— Има ли друг изход освен този?

— Само през фитнеса, който също води единствено към този коридор.

— Ще отида да поговоря с него — заяви тя и се помоли да постъпва правилно.

— Добре. Аз ще завърша тренировката си. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Тя бутна вратата и влезе. Обзавеждането беше стандартно и се състоеше от редици с кафяви шкафчета, разделени от дървени пейки. Следвайки звука на течаща вода, идваща отдясно, тя отмина писоарите, кабините с тоалетните и мивките, които изглеждаха някак самотни в отсъствието на група голи потни мъже, които да ги използват. Откри Джон в зоната с душовете, където всеки квадратен сантиметър беше покрит с плочки. Все още беше облечен с тениската и шортите си и седеше на земята, облегнат на стената, с глава, наведена надолу, и ръце, опрени на коленете, а по масивните му рамене се стичаше вода.

Първата мисъл, изникнала в главата й, беше, че досега и тя бе седяла в същата поза отвън.

Втората беше колко е изненадана от факта, че може да стои така неподвижно. Емоционалната му решетка не просто пламтеше. Дори сянката зад нея гореше от страданието му. Като че двете му половини скърбяха заради всички мъки, през които беше преминал или наблюдавал и заради претърпените жестоки загуби в живота му… И сега може би беше на път да претърпи още една. Емоционалното му състояние в резултат на всичко това я ужасяваше. Изпълващата го наситена черна празнота беше толкова мощна, че поглъщаше цялата му психика… Водеше го към състоянието, в което се беше намирала тя в операционната.

Запращаше го към лудостта.

Когато пристъпи през облицования с плочки праг, кожата й настръхна от студа, породен от чувствата му… И осъзнаването, че го беше направила отново. Това беше Мърдър, само че в още по-тежко състояние.

Господи, тя беше същинска черна вдовица, когато опираше до важните мъже в живота й.

— Джон?

Той не вдигна глава и тя не беше сигурна дали изобщо регистрира присъствието й. Беше се върнал в миналото, бе обсебен от него и впримчен в хватката на спомените…

Хекс се намръщи, когато усети, че следи с очи вадата, която се стичаше изпод тялото му към… канала.

Към канала.

Имаше нещо, свързано с този канал. Нещо свързано с… Леш? Погълната от самотата и заслушана в тихия звук на водната струя, тя освободи лошата си страна, този път за добро. Инстинктите й на симпат мигом се пробудиха и проникнаха в Джон, за да навлязат дълбоко в съзнанието и спомените му.

Той вдигна глава и я погледна стъписан, а всичко около нея придоби червен цвят и стана двуизмерно. Плочките вече бяха розови, тъмната мокра коса на Джон имаше цвят на кръв, а водата блещукаше подобно на розово шампанско.

Образите, които видя, бяха излезли изпод перото на ужаса и срама. Тъмно стълбище в жилищна сграда, не много различна от онази, в която я беше завел. Той беше дребен претранс, насилван от вонящ човек… О, боже!

Не!

Коленете на Хекс поддадоха и тя се олюля… а после остави тялото си да се строполи на земята. Падна така тежко върху хлъзгавите плочки, че костите й изпукаха, а челюстта й изтрака.

Не… Не Джон, помисли си тя. Не и когато е бил безпомощен, невинен и така самотен. Не и когато е бил изгубен в света на хората, борейки се за оцеляване.

Не и той. Не и по този начин.

Със симпатската си страна, изложена на показ, и очи, несъмнено искрящи в червено, тя седеше срещу него и двамата се взираха един в друг. Той знаеше, че тя е прочела мислите му и ненавиждаше онова, което бе узнала, с такава ярост, че тя мъдро запази скрити всякакво съжаление и съчувствие. Джон изглежда негодуваше не срещу факта, че бе нахлула в спомените му. По-скоро му се искаше да няма такива проклети спомени, които да споделя.

— Какво общо има това с Леш? — попита тя рязко. — Беше завладял съзнанието ти напълно.

Очите му се насочиха към канала в центъра и тя имаше чувството, че той вижда как към него се стичат струи кръв.

Тази на Леш.

Хекс присви очи, а случилото се до голяма степен й се изясни. Леш беше научил за тайната на Джон. Някак си. И тя нямаше нужда от симпатската си страна, за да разбере какво би сторил той с подобен вид информация.

Коментатор на бейзболен мач нямаше да свика повече публика.

Когато Джон отново погледна към нея, тя се почувства дълбоко свързана с него. Без бариери, без усещане за уязвимост. Макар да бяха напълно облечени, всеки беше гол пред другия.

Беше повече от сигурна, че никога нямаше да изпита подобно усещане с друг мъж. Или с когото и да било изобщо. Той не се нуждаеше от обяснения, за да разбере през какво бе преминала тя и какви са всички последствия от подобно изживяване. Същото важеше и за нея.

И може би сянката върху емоционалната му решетка представляваше някакъв вид раздвоение на психиката, причинено от преживяната травма. Може би душата и съзнанието му бяха решили да прекъснат връзката с миналото и да го запратят в някой забравен ъгъл. Може би по тази причина тези две части от него бяха така отчетливо разграничени.

Имаше логика, както и в желанието за мъст, което той изпитваше. Все пак Леш беше лично замесен в две отделни злини. В случилото се с него и с нея. Когато информация като тази попаднеше в погрешни ръце, ужасът беше подобен на този, изпитван по време на самата случка. Защото всеки път, когато някой узнаеше за нея, го преживяваш отново и отново. Именно по тази причина тя никога не говореше за времето, прекарано с баща й в колонията или за онази гадост в клиниката на хората… Или… Да…

Джон вдигна показалец и посочи окото си.

— Очите ми са червени ли? — попита тя.

Той кимна и Хекс потърка лицето си.

— Съжалявам. Вероятно ще са ми нужни други колани с шипове. — Той спря водата, а тя отпусна ръце надолу. — Кой друг знае за това?

Джон се намръщи. После произнесе с устни:

— Блей и Куин. Зейдист. Хавърс. Един терапевт.

Когато той поклати глава, тя прие, че това е целият списък.

— Няма да кажа на никого.

Очите й обходиха огромното му тяло от масивните рамене до мощните бицепси… и осъзна, че й се искаше той да е бил с тези размери на онова стълбище. Сега вече беше различен… Макар че това се отнасяше само до външността му. Вътре в него продължаваха да се съчетават всички етапи, през които беше преминал. Изоставеното бебе, нежеланото дете, самотният претранс… Сега зрял мъж. Който беше отличен боец, верен приятел и ако се съдеше по стореното от него на лесъра в онази къща и онова, което без съмнение искаше да причини на Леш, много опасен противник.

И всичко това ги поставяше пред един проблем: според Хекс синът на Омега трябваше да бъде убит от нея.

Не че трябваше да обсъждат това точно сега.

Влагата от плочките попиваше в панталоните й, а от Джон се стичаха струйки и тя се изненада от онова, което й се искаше да направи. Беше нелогично поради безброй причини и със сигурност идеята не беше добра. Но когато опираше до тях двамата, логиката не взимаше прекалено голямо участие.

Хекс се примъкна напред и опря длани в хлъзгавия под. Движеше се бавно на ръце и колене, докато не стигна до него. Разбра кога той долови аромата й. Защото членът му под подгизналите шорти се втвърди.

Когато се озова лице в лице с него, тя закова поглед в устните му.

— Мислите на двама ни вече са едно цяло. Искам същото да се случи и с телата ни.

След това се наведе напред. Точно преди да го целуне, се спря за миг, но не защото се тревожеше, че той ще се отдръпне… Наситеният аромат на подправки, който се излъчваше от него, й подсказваше, че няма такова намерение.

— Тълкуваш нещата погрешно, Джон. — Докато четеше емоциите му, тя поклати глава. — Не си наполовина мъж, заради онова, което са ти сторили. Ти си два пъти повече от всички други, защото си успял да оцелееш.



Животът често те поставя в най-неочаквани ситуации. При никакви обстоятелства, дори в най-ужасния си кошмар, Джон не си беше представял, че би понесъл Хекс да разбере за онази случка. Защото независимо колко голямо и силно вече бе тялото му, той не можеше да се отърси от мисълта, че някога е бил толкова слаб. А страхът, че онези, които уважава, могат да научат за станалото, го караше да се чувства слаб отново и отново.

И ето че скелетът не просто беше изваден от гардероба, а беше и осветен от прожектори.

Колкото до продължилия два часа душ… Той все още агонизираше вътрешно, заради това, че Хекс е била наранена по този начин… Беше прекалено болезнено да мисли за станалото, прекалено ужасяващо, за да може да се справи. А към всичко това се добавяше и потребността му на обвързан вампир да я закриля и да се грижи за безопасността й, както и фактът, че бе напълно наясно какво е да преживееш подобно нещо.

Само ако я беше открил по-рано… Ако беше положил повече усилия… Но тя се беше освободила сама. Не я беше измъкнал той… За бога, та той беше стоял в онази проклета стая, където е била изнасилвана, и дори не беше разбрал, че тя е до него. Твърде много му идваше, за да може да се примири. От всички тези объркани обстоятелства главата му бучеше така силно, сякаш мозъкът му се бе превърнал в хеликоптер, който всеки момент ще излети, за да не се върне никога.