Най-накрая, дълго след полунощ, дъждът спря и с това заглъхна бълбукането във водосточната тръба близо до прозореца на Лора, през който нахлуваше острият мирис на мокра трева. Над очертанията на хълмовете бе увиснала почти пълната луна с леко зеленикав оттенък. След като бе живяла толкова дълго в големия град, тя бе отвикнала да поглежда навън, освен когато се чудеше дали да вземе чадъра си.

Татко и Ричард винаги внимателно оглеждаха небето. Дали да поливат днес? Това дъждовен облак ли е, или слънцето се кани да пробие през мъглата? След закуска татко винаги обличаше сако и отиваше до града с колата или слагаше дънки и работеше в кабинета си, или пък отиваше да огледа фермата. Така е било винаги.

Вчера сутринта, преди трийсет и шест часа, всичко бе имало смисъл. Лора Фулър си беше правила акуратни планове за съботата, имаше планове за неделя, а в понеделник щеше да се върне за занятията в университета. А сега, подобно на жертва на земетресение или война, тя нямаше никакви планове. Дори вече не се казваше Лора Фулър.

Изпитвайки нужда да се подпре на нещо, тя се вкопчи в облегалката на едно кресло и вторачено заоглежда стаята — леглото, бюрото, върху което до вчера бе стояла фалшивата снимка, и където, на мястото до нея, все още стоеше снимката на усмихнатото семейство със самата нея сред тях, със студентско наметало и квадратна шапка. Ето, те стояха там, завинаги заедно, а сега разделени.

Това наистина ли си ти, Доналд Улф? Какво си направил с живота си? О, толкова съм ядосана, вбесена съм, съсипана съм. Върнах се у дома и заварих къщата като след бомбардировка и всички в нея мъртви.

„Негодна да бъде майка“, казва той. А тя е прекарала последните двайсет години с разбито сърце! Как само трябва да са се презирали един друг. „О, майко, трябва да говоря с теб!“



Утрото настъпи, това утро, в което трябваше да се върне в Ню Йорк, там трябваше да чака тази Ребека, сега известна под името Лилиан. Но не можеше да си тръгне от тук, преди да разбере какво ще донесе денят. Облечена и напълно готова след десет минути, тя слезе долу, за да открие, че Кейт е вече в колата, а Ричард се кани да се присъедини към нея.

— Сега не мога да говоря, трябва да бързаме — каза той.

— Само с две думи. Снощи те обвиних. Бях направо обезумяла.

— Разбираемо е. Всичко е наред. Ще говорим по-късно.

— Мама добре ли е?

— Не, но ще се справи. Трябва.

— Да дойда ли с вас?

— Не. Той не иска да го видиш там, където е.

Лора му кимна и вратата се затвори.

Пощальонът бе донесъл окръжния вестник, той лежеше на масата. На първата страница, до статията за щатските избори, се виждаше заглавие с дебели черни букви:

„Гаранцията на Фулър много тежка, очаква се да бъде определена днес“.

Всяка фибра в тялото й потръпваше. Имаше нужда от въздух. Тя излезе навън, тръгна нагоре по склона към селската къща, в която някога бе живяла. Обзе я паника, някакво усещане за клаустрофобия, каквото някои хора изпитват в затворено помещение. Там никой няма да чуе виковете за помощ. Но така се чувства и човек, застанал на кръстопът, където всички табели са изписани на неразбираем език.

„Какво се случи? Какво се случи? Защо той ме е отнел от майка ми? Защо е съсипал нейния и моя живот? Поглеждам надолу към прозореца на стаята ми; мисля си за всички книги, които той ми е купил, за синия таван със звездите по него, за малкото кучешко легло, което купи за Кланси, защото той обича да спи в моята стая. Гледам всички тези неща и съм изпълнена с толкова гняв към баща си, към всичко, към живота.“



Кейт ги остави сами двамата. Тя беше поставила чаша кафе и сандвич пред Джим, но той не ги бе докоснал. „Някак изведнъж е остарял, изглежда по-стар от доктор Скофийлд“ — помисли си Лора.

Когато го докараха у дома, тя беше готова да се разбеснее, да хвърли в лицето му цялата болка и отчаяние, които я задушаваха. Вместо това обаче я обзе леденото презрение, което човек изпитва към някой долен мошеник, присвоил имуществото на бедняци, той стои там сам и беззащитен, не заслужаващ дори презрение.

— Исках пръв да говоря с теб — каза той, — но всичко стана неочаквано. Закараха ме в Ню Йорк, а това е нещо, за което не може да се говори по телефона. Дори сега като че ли не мога да намеря подходящите думи. Това е една дълга, тъжна и сложна история, Лора. Казал съм ти каквото можех. Но точно сега нямам сили да продължа.

— Забравяш, че името ми е Бетина. И да, историята е тъжна, но не е задължително да е чак толкова дълга. На мен ми се вижда много проста. Ти си ме лишил от майка ми. Не си първият мъж, който прави такова нещо, нито пък ще си последният.

Джим разтърси глава.

— Никога не е толкова просто.

— Как те разкриха? — настоятелно попита тя.

— Историята не е приятна.

— Не съм и очаквала да е. Но искам да я чуя.

— Ами… ами това е работа на Гил. Както и очаквах, той си е спомнил за онзи човек, дето се появи на дипломирането ти. Бях казал на Рик, че очаквам такова нещо. Разбира се, изглежда ужасно, че е издал бащата на приятелката си. Това не ме изпълва с обич към него. Но не бих могъл да го обвинявам твърде много. Един адвокат трябва да се подчинява на закона, ако не иска да загуби правото си да практикува. Обвинението към мен е справедливо. Толкова е просто.

— Нали само преди минута каза, че нещата никога не са толкова прости!

— Тогава говорех за друго, нали така?

— Гил ми каза, че Лилиан вече пътува. Отивам в Ню Йорк да се срещна с нея, знаеш го.

— Разбира се. Трябва да го направиш.

В този момент в стаята влезе Кейт — изглеждаше така, сякаш изобщо не е спала; очите й бяха уморени, косата — разрошена. Скара се нежно на Джим:

— Не можеш ли да се справиш с един толкова малък сандвич? Трябва да ядеш нещо! Кажи какво ти се иска да хапнеш. А после трябва да се качиш горе и да поспиш. Моля те, Джим, моля те. Гил вече трети път те търси по телефона, Лора. Казах чу, че говориш с баща си и няма да те безпокоя. Най-добре да му се обадиш. Твърди, че има да ти казва нещо важно. — И като грабна подноса с чинията и чашата, Кейт добави остро: — За бога, не мога да си представя какво още би могъл да добави към злото, което вече причини.

Лора се качи в стаята си и грабна слушалката.

— Значи си знаел много повече, отколкото ми призна — каза тя.

— Така е. Не съм ти казал всичко. — Гласът му потрепери. — Отлагах, защото нямах достатъчно кураж.

— Баща ми каза, че ти си се сетил за онзи ужасен човек на дипломирането ми. По тази причина именно ти си съобщил на властите.

— Лора, аз просто бях напълно шокиран. Не можех да не го кажа на някого, затова казах на родителите си и тогава баща ми изгуби самообладание. „Когато онзи твой приятел от адвокатската фирма, дето работи за жената, разкрие, че си знаел… а можеш да бъдеш сигурен, че ще го направи, историята е невероятна, за да я пази в тайна, е, тогава ти ще загазиш здравата. Не знаеш ли, че ще те разпитват? Боже мой, излизаш с Лора… от колко години вече?“ Не можех да му отговоря, в онзи момент не можех да измисля нищо, нито имах достатъчно сили. А после той наблегна, че името ми ще се разчуе, ако не съм един от първите, които са съобщили фактите на властите. Казах му, че това ще ми разбие сърцето. А той ми вика: „Добре, прави каквото искаш. А какво според теб ще кажат за това собствениците на фирмата?“. Стана ми ясно, че трябва да го направя… И го направих. Отидох при областния прокурор.

„Във всеки случай те дотогава вече са знаели — помисли си Лора, — така че според мен не е имало никакво значение. Но това разби и моето сърце.“

— Моля те, не ме ненавиждай, Лора. Самият аз толкова се старая да не се ненавиждам.



Снимката на Лилиан, застанала пред някакъв импозантен хотел на Пето Авеню, се усмихваше на Джим от пръснатите върху кухненската маса жълти вестници.

— Удивен съм, че се е отказала от внушителното име Сторм — каза той. — Е, тя е имала много имена: родена е Морис, омъжена и разведена Улф, след това Бъзли, после Сторм, а сега отново Морис.

— Наистина трябва да е много досадно непрекъснато да ти се налага да сменяш монограмите на всичките си вещи — с ожесточение изрече Кейт. — Не ми ли каза, че държала на монограмите? О, Джим, наистина трябва да престанем да четем тези вестници.

— Скоро всичко ще заглъхне. И ще изплува отново едва когато делото влезе в съда.

Но не беше много сигурен. Никога не бе имал представа — и как ли би могъл? — за размера на човешката низост. Някаква жена беше писала до редактора на местния вестник, че той не само бил отвлякъл дъщеря си, но също така бил използвач, бил се оженил, за да сложи ръка на огромен бизнес и да води лек живот. В друго писмо някой предсказваше, че ако разследването продължи още малко, ще се разкрие, че той има криминално досие в Ню Йорк. Най-долни от всичко обаче и най-унищожителни бяха думите на самата Лилиан: Хора, жестоки като него, не заслужават да живеят.

„Дори ние вкъщи сме се отчуждили един от друг — мислеше си той. — Почти не говорим. Всеки се е затворил в себе си, сякаш нещастието е само негово: Ричард непрекъснато се занимава с някакви никому ненужни работи навън, Кейт току изпада в пристъпи на фалшив оптимизъм, а Лора е потънала в депресията си. Сякаш сме някакви деликатни растения, увили сме се със зебло срещу зимните бури, в очакване на пролетта. Разликата е там, че пролетта не се вижда.“

Доколкото бе възможно, без да разкрива нещата, за които бе по-добре Лора да не знае, той се бе опитал да й обясни какво не е било наред в отношенията им с майка й. Но всеки път беше спирал пред онова, което не може да се изрази с думи; така ясно, сякаш се беше случило вчера, той се видя отново в онази отминала дъждовна неделна утрин в хотела в Италия. Беше се случило много отдавна и пътеката, водеща до днес, бе много дълга — не беше ли му го казал Маклафлин цели двайсет години по-късно?