— Открихте ли нещо в дома му? — попита тя вместо това.

Шериф Грас поклати глава.

— Чисто е. — Погледна часовника си и въздъхна тежко. — Трябва да тръгвам, но ако имате нужда от нещо друго, само ми кажете.

— Благодаря отново, Кейти, поздрави Бен от мен. — Ланс кимна, когато тя вдигна ръка за сбогуване и се обърна.

— Готова съм да тръгваме — каза Хармъни, когато шерифа се насочи към автомобила си. Отказа да погледне Ланс и пое към неговия Райдър.

— Джонас ще се опита ли да те натопи, Хармъни? — Въпросът му не я изненада.

Тя отвори вратата на Райдъра и се настани на седалката, после прокара пръсти през косата си уморено.

— Проклета да съм, ако знам какво ще направи Джонас вече — въздъхна жената. — Но не го е извършил той. Би могъл обаче, да нареди на друг да го стори.

Хармъни мълчеше по обратния път до Броукен Бът, обърнала глава настрани, с поглед, насочен към пейзажа отвън. Беше като в капан вътре в автомобила, заедно с Ланс. Възбудата я измъчваше и правеше ясното мислене почти невъзможно.

Когато Ланс паркира Райдъра пред къщата, Хармъни скочи от автомобила и закрачи около него.

— Не съм го извършила аз — информира го тя, гневът започваше да се разгаря вътре в нея. Гняв и възбуда, безсилие и раздразнение — те започнаха да се надигат, заедно с глада, който я разяждаше.

— Никога не съм си го помислял — заяви Ланс, докато вървеше след нея. Ключовете на къщата издрънчаха в ръката му, докато двамата вървяха към входната врата.

— И как стигна до този извод? — сопна се тя, като го погледна гневно. — Мислиш, че си толкова добър, че да не мога да се измъкна от къщата, без да разбереш? Повярвай ми, Ланс, достатъчно добра съм да го направя.

— Да. Достатъчно добра си — кимна той със сериозно изражение, въпреки че ако Хармъни не грешеше, в очите му блестеше веселие.

— Как би могъл да знаеш? — изсумтя жената, когато стъпиха на верандата и Ланс отключи вратата бавно.

Той беше прекалено доверчив за шериф, помисли си тя. Би трябвало незабавно да я заподозре, а не веднага да я защити.

Хармъни влезе в къщата предпазливо, погледът й обходи бързо антрето, трапезарията и долния край на всекидневната, когато Ланс застана зад нея.

— Охранителната система може да бъде заобиколена, Ланс — напомни му строго.

— Но ветровете не могат.

Хармъни се завъртя, когато някакъв старец излезе от стаята на Ланс, изкривените му крака бяха покрити с панталони от еленова кожа, а горната част на тялото му — с черна тениска на Металика. На гърдите му падаха дълги сиви плитки. Силно сбръчканото му лице се разтегна в усмивка, когато Ланс улови ръката на Хармъни, насочила се към оръжието й.

— Успокой се, диво коте — каза той и въздъхна. — Запознай се с дядо ми, Джоузеф Редулф. Дядо, това е…

— Убийцата. — Черните му очи проблеснаха развеселено, когато старецът тръгна бавно напред, главата му се наклони, а кокалестите му ръце се мушнаха в широките джобове на панталоните му. — Тя не прилича на убиец, синко. Може би в този случай ветровете не са прошепнали всички тайни в старите ми уши. Ти какво мислиш?

— Мисля, че съм готов за едно питие. — Ланс въздъхна отново. — Едно много голямо, много силно питие. Някой иска ли да се присъедини?

Единадесета глава

— Тя е хубава жена, синко. Земята се е справила добре за теб — каза Джоузеф, докато Ланс си наливаше второ питие и се питаше кога, по дяволите, щеше да свърши този ден.

— Не започвай, дядо — промърмори той.

Джоузеф се засмя, дрезгаво и стържещо, което напомни на Ланс за възрастта на дядо му. Обърна се към стареца и го погледна внимателно. Джоузеф не излизаше особено напоследък. Прекарваше много повече време от обичайното в дома си.

— Е, радвам се да те видя най-накрая улегнал — кимна твърдо дядо му. — Земята прошепва нейното име с твоето и музиката на удоволствието вещае добро. Пътешествието, което ще изминете заедно, ще бъде предизвикателство за теб.

Ланс изсумтя при тези думи. Радваше се, че поне един от тях може да разбира шепотите на вятъра, защото бе дяволски сигурно, че той не бележи никакъв напредък.

— Но ще ти донесе и опасност. — Джоузеф го гледаше строго сега. — Шепне за смърт, но не за кръв. Понякога ветровете не дават толкова, колкото друг път.

Това бе и една от причините Ланс да се съпротивлява на посланията, носени от ветровете. Те никога не даваха отговори, само още повече въпроси.

— Все още ли се бориш с тайните, които ти носят, синко? — попита накрая Джоузеф опечалено.

Ланс въздъхна уморено.

— Опитвам се, дядо. — Той се взря в стареца. — Но както ти каза, ветровете понякога не дават толкова, колкото друг път.

Джоузеф кимна бавно.

— Но можеш да чуеш онова, което е важно. Знаеш, че тя е твоята жена и че я следва опасност. Вслушай се в тях и те ще те преведат през това.

— Или ще ме доведат до гибел — промърмори Ланс, преди да вдигне питието си.

— Не чувам писъка на смъртта ти. — Старецът сви рамене. — Ако свършиш мъртъв, тогава ще бъде поради твоето невежество, не по волята на земята.

Такъв беше неговият дядо, отзивчив до края.

— Хубаво е да знаеш, че нещо все пак остава в моите ръце — изръмжа Ланс с чувство на безсилие. — Бях започнал да се чудя.

Дядо му се изсмя при този коментар.

— Исках само да се отбия и да се запозная с твоята млада жена — каза тогава той. — Сега обаче знам защо чух плач по ветровете. Тя е наранена, нали?

Наранена беше слаба дума за онова, което Ланс усещаше, че се крие вътре в Хармъни. Понякога усещаше кошмарите й, чувството на болка, което я ръководеше и страха й от това да се нуждае от някого.

— Да, така е. — Той удари чашата в бар плота и направи измъчена гримаса. — Джонас я доведе тук, и имам чувството, че той играе много опасна игра с нея.

— А, да, Джонас Уайът — въздъхна Джоузеф. — Той е труден човек, този млад Лъв. Бори се с това, което е, и с онова, за което копнее душата му. Когато един воин се бори с подобна първична част от себе си, той често наранява останалите. Това е съдбата му, да научи уроците си по трудния начин.

— В края на юмрука ми, ако продължава по този начин — отсече Ланс. — Започвам да се уморявам от неговите игрички. Особено от тази, която играе с Хармъни.

— Има много сили, така мисля аз, които искат да я отнемат от теб, синко. Не само Джонас. Въпросът е, ще им позволиш ли да вземат онова, което е само твое? — попита го Джоузеф. — Разумът е високо качество за един мъж. Но понякога човек трябва да покаже на своята жена, че наистина е достатъчно силен, за да е равен с нея. Понякога това учи жената на онова, което тя трябва да знае, когато опасността идва, шепнеща нейното име. Може би трябва да помислиш върху това.

Ланс се взря в дядо си и наруга, макар и мълчаливо, гатанките, с които бе склонен да говори Джоузеф Редулф. Той не можеше просто да се изправи и да ти каже нещо. Всичко трябваше да бъде урок, или пъзел за нареждане.

— Какво ще кажеш за вечеря? — предложи Ланс, като начин за разведряване на настроението. Както обикновено, отговорите или щяха да дойдат при него, или животът щеше да му срита задника с достатъчно сила, за да види смисъла, който дядо му се опитваше да вложи.

— Звучи добре, но обещах на Мегън, че ще вечерям с нейните млади Породи, след като се видя с теб. Тя се тревожи за теб. Да стои далеч този път не е лесно за нея, но сега разбирам защо си поискал това от нея. Емоциите, скрити в твоята млада Лъвица, ще я смажат.

— Да, така е. — По дяволите, едва не бяха смазали него, а той не беше емпат. — Кажи й, че я обичам, дядо. И че ще се видим скоро.

— Ще го направя. — Джоузеф кимна и тръгна към входната врата. — А ти дръж младата си жена близо до теб, Ланс. Не давай шанс на опасността, която я дебне, да я намери. Тя няма истински приятели, освен теб. Все още.

И с този последен загадъчен коментар, Джоузеф отиде до вратата и си тръгна. Ланс си наля още едно питие. Щеше да бъде дълга вечер.

* * *

Имаше моменти, когато Хармъни благославяше животинските си сетива, но имаше и други, в които ги проклинаше. Докато се разхождаше из къщата, осъзнавайки, че не е доловила присъствието на дядото на Ланс, тя отново ги прокле.

Имаше някои хора, които трябваше да се избягват на всяка цена, просто защото те бяха толкова много част от природата, от земята около тях, че земята им говореше. Лъвската част у нея разпозна това в Джоузеф Редулф. Той беше дете на земята, напълно в синхрон с нея, и като такъв, можеше да вижда отвъд онова, което другите могат. Както внучката си, Мегън Арнес, и все пак различен от нея.

Хармъни не бе уловила изтънченото движение на сила около нея, което обикновено я предупреждаваше, че пред нея стои медиум. Но също така знаеше, че има хора виждат неща, разбират неща, без дори да се препънат в защитите й. Имаше чувството, че дядото на Ланс е един от тези хора. Започваше да се чуди дали и Ланс не е такъв, защото той продължаваше да се опитва да намери път под бронята й. Поглед. Докосване. Определен тон на гласа.