Не можеше да не стисне бедрата си, да задържи дланта му там. Тя обхващаше плътно женствеността й, венериният хълм, притискаше клитора й и се потриваше в него опустошително. Под ръцете й, плътта му беше гореща, под устните й силната колона на шията му я призоваваше. Кожата му имаше вкус на мъжка възбуда и топлина, прилепваше по езика й и се смесваше с хормона, изливащ се от жлезите под езика й. Опияняващият вкус я накара да копнее за още. Зъбите й се плъзнаха по кожата му, а сетивата й се събудиха.

Защитите й паднаха, не успяха да понесат тежестта на комбинирания им глад. Битката с желанието и нуждата, която бушуваше вътре в нея, беше тази, която не можеше да спечели, докато бе в прегръдките му.

— Точно така, скъпа — прошепна Ланс до ключицата й, главата му се сведе по-надолу, насочвайки се безпогрешно към твърдите връхчета на зърната й, докато дланта му възпламеняваше клитора й, притискайки меките, копринени боксерки към него. Увеличи натиска и предизвика накъсан дрезгав вик. Блестящите пламъци на удоволствието я разкъсаха.

Хармъни бе загубена. Едно докосване и тя затъваше, и дори не й пукаше. Миналото, настоящето, опасността, която я заобикаляше — всичко това заплашваше да се разтвори около нея, а когато това станеше, тя знаеше, че ще умре. Не можеше да направи това. Не можеше да позволи на глада да унищожи единственото хубаво нещо, което някога бе намирала през живота си.

Любовта към Ланс беше слабост. Слабост, която можеше да го погуби.

— Не. — Хармъни се откъсна от него, без да е сигурна от къде намери сили да го стори.

Подпря се на леглото, протегна се надолу, взе тениската си от пода и я задържа пред гърдите си, докато се бореше да се отдръпне от Ланс.

Сега, когато цялата дължина на стаята беше между тях, тя се обърна и се взря в гърба му. Той дишаше тежко, главата му бе наведена, а ръцете му бяха опрени на бедрата. Бореше се за контрол, Хармъни можеше да го види във всеки мускул на тялото му.

Когато Ланс се обърна към нея, тя трепна от блясъка на сините му очи, от дивият вид на изражението му.

— Колко дълго можеш да бягаш, Хармъни? — Гласът му беше дрезгав и груб. — Можеш ли да го правиш шест месеца, скъпа?

— Трябва — извика жената, мразеше изражението на лицето му, глада и нуждата, увереността, че тя ще се провали. — Не разбираш ли, Ланс? Не мога да имам това. Няма значение какво иска природата, или какво искам аз. Не мога да имам това.

Тя стисна в юмруци тениската си, борейки се да сдържи желанието да се върне при него, да го докосне.

— И защо не можеш да го имаш? — изрева Ланс в отговор. — Защото си жестока убийца? Бедна, малка Порода, която трябва да се бори сама. Това са глупости и ти го знаеш.

— Не, не са глупости — отвърна тя яростно. — Истина е, но ти си прекалено дяволски възбуден, за да го видиш.

— О, имаш право за възбудата, скъпа. Толкова дяволски твърд съм, че мога да те чукам цяла седмица без да спирам. И проклет да съм, ако ще си тръгвам така винаги. Ти си шибаната ми половинка. Мислиш ли, че просто така можеш да избягаш от това? Че това просто ще си отиде?

Хармъни трепна, когато той се развика срещу нея, дрезгавият му тон показваше нарастващото му неудовлетворение и гняв.

— Това е само похот. — Младата жена махна с ръка, като отчаяно искаше да повярва това да се окаже истина. — Химическа реакция. И тя ще изчезне.

— А ти само се самозалъгваш.

Хармъни скочи, за да го избегне, когато той закрачи бързо към нея, сграбчи китката й и дръпна ръката й към бедрата си.

— Почувствай това, Хармъни.

Тя изскимтя, когато Ланс притисна пръстите й към твърдата ерекция под дънките му.

— Няма да изчезне. Събуждам се така и заспивам така. И, за бога, ако се опитваш да ми кажеш, че ти не си толкова влажна, колкото аз твърд, ще те чукам точно тук, където стоиш, само за да ти докажа, че грешиш.

— Ще изчезне.

— Няма да изчезне — изрева Ланс и се отдръпна от нея също толкова бързо, както я бе сграбчил.

— Тогава аз ще го направя — прошепна Хармъни, докато болезнената нужда я разкъсваше. — Не разбираш ли, Ланс? От всичко в моя живот, ти си единственото хубаво нещо, което ми се е случвало. Искаш от мен да поема риска това, което съм, да те унищожи. Не мога да го направя. Не мога да остана тук. Никога няма да остана тук. Смъртта е преследвана, Ланс, от войници на Съвета и от правните органи. И независимо дали искаш да го признаеш или не, в крайна сметка ще ме открият.

Ланс се укроти.

— Мислех, че си боец — каза тихо. — Детето, което премина през ада и уби чудовищата, които имаха намерение да го унищожат, беше боец. След това порасна и се превърна в нещо друго. Онова дете знае как да живее. Какво стана с него, когато то порасна, Хармъни?

— То научи, че единствено смъртта е от значение — каза тя тъжно. — Защото така завършва всичко, Ланс. Всичко, до което се докосна, накрая умира.

— Как може? — сопна се мъжът. — Защото продължаваш да бягаш, Хармъни. Може би ако спреш, само за малко, ще намериш нещо, за което си струва да се бориш. Това изисква повече смелост — да се изправиш и да се бориш, отколкото да се криеш и убиваш. Опитай веднъж, скъпа, може да откриеш, че си е струвало времето. — Погледът му я докосна. — Или може би това ти е проблема. Не трябва да се страхуваш от нещо, пред което не е нужно да се изправяш. Нали?

— Това не е вярно — поклати глава бясно Хармъни.

Той не беше прав. Не можеше да е прав. Тя не се страхуваше от нищо и от никого. Тя беше Смъртта.

— Вярно е, Хармъни. Забавлявай се като се самоубиваш с коремни преси, докато се опитваш да го отречеш. Лично аз имах много по-приятно лекарство на ум. Но ти го направи по своя начин. Засега.

— Какво искаш да кажеш с това? — Очите й се присвиха към него подозрително, докато се бореше с чувството, че търпението на Ланс бързо се изчерпва.

— Точно това, което казах. Продължавай да правиш коремни преси. Изглежда, те ти помагат повече. — Усмивката му беше стегната, когато излезе от стаята. Заплахата обаче, остана след него. Както и разяждащата гореща нужда.

Хармъни легна на пода и започна коремните преси.

Дванадесета глава

На следващата вечер, Ланс замени разнебитения Райдър със своя собствен. За съжаление с него вървеше и той. За да добави и обида в това деяние, той промени също и графика й.

— Ако ще стоя цялата проклета нощ буден, тогава е по-добре да поработя — каза рязко мъжът същата сутрин, когато я информира за промяната.

Когато се обадиха за нередности и бой в един от най-популярните барове, Хармъни едва не потри ръце от радост. Наведе се напред, разтягайки предпазния колан, докато Ланс шофираше към заведението.

Не беше имала добър бой от месеци. За съжаление, когато адреналина започна да нахлува във вените й, възбудата в тялото й се увеличи. Тя беше почти като наркотик в кръвта й, кожата й стана чувствителна, а нервните й окончания започнаха да пулсират.

Хармъни отметна предпазния колан и отвори вратата още преди Райдъра да спре напълно. Пренебрегвайки Ланс, който извика името й, тя се отправи към бара и боя вътре.

— О, не, не. — Той я хвана за ръката и я дръпна изненадващо да спре.

Хармъни го погледна шокирано.

— Какво?

— Вземи показанията им! — посочи той властно към малката тълпа отвън. — Веднага!

— Но боя… — О, господи, наистина имаше нужда от изразходване на енергия. Усещаше как тази нужда стяга корема й и се надига във вените й.

— Показания — озъби се Ланс, израза на очите му я накара да се поколебае. — Веднага.

Хармъни изръмжа яростно, кучешките й зъби проблеснаха, когато звукът избоботи в гърлото й. Ланс сграбчи ръката й и плесна бележника си в нея.

— Веднага. — Тонът му беше примитивен, толкова заповеднически, че тя се изненада за миг. — Точно сега.

Хармъни взе бележника, ядосана от несправедливостта, докато той и другите започнаха да разчистват бара.

— Това не беше честно — сопна се тя, когато той излезе от бара един час по-късно с натъртване по слепоочието, дърпайки за яката на ризата дръглив каубой към чакащата патрулна кола. — Можех да помогна.

Ланс изсумтя грубо.

— Нямаше да ти посинят очите, ако ми беше позволил да помогна — продължи тя, стискайки в юмрук измачкания му бележник. — Не мога да повярвам, че го направи.

Не можеше да повярва, че се бе подчинила сляпо, като някаква покорна слабачка, която не знае как да отвърне на удара. Никога не се бе подчинявала на някого през живота си. Защо, по дяволите, да започва сега?

— Отношението ти започва да ме дразни, шерифе — информира го жената, опитвайки се да не се вглежда твърде дълбоко във факта, че образно казано, си бе подвила опашката и се бе подчинила.

— Взе ли показанията?

— До последния свидетел — отговори тя с фалшива приветливост и го изгледа кръвнишки, когато не видя и следа от извинение в изражението му. — Трябваше да ме оставиш да вляза.

— Защо? — излая Ланс, като се обърна и тръгна към Райдъра. — За да изразходиш част от енергията, която бушува в тялото ти? Не мисля така. Качвай се в Райдъра.