Джак се усмихваше по-широко. Смехът грееше в очите му, бликаше от порите на кожата му, дори косата му блестеше от щастие. Беше успял да го измисли. Имаше решение. Можеше да предложи на Марта вечното щастие, което тя искаше и заслужаваше. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

— Не мога да живея тук, Джак.

— Не, не веднага. Трябва да освободиш къщата.

— Майкъл.

Думата сякаш удари Джак. Повали го на земята по-сигурно, отколкото ако го бе ударил Ленъкс Луис.

— Той никога няма да се съгласи. Ще извади съдебна заповед по-бързо, отколкото ти можеш да произнесеш „зелена карта“.

— Ще се борим. — Джак се изправи, обзет от паника и прокара пръсти през косата си. Почти веднага седна отново. — Ще се борим.

Само че вече съзнаваше, че Марта никога няма да може да дойде при него. Думите му се понесоха безтегловни като пера и във въздуха на много ветровит ден.

— Не мога да му отнема децата.

— Те са твои деца.

— И негови.

Влюбените седяха в мълчание, което ги надви. Марта наблюдаваше как сладкото й кафе изстива и се питаше колко смелост се очаква от нея. Смяташе, че модата на мъчениците и на героите отдавна е отминала. Явно не бе така.

— Не знам какво да правя — въздъхна той. Погледна отчаяно Марта и тя разбра какво му се иска да чуе от нея.

— Приеми работата, Джак.

Тя си мислеше, че ако човек обича някого, трябва да го пусне да си отиде. Ако се върне, значи е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил твой. Мразеше факта, че най-важните неща в живота й можеха да се сведат до послание на сантиментална и глупава картичка.

— Кога трябва да започнеш?

— В края на април.

— Трябва да си поръчаме нещо за пиене, за да го отпразнуваме. Ти можеш да пиеш портокалов сок, обаче аз се нуждая от нещо по-силно.

— Подписах договора. Просто не се замислих — извинително каза той.

Марта сигурно щеше да го съжали, но до такава степен съжаляваше себе си, че не бе способна да съчувства на никого другиго, дори на Джак. Разбира се, че не се е замислил. И защо да го прави? Не бяха женени, децата не бяха негови.

През последните три години Марта непрекъснато мислеше за децата си и за това какво би било най-добре за тях. Беше свикнала да го прави, ставаше от само себе си. Джак не носеше същата отговорност, не беше в това положение. Би могъл да развали договора — сигурно имаше такава клауза, и двамата го знаеха, но никой не го предложи.

47.

Посещението в зоопарка не беше толкова успешно, колкото се бе надявала Елайза. От мига, в който Грег предложи да ги заведе там, тя се отдаде на мечтания. Представяше си го как бута двойната количка (много мъжествено) и я остави да се впусне в забавни истории за това как е прекарала последните няколко месеца. Разбира се, планираше тези анекдоти да бъдат прецизно редактирани и щедро украсени, за да я представят във възможно най-добра светлина. Нямаше смисъл да признава, че повечето й срещи са били ужасно мъчителни, евтини или досадни — така нямаше да накара бившето си гадже да се пържи от ревност, а тя точно това искаше. Представяше си как децата внезапно се превръщат от малки дяволчета в по-благи небесни същества, за да създадат впечатлението, че тя контролира положението. Не беше ходила в лондонската зоологическа градина или в която и да е зоологическа градина, откакто беше дете. Имаше смътни спомени за сладки пухкави животни.

Грег се опита да бута количката, обаче не умееше да завива добре, а това го притесни, после го изнерви и в изблик на раздразнение огъна една от осите. Елайза толкова се разтревожи какво ще каже Марта, когато види какво се е случило с безценното й бъги „Макларън“, че за няколко минути остана безмълвна.

Когато най-сетне каза нещо, то беше доста обидно:

— Тъпак такъв, как може да си толкова схванат в ръцете? По-точно спънат в краката. Марта ще се вбеси!

— Тъпак такъв — повтори Матю ясно като църковна камбана и я възпря да продължи тирадата си.

— Господи, Елайза, това е само количка, не е машина за хемодиализа. Ще изправя вала с чук, когато се приберем. Спокойно. Откога си толкова нервна? — повиши тон Грег.

Елайза се съмняваше, че той ще успее да поправи количката. Не го биваше много с инструментите, само че реши да си замълчи. Което означаваше, че вече не можеше да го забавлява с разкази за катастрофалните си срещи. Опита, обаче историите изобщо не звучаха забавно, което не би трябвало да я учудва, защото те в действителност не бяха забавни. Децата се чувстваха твърде добре с Грег, за да променят поведението си. Животите не бяха симпатични. Бяха тъжни и миришеха.

Въобще не постигнаха шеметен успех.

Въпреки всичко Елайза се чувстваше по-щастлива, отколкото се бе чувствала от месеци. Дори когато започна да ръми, тя се успокои, че макар да се намира в ада, все пак преминава през мъченията заедно с Грег. Което ги правеше поносими. Въпреки отвратителната задушлива миризма на камилски изпражнения.

Той нямаше пенсионна осигуровка. Нямаше частна здравна осигуровка или месечна пенсия. Нямаше никаква надежда да премине в по-висока данъчна категория, но въпреки това той бе всичко, което искаше тя. Винаги е било така, просто не го бе съзнавала.

Почувства се смазана от съжаление и от угризения. Грег може и да нямаше напълно оборудвана кухня, нямаше дори сокоизстисквачка, но това бяха решими проблеми. Имаше обаче приятелка, а това препятствие щеше да преодолее по-трудно. Семейство Бианки й бяха казали, че е изглеждал щастлив с новото момиче, че винаги се смеели. Явно наистина много си падаше по нея, понеже иначе защо ще почисти апартамента си? Боже, как може да е толкова глупава и непредпазлива, че така да обърка всичко?

Унизително й беше да признае, че е напуснала Грег заради един каприз. Бяха преживели няколко неприятни месеца, той беше останал без работа и всъщност финансираше изявите на групата си с парите, които печелеше от продажбата на шапки. Това беше нелепо. А макар да обичаше работата си, Елайза не печелеше много или поне недостатъчно за двама. Тъй като нямаха достатъчно пари, двамата рядко излизаха. За разлика от тях всичките им приятели внезапно бяха започнали да се издигат като че ли всички останали се сгодяваха, купуваха си къщи или получаваха повишения, а Грег не даваше никакви признаци за нещо подобно. Неговата представа за планиране се свеждаше до онова, което иска да похапне с чая следобед. За известно време всичко това й се струпаше непреодолимо.

Само че тя беше оплела конците. Беше изгубила представа за важните неща. А е много важно как те кара да се чувстваш един човек. Трябваше да поговори с него.

Елайза се зарадва, че заваля. Вероятно така той нямаше да забележи издайническите сълзи, бликнали незнайно по каква причина. В момента се чувстваше в безопасност, поне не капеха от очите й. Все едно имаше силна настинка, само че бе възможно сълзите да бликнат всеки момент.

— Скучно е — оплака се Матю. Направи не особено ентусиазиран опит да се отърве от пленничеството си, като заподскача в количката. Тръскането разбуди Мейси, която протестира с мощен писък. Елайза им завидя за свободата на изказа.

— Хайде да се откажем, на никого не му е приятно — предложи Грег.

Тя понечи да каже „най-хубавата скапана идея, която ти е хрумнала през целия ден“, но точно в този момент го погледна. Изглеждаше много разочарован, в крайна сметка да дойдат в зоологическата градина беше негова идея. Елайза беше готова да заложи и последния си петак, че и той не си бе представял нещата да се развият по този начин. Седеше в потискащия зоопарк с нейните потиснати племенници в потискащия дъжд. Дори нямаше качулка на якето.

Обаче въпреки това се усмихваше. Е, поне ъгълчетата на устата му бяха повдигнати.

Дъхът й секна. От него лъхаше на романтиката на джаза, задимените барове, на цъфнали рози, на дрезгави гласове и на великолепни мюзикъли. Беше толкова приятно, колкото свободните дрехи, червеното вино, неясните спомени, ярките сънища, тънките талии и дори целувките, когато той хваща брадичката ти и повдига лицето ти към своето.

Проблемът беше в това, че сцената й напомни и за другия вид романтика — обагрената от трагизъм романтика с множество пропуснати възможности, вероятности и несбъднати мечти и предположения.

Елайза нямаше да приеме това. Може и да бе импулсивна и на моменти дори объркана, прибързана или да правеше неправилна преценка, но в крайна сметка беше много решителна жена.

— Не, просто малко заваля, аз много се забавлявам — излъга тя.

— Елайза, не забравяй с кого говориш.

— Добре, де, малко е тъпо — призна. Само че не искаше това да свършва. Всичките й сетива бяха блокирани. Не можеше да вижда животните заради дъжда, нито пик да разговаря заради писъците на Мейси. Беше толкова премръзнала, че не чувстваше пръстите си. А единствената миризма, която усещаше, беше на животински изпражнения. Но най-лошото от всичко би било в момента да се приберат и Грег да я остави единствено с чувството на съжаление. — Какво ще кажеш да отидем да хапнем нещо? Вече става късно. Децата са раздразнителни, вероятно защото са гладни.

— И защото са деца — добави Грег.