— Налага се да заминеш веднага — каза Гарет. — Обсъждайте го по пътя.

Тя кимна.

— След като предам бележките по състоянието на пациентите си на сестрите. — Обърна се. — Вече изпратих моите сестри обратно по домовете им и им казах да не излизат, ако не е крайно необходимо. — Усмихна се през рамо. — Казах им, че ще ги наема отново, когато ми построиш по-голяма и по-функционална болница. Ако имам диагностична клиника, вероятно ще трябва да наема и повече персонал.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза сухо Гарет. — А клиниката вероятно ще съперничи на онази в „Джонс Хопкинс“.

— Възможно е. Добре е за душата ти да харчиш парите си за неща, които си струват. От което следва, че колкото пари даваш за болницата ми, толкова по-добре ще се отнасям с теб. — Тръгна с широки крачки по коридора към стаята на сестрите.

Дардън се засмя тихо.

— Каква философия! Надявам се само да не доведе душата до банкрут. — Гледаше втренчено след Ирана. — Ще я наглеждам и ще проверя дали сестрите няма да ми позволят да отпечатам информацията на техния принтер.

— Побързай. Ще те чакаме при асансьора.

Емили смръщи вежди, като видя Ирана да се усмихва на сестрата зад бюрото. Лъчезарната й усмивка, която бе привлякла Емили към нея от мига на първата им среща. — Тя ще бъде ли в безопасност?

— От Стонтън, да — отговори Гарет и я хвана за лакътя. — Не мога да обещая нищо друго. Особено ако реши да отиде в дивата Африка. Ще трябва да се справя със СПИН, лъвове и тигри. Но тя не би приела нищо, което да не е предизвикателство.



— Пациентите бяха отведени в „Света Сесилия“ — каза Борг на Стонтън, като се върна до наетата кола, паркирана на пристанището. — Искаш ли да отидем там?

— Разбира се — отговори Стонтън раздразнено. — Макар да се съмнявам, че Гарет и Емили ще бъдат там. Той знае, че ще проверя.

— Ирана Повак?

— Тя е възможност.

Имаше нужда от следа, по която да тръгне, по дяволите. Надяваше се, че ще успее да залови Емили по време на нападението над острова. Но нападението се оказа прекалено открито за обществеността. А когато бе нает, на Стонтън бе дадено ясно да разбере, че трябва да бъде не само упорит и активен, но и дискретен. А взривяването на болницата в никакъв случай не би могло да се нарече дискретно. Беше се погрижил да не остави следи. Наемниците, на които бе платил, нямаше да проговорят, но бе възможно някой да го е видял. Изпитваше раздразнение, че трябва да мисли за такива тривиални неща. Макар да се съмняваше, че Гарет ще погледне на това като на нещо дребно и маловажно. Искаше да даде отдушник на гнева си и да отправи предизвикателство. Трябваше да намери начин да му нанесе удар. Гарет му бе отнел Емили. Не можеше да остави това ненаказано.

— Да, ще опитаме чрез Ирана Повак. Но има и други начини.

— Какви?

— Първо, погрижи се да отстраниш онези, които може би знаят прекалено много.

— А после?

Той се усмихна.

— След това ще хвърлим въдицата с добра примамка и ще видим какво ще уловим.



— Ето. — Дардън хвърли папката към Гарет. — По-добре да тръгваш. Човекът, когото оставих на пристанището, ми се обади и ми каза, че някой е разпитвал за пациентите. Имате вероятно по-малко от четирийсет и пет минути. Ще отведа Ирана веднага щом я откъсна от сестрите.

— Точно така. — Гарет натисна бутона на асансьора. — Ние ще отидем директно при хеликоптера. Ще отлетим за Рим. Обади ми се, ако има проблем.

— Не Рим — каза Дардън, докато бързаше да изведе Ирана от стаята на сестрите. — След като прочетеш доклада, мисля, че може би ще решиш да отлетиш за Съединените щати.

— Ще се тревожим за това, щом веднъж се озовем във въздуха и сме далеч оттук. — Гарет подаде папката на Емили и я побутна да влезе по-бързо в асансьора. — Дръж това. И го прегледай още в колата.

— Добре. — Тя сведе поглед към папката. Изпитваше странно нежелание да види съдържащата се вътре информация. А би трябвало да гори от нетърпение. Непрекъснато повтаряше на Стонтън, че не знае нищо за чука на Зелов. А ето, че сега щеше да научи за него.

Не, въобще не беше странно. Заради неосведомеността си бе преживяла истински ужас и ужасът се бе стаил в нея, не искаше да я напусне.

— Защо Съединените щати? — запита шепнешком тя, когато след няколко минути се качиха в колата.

— Ти ще ми кажеш. — Запали двигателя. — Всъщност, щом веднъж стигнем някъде, където ще се радваме на относително спокойствие, ще искам да ми разкажеш всичко, свързано със Стонтън, което успееш да си спомниш. Не мога повече да се тревожа дали това ще предизвика безпокойство у теб.

— Не споря. — Извърна поглед встрани. — Ти ме изпрати при Ирана. Аз исках веднага да се впусна в преследване на Стонтън. Можеше да ми зададеш въпросите си още тогава. Щях да ти отговоря.

— Бях внимателен с теб. — Устните му се извиха в язвителна усмивка. — Само Бог знае защо. Не съм внимателен по природа. Щеше да е най-добре за всички, ако се бях придържал към обичайните си привички.

— Ирана те смята за внимателен човек.

— Понякога съм такъв, да. — Изкара колата на шосето. — И заради това тя също може да загине.

— Опита се да защитиш…

— Не искам да се мъчиш да оправдаваш нито едно от действията ми — прекъсна я той. — Просто прегледай тези страници и виж дали има нещо, което можем да използваме.

— Добре. — Резкият му тон я обиди. Не знаеше какво я прихвана, че се опита да предложи утеха на Гарет. Не познаваше човек, който да има по-малка нужда от утеха. Отвори папката. — Ще ми отнеме известно време. Едва виждам буквите на светлината от таблото. Да включа ли лампата над главата си?

— Не. Така ще се забелязваме отдалеч.

Тя осъзна, че така биха се превърнали в лесна мишена, ако Стонтън дойдеше достатъчно бързо. Наведе се към светлината от таблото.

— Ще се постарая. — Поклати глава. — Не, буквите са прекалено светли. Принтерът е имал нужда от зареждане с мастило. — Наклони страниците. — Това е лудост. Вероятно е грешка. Дори не виждам името на Зелов да се споменава. Виждам само едно-единствено име, което ми се набива в очи. — Наведе се още по-напред. — Лудост…

— Какво име?

Тя смръщи вежди.

— Распутин.



Емили успя да прочете само откъси от доклада по краткия път до хеликоптера. Накрая разтърси глава, прибра страниците в папката и слезе от колата.

— Ще ми трябва повече време. Може би ще успея да се концентрирам, след като излетим.

Гарет кимна.

— Само за Распутин ли пише? Зелов не се ли споменава?

— Споменава се за кратко на трета страница. Нещо за Зелов и организация „Кристалис“. После отново се говори за Распутин. От прочетеното досега ми се струва, че това е биография на Распутин, лудия монах. — Направи гримаса. — Който очевидно бил толкова луд и грозен, колкото показва името му. Крадец, шарлатанин, измамник. Чела съм за него в курса по история, но не задълбочено. Знам само, че е живял през деветнайсети век и имал огромно влияние върху царя, преди да избухне руската революция. — Той й отвори вратата и тя влезе в хеликоптера. — До този момент в доклада се говори само за ранния му живот. Бил от селско потекло и, осемнайсетгодишен, станал член на странна религиозна група, сектата „Христововерните“, където срещнал Михаил Зелов. — Погледна го, а той скочи в хеликоптера и запали двигателя. — Очевидно смятал Зелов за свой учител и модел за подражание. Говори за книгата със заглавие „Книгата на живите“, написана от учителя му.

— Като се има предвид как е живял и умрял Распутин, това не говори особено добре за философията на Зелов.

— Ще ти кажа, когато привърша с четенето. — Отвори отново папката. — Докладът не е много дълъг. Няма да ми отнеме много време.

— Трябва да стигнеш до края, за да можеш да ми кажеш защо, според Дардън, трябва да летим до Щатите.

— Е, със сигурност не можем да отидем до там с хеликоптера. Ще трябва да кацнем близо до някое летище.

Той кимна.

— Ще имаме нужда от време да поговорим и да се уверим, че Дардън е успял да изведе Ирана и да я скрие. — Замисли се. — Рим?

— Нямам нищо против — каза тя разсеяно, вече погълната от доклада.

Няма нищо против, помисли си Гарет. Тя отново можеше да се концентрира, умът й бе жив и пъргав. Имаше задачи, с които да се справя, и за нея това бе най-доброто в момента. Точно както Ирана й бе давала физически уморителна работа, с която бе започнало излекуването й, умствените упражнения сега и поставената цел щяха да го завършат. Зави на запад.

— Рим, тогава.



След като се приземиха в Рим, Гарет нае кола и се регистрираха в малък хотел в края на града.

— Много си тиха напоследък — каза Гарет и й подаде ключа за стаята. — Не си казала и дума, откакто прочете доклада. Да не би да ти е дал повод за размисъл?

— Да. Но не е достатъчно. Трябва да говоря с Дардън.

— Ще му се обадим веднага щом се настаним. И бездруго щях да го направя. — Затвори вратата на старомодния открит асансьор и натисна бутона. — Аз ще бъда в съседната стая. Почини си. Ще поръчам храна в стаята и ще ти се обадя, когато дойде. — Отвори вратата на асансьора и посочи стаята й. — Трийсет минути. Окей?