Дейзи огледа помещението. Най-сетне го видя, висок и елегантен, както винаги с костюм от три части. Беше се настанил на кресло с кожена тапицерия в бургундскочервено, на което без съмнение бяха седели стотици джентълмени като него.

Щом я зърна, Едуард скочи на крака. Приближи се с широка усмивка и я посрещна с топло ръкостискане.

— Безкрайно съм щастлив да те видя, Дейзи.

— Здравей, Едуард — каза тя и го целуна по бузата. Дали наистина го видя леко да се изчервява? През тъмните стъкла на очилата не би могла да каже.

— Ела и седни — Едуард се върна до тъмночервеното кресло, изчака, докато тя седна на махагонов стол от деветнадесети век с тапицерия от златиста коприна, и отново зае мястото си.

— Нещо за пиене, госпожо?

Безшумно се бе приближил сервитьор.

— Чаша чай, с удоволствие. „Лапсанг“, ако имате.

— Разбира се, госпожо.

— Толкова се радвам, че си тук — каза Едуард и я огледа от главата до петите. — Много си отслабнала, Дейзи. Следващия път, когато се къпеш, ще изтечеш в канализацията.

— Престани да ми се подиграваш — смъмри го тя и почувства как напрежението й отчасти се разсея. Сякаш се бяха видели вчера. В неговата компания се чувстваше спокойна и готова да води непринуден разговор с часове. Струваше й се, че им е писано да бъдат заедно и едно дребно неудобство като брака му не би могло да им попречи.

— Жалко, че заминаваш! Нямам търпение да те запозная с Уина. Ще ти хареса, много е мила.

— Наричаш я Уина? — глуповато попита Дейзи. Галени имена! Не можеше да го понесе.

— Едуард и Едуина звучи твърде странно — „така е“, помисли си Дейзи. — Но кажи ми как се чувстваш като богата и известна личност? Впрочем знаех си, че е само въпрос на време да постигнеш това — учтиво добави той.

— Фантастично — весело отвърна тя. — Харесва ми. Откупих старата къща на родителите си.

— Това е чудесно — каза Едуард с искрено въодушевление и топлота. — Радвам се, че си успяла.

Сервитьорът донесе чая й и го наля в чаша от фин порцелан. Цялата обстановка бе толкова изискана и официална. Дейзи изпита желание да запрати малкия съд към някое от мрачните лица на портретите и да разтърси костеливите рамене на Едуард. Нима той не разбираше? Бе направил грешка, убедена бе в това.

— И аз се радвам — каза тя. — Но стига толкова за мен. Книгите и книгоиздаването са скучни неща. Разкажи ми за вас с Уина. Много бързо се оженихте, Едуард. Бях изненадана.

— Всъщност и аз — сви рамене. — Но когато човек срещне половинката си, няма смисъл да отлага. Осмелявам се да кажа, че бих предложил на теб, ако ми бе дала и най-малко насърчение.

Весело се засмя.

Страните на Дейзи пламнаха.

— Е, не мислиш ли, че хората могат да се променят? Че не бива да се постъпва прибързано? Аз съм убедена, че съм се променила.

Не обърна внимание на намека й. Дали бе нарочно, или просто не го бе схванал?

— Според мен никак не си се променила, стара приятелко.

— Напротив — упорито възрази Дейзи.

— Да, станала си твърде слаба. Но с Уина просто си паснахме. Харесваме едни и същи неща, имаме еднакъв произход и амбиции, католичка е и е хубавица. Какво намира в кльощак като мен, не зная. Но сме невероятно щастливи. Предполагам, че с всички младоженци е така — каза той с чаровна свенливост.

— Разбирам — Дейзи се усмихна насила. — Е, това е страхотно. С какво се занимава Уина?

— С какво ли? Поддържа ред в къщата. Дава менюто на готвача. Нали знаеш. А, имаш предвид работа? Не, не работи. Не е необходимо, имаме достатъчно пари, а и предпочитам да бъде край мен.

— Не предполагах, че си от мъжете, които държат съпругите си в подчинение — каза Дейзи.

— Мили боже! Никой не би могъл да държи Уина в подчинение — Дейзи долови насмешка в начина, по който говореше за нея. — Ако поиска да се захване с нещо, не бих я спрял, но не е изразила подобно желание и не са ни нужни повече пари, така че, според мен, няма смисъл.

— Предполагам, че си прав.

Дейзи бе принудена да се съгласи. На гърлото й бе заседнала буца, но се опита да я разсее с глътка чай. „Смени темата, смени темата!“, каза си тя.

— Срещаш ли често някого от Оксфорд?

Двадесетина минути разговаряха за незначителни неща, докато Дейзи реши, че е време тактично да си тръгне.

— Е, беше ми приятно, че отново се видяхме — каза тя. Този път не го целуна, а само стисна ръката му.

— Аз също. За къде ще пътуваш?

За миг го изгледа с недоумение, но си спомни какво извинение бе измислила.

— А, за Ню Йорк. Ще обиколя магазините.

— Приятно прекарване. Скоро трябва да дойдеш да се запознаеш с Уина. Може би ще се наложи да ни гостуваш у дома, защото пътуването дотук не й е особено приятно.

— Защо? Повече й харесва в провинцията? — попита тя.

— Определено — отвърна Едуард. — Както и на мен.

Дейзи се гордееше със себе си. Успя да повика такси и да измине пътя до апартамента си в Северен Лондон, без да избухне в плач.

Едуард имаше щастлив брак и никога, никога нямаше да бъдат заедно.

Но не можеше да приеме това. За нищо на света. Нали той бе казал, че е искал да й направи предложение? Едуард бе единственият в Оксфорд, който я бе обичал заради самата нея и я бе карал да се чувства не като дебелата Дейзи, а като пълноценна личност. Едуард й бе опора, когато Брад се бе оженил, Едуард й бе помогнал, когато бе загубила апартамента си. Едуард бе нейният закрилник, нейният идеал, нейната съдба…

Всичко бе възможно. Трябваше да има начин нещата да се променят. Не биваше да остават така!

Не можеше да мисли нито за срещата с редакторката си утре, нито за родителите си, дори й се струваше непоносимо да бъде в една и съща държава с Едуард. Раната бе твърде прясна. Беше му казала, че заминава, нали? Ню Йорк? „Защо не, по дяволите? — помисли си Дейзи. — Работя и мога да си го позволя“.

Позвъни на туристическата си агенция. След десет минути имаше резервирано място за полет в първа класа до „Джей Еф Кей“ в осем часа следващата сутрин.

Четиридесет и втора глава

Самолетът се спускаше над Манхатън. Дейзи погледна през прозореца. Градът блестеше от топлото следобедно слънце. Бе седяла неподвижно шест часа, но полетът бе приятен и се чувстваше заредена с енергия. Радваше се, че ще прекара известно време далеч от Лондон.

— Мога ли да взема това, госпожо? — попита стюардът с чаровна американска усмивка.

Дейзи побутна високата си кристална чаша.

— Разбира се.

Не пиеше много по време на полет, но бе поискала две чаши шампанско малко преди кацането, за настроение.

— Среща със специален човек ли имате?

Дейзи се замисли.

— Може би — каза тя.

Странно бе да дойде тук без планове. Бе резервирала стая във „Виктрикс“, за който се твърдеше, че е най-великолепният хотел в един град, прочут с луксозните си хотели.

Не бе разочарована. Оказа се висока сграда в стил „арт деко“ с прекрасен изглед към Сентръл Парк. Докато попълни формулярите за регистрация и разгледа разкошното фоайе с мраморни колони, фонтани и саксии със зелени растения, багажът и бе отнесен и когато се качи с асансьора на двадесет и третия етаж, вече я очакваше в стаята й, до голямото двойно легло. През огромните прозорци се виждаше слънцето, което вече се спускаше зад короните на дърветата в парка и високите сгради на Манхатън. Имаше скъп килим, мебели, напомнящи за епохата на Регентството, вана, достатъчно голяма, за да плува в нея, работеща камина и толкова факс апарати, че би могла да управлява цяла бизнес империя.

Дейзи взе ароматна узряла нектарина от купата с плодове и отхапа. Беше превъзходна, точно както бе очаквала.

Е, ако целта й бе да забрави Едуард Пауърс, бе дошла на най-подходящото място.

Влезе в банята, облицована с мрамор, за да вземе душ. Имаше предостатъчно безплатен шампоан и лосиони. Чудесно. Щеше да се почувства ободрена и готова да прекара една приятна вечер навън.

„Какво от това, че не познавам никого?“, дръзко си каза тя. Живееше в деветдесетте. Една жена можеше да влезе сама в заведение, без да се смущава. Щеше да поговори с администратора. В хотел като този навярно можеха да й препоръчат добри развлечения.

Веднага щом седна до бара, усети, че всички мъже гледат към нея.

В списанията се говореше, че в Ню Йорк е истински кошмар. На всеки пет необвързани жени се падал по един свободен мъж, така че младите госпожици и отчаяните разведени жени трябвало да се състезават за малкото останали заклети ергени.

Това не безпокоеше Дейзи. Сърцето й вече бе разбито и нямаше смисъл да мисли за каквото и да е бъдеще. Знаеше, че изглежда добре, и разполагаше със собствени пари. „Ако ме харесат, добре, ако не, страхотно“, помисли си тя и избра табуретка точно в средата на бара.

Беше в „Льо Спинас“, изключително луксозен ресторант в центъра на града, обзаведен като Версай и почти толкова скъп. Предястията струваха двадесет долара, а чаша вино бе почти на същата цена. „Не съм дошла тук, за да бъда пестелива, за бога“.

Предизвикателно погледна множеството господа с костюми, които се взираха в нея. Бе изправила косите си и облякла семпла рокля от сребрист шифон, която чудесно се съчетаваше с цвета на очите й, жилетка от сива дантела, сандали и кашмирена бледорозова пелерина, която бе оставила на гардероба. В кадифената си чанта имаше билети за „Клетниците“ и бе решила да пийне коктейл и да хапне нещо преди постановката. За каква ли я смятаха тези мъже? Елитна проститутка? Вероятно някои от тях предполагаха, че е такава.

„Е, всички вървете по дяволите“, каза си Дейзи и приветливо се усмихна на барманката. Започваше да се превръща в мъжемразка.

— „Кин Роял“, ако обичате — поръча Дейзи, когато момичето престана да обслужва бизнесмените със златни часовници, които седяха до нея.