосне някого. Но точно сега изобщо не мислеше за това. Вкопчи се здраво в този мъж.

Мона се плъзна още няколко сантиметра. Положението й никак не бе розово. И двамата ясно виждаха действието на гравитацията.

— Почакайте тук — каза той.

— Не ме оставяйте — изхлипа Сали.

Но него вече го нямаше. Тя самата се приближи още малко до ръба. Майка й бе единственото, което имаше на този свят. Като се замисли човек, за какво му е кариера? Без Мона Сали бе изгубена. Нима я бе спасила от пристрастяването й само за да види със собствените си очи как майка й загива в морските дълбини?

Но не виждаше начин да слезе долу. Издатината бе прекалено малка, за да издържи и двете. А тъй като Мона беше в безсъзнание, Сали знаеше, че не може да я вдигне. Ако слезеше по скалите, и двете щяха да загинат…

— Добре. Наглеждайте кучето ми.

Мъжът се бе върнал. Около кръста му бе намотано дебело въже, а на краката си бе сложил обувки за катерене. Изтича до най-близкото дърво — бряст само няколко метра вдясно от майка й, — уви въжето около дънера му и бързо направи възел; после го уви веднъж и още веднъж около себе си.

— Какво правите? — колебливо попита Сали.

— Нямам ремък. Ще я вдигна.

Тя прехапа устни. Мъжът не разполагаше с подходяща екипировка. Можеше да се подхлъзне, да умре. Но Сали не го спря. Ставаше дума за майка й.

— Наглеждайте Феликс — повтори той и отпусна въжето в ръцете си.

Сали затисна уста с юмрук. Брястът нямаше дебел дънер. Стволът му се наклони напред, огъна се от тежестта на мъжа. Той бе висок, силен, едър тип, строен, но много мускулест. Забеляза силните мускули по гърба му да се напрягат, докато се движеше бързо и уверено надолу по скалния склон; камъните и храсталаците поддаваха под краката му, но той само преместваше тежестта на тялото си. Беше много внушителна гледка, стига тя да бе в състояние да се впечатли.

Мона се плъзна още малко надолу.

— Побързайте, моля ви — викна Сали. Той не й обърна внимание и продължи спускането си; надолу и още по-надолу… почти бе стигнал…

Чу се силно изпукване, малката скална издатина се наклони, смъкна се. Безпомощното тяло на Мона Ласитър неумолимо се свлече напред…

И тогава здравата му ръка на тежкоатлет се пресегна и я сграбчи за лакътя.

Сали с ужас забеляза как брястът се приведе и почти се пречупи, а въжето изтъня. Мъжът изпъшка и изсумтя, изгуби опора под краката си и с мъка отново се закрепи, докато вдигаше с неимоверни усилия безчувственото тяло на майка й върху гърба си.