Нуждата да го вкуси я погубваше.

— Действа добре. — Хармъни кимна, след което сведе глава, отдръпвайки погледа си от него. Отново се съсредоточи върху изпиляването на ноктите си.

— Хмм. — Ниският звук я накара да вдигне очи и да ги присвие към него.

— Какво означава това?

Тя очакваше някоя от онези порочни усмивки, или поне страстен поглед. Вместо това, той я гледаше леко намръщено, със сериозно изражение.

— Ти си силна жена — каза най-сетне тихо. — Мегън спомена, че е невъзможно да се игнорира възбудата, дори с хормоните.

— Какво искаш да ти кажа, Ланс? — Хармъни преглътна тежко. — Ситуацията не е комфортна за мен.

— Защо? Беше ти достатъчно комфортно онази нощ в бара, за да дойдеш у дома с мен. Какво се промени, Хармъни?

— За една нощ…

— Имала си много, така ли? — попита меко.

— Не. — Тя поклати глава объркано. Къде, по дяволите, бе самоконтрола й, способността й да поставя един мъж на място само с един поглед?

Тя се вторачи в него, уханието му се обви около нея, засягайки сетивата й по начин, който запрати цялото й същество в хаос. Нервните й окончания започнаха да пулсират напрегнато, дишането й се учести, а възбудата започна да се покачва.

— Защо трябва да е различно сега? — попита Ланс.

— Тогава ти не беше слабост — сопна се тя, скочи на крака, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към вратата. — А сега си слабост.

Ланс не помръдна, просто остана да лежи там.

— Бягаш ли, Хармъни?

— Този разговор е безсмислен.

— Не можеш вечно да бягаш от себе си. Не се ли умори вече?

Младата жена се обърна към него, знаейки, че не може да скрие въздействието, което обвинението му имаше над нея.

— Криенето е единствения начин да се оцелее — прошепна тя. — Смяташ ли, че Джонас бе единствения човек, който ме преследва през последните десет години? Или единствения, който се е приближил? В крайна сметка, враговете ми ще ме намерят. И когато го направят, те ще ударят където съм слаба.

— Химията не те обвързва с един човек, Хармъни. Чувствата обвързват.

Жената го погледна шокирано. Чувства?

— Аз нямам чувства — озъби се тя. — Освен ако не броим отмъщението.

— Тогава нямаш слабости. — Ланс сви рамене. — Враговете ти не могат да използват нещо, за което не ти пука.

Хармъни се вторачи в него, сви устни и стисна зъби, за да задържи яростните думи, заплашващи да изригнат от устата й.

— Секс за една нощ не е любовник, мила. — Усмивката му бе леко сардонична.

— Значи просто трябва да стана малката ти любовница и да забравя за опасността? — попита остро тя.

Веждите му се извиха бавно.

— Не те моля за секс, Хармъни. Опитвам се да те опозная. Посочих колко си упорита и своенравна. Не се опитвам да разбера колко лесно ще паднеш в леглото ми.

— Трябваше да бъда упорита. Силна — отвърна тя. — Щях да умра още първата година след бягството, ако не бях такава.

Годината, през която Дейн Вандерел я бе открил, изпотрошена, почти мъртва. Той я беше спасил, както я бе спасявал и много пъти след това.

— Да, имаше няколко бележки в досието ти за тази първа година — кимна Ланс, сякаш информацията беше обществено достояние. — Койотите, които са били изпратени след теб описват, че са били ранени, тежко ранени. Щели са да те заловят, ако не са били отклонени от неизвестен екип от хора.

Един от Койотите сигурно бе оцелял. Хармъни се бе надявала, че ги е убила. Бяха двама, безмилостни и кръвожадни.

— Аз не знам за това. — Поклати глава твърдо. — Знам само, че избягах. Това беше всичко, което имаше значение за мен.

— Била си на петнадесет години, тежко ранена и сама — посочи Ланс. — И все пак си оцеляла.

— Какво искаш да кажеш?

Хармъни го погледна предпазливо. Той бе на лов за информация, което означаваше, че знае нещо. Нещо повече, отколкото досието й му бе показало.

Спомняше си добре битката с онези двама Койоти. Живееща само на нерви, гладна, изтощена, те почти я бяха заловили. Вместо това, тя бе избягала, когато две тъмни фигури се бяха намесили в битката.

Прорезните рани, които й бяха нанесли едва ли не бяха фатални, след като се инфектираха и я обхвана треска. Бяха прекалено дълбоки, а тялото й — твърде слабо да се бори. Щеше да умре, ако Дейн не я бе открил.

Той беше син на африкански индустриалец, мошеник и човек, следващ свои правила. По това време, той преследваше един Койот, изпратен да убие негов приятел, млад мъж, който знаеше повече, отколкото би трябвало. Смъртта му не беше лека. Нито смъртта на Койота, след като Дейн го залови.

Налагаше се да работи тайно, за да успее в целта си, а именно да помогне на Породите да унищожат Съвета по генетика. Ако някога научеха, че наследникът на обширната империя на Вандерел е нещо повече от отмъстител, това щеше да разруши всичко, което семейството му притежаваше. Това бе тайна, която Хармъни се бе заклела да пази до гроба.

— Как избяга, Хармъни? — Ланс се постара да зададе въпроса така, сякаш отговора й не означава нищо за него. Не изискаше отговори, не я разпитваше. Просто питаше.

— Помогнаха ми — прошепна тя. — Двама мъже чули борбата. Избягах, докато те разсейваха Койотите.

— Защо Койотите са казали, че няма миризма? — На челото му се появи лека бръчка. — Докладите посочват, че Койотите се кълнат, че не е имало идентифицираща миризма. Всеки ли има аромат за Породите?

— Да. — Хармъни кимна бавно. — Всеки има.

— Уникален ли е, или може да бъде прикрит с парфюм или нещо такова?

— Уникален е — отговори предпазливо, наблюдавайки го внимателно.

Разбра какво става и беше безпомощна да го предотврати.

— И така, защо двамата мъже, които са те спасили не са имали миризма? — Ланс се намръщи, като остави дистанционното управление на пода и се почеса, по-скоро разсеяно, по твърдия мускулест корем.

Движението повдигна тениската му, разкривайки за миг мургавата му кожа, преди ръката му да се настани там. Хармъни се бореше да поеме достатъчно въздух, за да накара мозъка си да проработи отново.

По дяволите, тя бе хладнокръвен убиец, не секс котенце. Но в момента, секс котенцето определено се проявяваше.

— Не съм сигурна. — Наистина не разбираше процеса, така че технически не го лъжеше. Нали?

— Но имаш някаква идея?

Хармъни се вторачи в него подозрително.

— Защо са всички тези въпроси? Какво общо има това с факта, че една половинка е слабост и че не искам да играя ролята на секс котенце с теб?

— Секс котенце? — Порочно веселие проблесна в погледа му. — Не съм се замислял за това, но ми харесва идеята.

— Говориш безсмислици. — Хармъни вдигна ръка, за да възпре думите, които напираха да излязат. — Тези твои безбройни теми не се връзват добре заедно, Ланс.

— Хей, ти спомена секс котенце, не аз. Просто ме заинтригува, това е. Кажи ми. — Той вдигна вежди и ги свали многозначително. — Как го правят Породите секс котенца?

— Със зъби? — предположи тя раздразнено.

Устните му се нацупиха, а очите му заблестяха от закачлива страст.

— Харесвам зъби — прошепна той и вдигна ръка, за да потърка разсеяно рамото си, в областта близо до шията. Мястото, където го бе ухапала. — Можеш да дойдеш и да ми покажеш как се прави.

Хармъни наистина понечи да тръгне към него. Погледна надолу към краката си уплашено, когато направи една крачка, след това спря и го погледна гневно.

И изсъска.

Без мисъл, без намерение, звукът се зароди в гърдите й и тя наистина изсъска. Никога през живота си не го бе правила. Не и това котешко, ръмжащо съскане, което сега излезе от устата й.

Хармъни погледна Ланс шокирано.

— Продължавай така и ще ме накараш да свърша. — Гласът му бе нисък и натежал от възбуда, а очите му блестяха от страст.

— Ти си луд.

— Толкова съм възбуден, че съм на път да свърша в дънките само като те слушам да съскаш — изсумтя Ланс раздразнено. — Като казваш, че съм луд, може би си по-близо до истината, отколкото смяташ.

Болката от възбудата преди докторката да започне хормоналната терапия, бе ужасна. Дали и той страдаше? Хармъни се намръщи, вдишвайки уханието в стаята по-дълбоко, отколкото си бе позволявала до този момент.

Миризмата на мъжка възбуда беше опияняваща и тежка. Проникна в сетивата й, връхлетя мозъка й и засили скоростта на пулса й, когато Хармъни усети устата й да се изпълва отново с онзи странен, сладък вкус.

— Боли ли? — прошепна тя, страхувайки се от отговора.

— Не, скъпа, не боли. — Ланс въздъхна тежко. — Просто я дяволски досадно.

Лъжеше. Защо лъжеше, след като истината би могла да предизвика вина у Хармъни, и тя да му даде онова, което той иска? Лесно можеше да изиграе ролята на онеправдан и можеше да я има в леглото си още преди часове.

— Тогава защо не се движиш? — попита го тя. — Стоиш в една поза повече от час. Седни.