— И ще бъде прав — каза Джослин. — В гората посред нощ… — Поклати глава. — Наистина може да бъде страшно.

— Не съм така уязвима, както мисли той — каза Емили. — На практика съм израснала в гората. Имам предимство пред него, а това, че Стонтън не го знае, само удвоява шансовете ми.

— Каниш се да преследваш Стонтън? — запита Поли скептично.

— Да. Но не се знае как ще се развият нещата. Накрая може да се окаже, че той преследва нас. Няма шанс да не разбере кога ще влезем в гората. Но ще се погрижа веднага да ни изгуби от поглед, за да имам шанс, когато удари. — Обърна се към Джослин: — Кога ще стигнем до гората?

— След около двайсет минути.

— Спри на пътя поне на пет минути пеш от манастира. — Дланта й бе потна, когато стисна здраво чантата с оръжията.

Моментът наближаваше. Ирана протегна ръка и взе дланта й в своята.

— Всичко ще е наред, Емили. Чувствам го.

— Да. — Стисна в отговор дланта на Ирана. Не трябваше да се страхува. Нали точно този момент чакаше, беше работила за него.

Стонтън…



Дардън вече го чакаше, когато Гарет слезе във фоайето.

— Нямаше я, когато изтичах отвън. Колата на Джослин също не беше на паркинга. Колко зле е? Да не би Джослин да работи със Стонтън?

— Не, мисля, че просто се отзовава на молбите на Емили. Каза, че иска да поправи грешката си от онази вечер. И е решил да заведе Емили право в устата на лъва — каза Гарет.

— Не това аз наричам поправяне. Емили ще падне в капана заедно с всички тях — Ирана, Поли, Джослин… — Погледна Дардън и тръгна към главния изход. — Кажи ми, че имаме шанс да ги проследим.

Дардън кимна.

— Каза, че нямаш доверие на Джослин. Знаех, че съм заложник. Сложих подслушвателно устройство в колата му веднага след нашия разговор. — Извади черен монитор и погледна червената светлинка. — Намират се на около два километра северно оттук.

Огромно облекчение заля Гарет. Поне нещо бе наред.

— Добре. Да вървим.



— Тя идва, Зелов — измърмори Стонтън. — Усещам го. — Огледа смрачената гора, която ги обграждаше. Сенки. Да, тази гора, тази планина и дори манастирът, построен, за да се измие вината от избиването на царското семейство, бяха само сенки. Михаил Зелов бе хвърлил тези огромни мрачни сенки, а глупаците дори не го осъзнаваха. Стонтън го осъзнаваше и това го караше да се чувства по-близък със Зелов. Когато приключеше с Емили, Стонтън щеше да хвърли дори още по-големи и зловещи сенки.

— По-надолу по пътя е паркирана кола — каза Борг, който бързаше към него. — От нея слязоха Емили Хъдсън и Ирана Повак и тръгнаха насам. Какво искаш да направя?



Поли се изравни с Емили и Ирана малко преди да навлязат в гората.

— Реших да дойда с вас.

— По дяволите! Не можеш да дойдеш с нас — каза Емили.

— В гората човек трябва да се движи тихо, а ти не си свикнал с това. Ще вдигнеш ужасен шум и Стонтън ще ни залови. Върни се при Джослин.

— Не дойдох, защото искам да защитя Джослин. — Изражението му, което лунната светлина разкриваше, бе необичайно сериозно. — Все пак, имам известни заслуги. Нямаше да можете да спасите Ирана, ако не бях аз. Не искам цялата ми работа да отиде на вятъра. Освен това… те харесвам, Емили. Искам да помогна.

— А още искаш да преживееш нещо ново и неочаквано.

— Това също, да. Но, общо взето, не съм чак дотам глупав. — Неочаквано се усмихна. — Само понякога действам глупаво. И какво можете да очаквате? Имам пистолет и възнамерявам да го използвам, така че може и да ви помогна. — Направи гримаса. — Макар че нямам особен опит в тези неща. Кажете ми какво трябва да направя и аз ще го направя.

Искрен е, помисли си Емили, обзета от разочарование. Ако не беше така напрегната, щеше да се разчувства.

— Пак ти казвам: Върни се при Джослин, Поли. Погрижи се за него, а и за себе си. Не искам Стонтън да отнеме още животи. Не знам срещу какво ще се изправим. Ако Стонтън разполага с повече от двама души, няма да постъпя глупаво. Възможно е да се наложи да изчезнем много бързо оттук. Единственият начин да ми помогнеш, е да правиш това, което казвам.

— Не искам да…

Тя го погледна втренчено право в очите.

— Каза, че ще направиш всичко, което кажа.

Той се поколеба.

— Това не ми харесва. — Обърна се и закрачи обратно по пътя. — Но ще ти се подчиня. Внимавай, Емили.

Тя не го загледа как се отдалечава, а се скри бързо в гората.

— Хайде, Ирана. Стой близо до мен.

— О, ще стоя. По-добра съм на плажа, отколкото в гората.

Емили спря веднага, щом се озова в прикритието на дърветата. Струваше й се, че чува гласа на баща си. Ослушвай се. Наблюдавай храстите. Следи и за най-малкото движение.

Дали Стонтън бе наблизо?

Взе инфрачервения детектор. Катерички. Може би опосуми. Нямаше и следа от по-едри тела.

— Той не е наблизо, Ирана — прошепна. — Трябва да навлезем по-дълбоко. — И тръгна предпазливо напред.

Баща й винаги казваше, че трябва да стъпва възможно най-тихо. Повечето животни имат такъв слух, за какъвто можем само да мечтаем. Човек трябва да върви на пръсти в гората и да наблюдава непрекъснато пътеката, за да не настъпи клонка и дори да не докосне някоя вейка.

Опитвам се, татко. Оттогава бе минало много време. Опитвам се.

Спомените я връхлитаха. Спря и отново използва инфрачервения детектор, за да проникне в мрака. Наблизо нямаше нищо, освен дребни животни.

— Оръжието — напомни тихо Ирана. — Каза, че ще скриеш едно от оръжията. Искаш ли аз да го направя?

— Под онази папрат. — Емили навлезе по-дълбоко и откри пътека, която се виеше като змия през гората. Остави „Глок“-а под папратта и го покри с листа. След това провери „Магнум“-а, който бе взела от куфара на Гарет. — Изненадана съм, че Стонтън все още нищо не е предприел. Очаквах…

Изстрел разцепи тишината!

— Залегни! — Емили инстинктивно се хвърли на земята и едва след това осъзна, че изстрелът е дошъл иззад тях — от посоката, в която бяха паркирали колата.

— Поли? — прошепна Ирана. — Възможно ли е Стонтън да…

— Обзалагам се, че Стонтън е все още в гората — каза Емили. — И е изпратил някой да се отърве от Поли и Джослин.

— Изстрелът беше само един. — Гласът на Ирана издаваше, че е напрегната. — Джослин или Поли?

Погледът на Емили се спря на лицето на Ирана, която я гледаше в отговор. Изражението й бе така напрегнато, както и гласът й. Искаше да изтича при тях, да им помогне.

— Отиди и разбери — каза Емили. — Заобиколи и виж дали можеш да помогнеш на някого от тях.

— Не. — Възражението на Ирана дойде като изненада. — Ще остана с теб.

— Защо? Няма да си ми от полза тук, Ирана. — Усмихна се, макар и с усилие. — Вдигаш прекалено много шум. Ще ме издадеш.

Погледът на Ирана изучаваше лицето й.

— Това истината ли е?

— Да. Знаеш още, че ако нещо се обърка, Стонтън ще те използва срещу мен. Както се опита да направи и преди. — Добави: — Ти свърши своята част. Помогна ни, научи каквото можа от митрополита, убеди Джослин да ме доведе тук, пази гърба ми, както обеща да направиш, и сега е време да ме изоставиш. Ние всички имаме своите умения, но ти не си войник. Призванието ти е да се грижиш за другите. Сама ми го каза.

— Не искам да те оставя сама.

— Знам, но е най-добре да се заемеш с това, което правиш най-добре. Ти си лекар. Някой там може би има нужда от теб. Заобиколи, не минавай през просеката и се увери, че е безопасно да се покажеш. — Направи гримаса. — Безопасно? Никой не е в безопасност тази вечер. Може би те изпращам право в ръцете на Стонтън.

— Но не ти помагам и тук. — Ирана кимна бавно. — Да, разбирам.

— Прави това, което можеш най-добре — повтори Емили. — И бързо. — Изправи се. — И внимавай много, Ирана.

— Бог да те благослови, Емили.

Емили навлезе бързо в гората. Надяваше се Ирана да е тръгнала обратно. Опасността бе навсякъде около тях, но основната заплаха бе Стонтън, а интуицията на Емили й подсказваше, че той се крие в гората.

Хвърли поглед през рамо. Ирана не се виждаше.

Навлезе още сто метра навътре в гората, но все още нямаше и следа от Стонтън. Дали беше тук, дали я наблюдаваше и й позволяваше да се приближи с единствената цел да нанесе удар?

Не, имаше доверие на обучението си и на инстинкта си. Щеше да го чуе, да го усети.

Още петдесет метра и отново използва детектора.

Замръзна. Това не бе дребно животно. Една-единствена огромна фигура право пред нея.

Извади оръжието си и тръгна бавно напред.

— Там ли си, Емили? — извика Стонтън. — Не те чувам, но те усещам. Винаги усещам, когато си близо до мен. Когато двама души са така близки като нас, винаги се усещат.

Тя замръзна. Дали наистина я усещаше, или просто целеше да я изнерви…

— Ще ти дам две минути да се откажеш, след което ще изсипя дъжд от куршуми. Въоръжен съм с автомат АК-47. Ще те сваля още преди да си успяла да се приближиш до мен.