— Вкъщи.

Блей отново погледна към часовника си.

— Къде е това?

— На герой ли се каниш да се правиш?

— Налага ли се?

Този път кашлицата беше продължителна.

— Боя се… че трябва да затварям.

Чу се изщракване и разговорът приключи.

С инстинкти, изострени до крайност, Блей мина през килера и влезе в подземния тунел. Дематериализира се, за да приеме форма пред една врата на няколкостотин метра от главната сграда. Застанал пред входа на Дупката, той се обърна към обектива на охранителната камера.

— Ви, имам нужда от теб.

Докато чакаше, се помоли на Скрайб Върджин Вишъс да е… Тежката врата се отвори и от другата й страна стоеше Ви с мокра коса и черна хавлиена кърпа около кръста. Наоколо кънтеше парчето на Джей Зи „Кралско настроение“ и се носеше аромат на турски тютюн.

— Какво става?

— Спешно ми трябва един адрес.

Подобните на лед очи на Ви се присвиха, а татуировката на лявото му слепоочие потръпна.

— Какъв адрес търсиш?

— Този, на който е регистриран мобилния телефон на един цивилен. — Блей му продиктува цифрите, които преди малко беше набрал.

Ви завъртя очи и отстъпи назад.

— Лесна работа. — И наистина се оказа така. Само след няколко кликвания с мишката, Ви вдигна поглед. — „Сиена Корт“ номер двайсет и едно нула пет… Къде отиваш, по дяволите?

Блей отговори през рамо, докато минаваше покрай кожените канапета и широкоекранния телевизор.

— Излизам през входната ти врата.

Ви се дематериализира и блокира изхода.

— Знаеш, че слънцето ще изгрее след двайсет и пет минути, нали?

— Тогава не ме задържай тук нито секунда повече. — Блей впи очи в брата. — Пусни ме.

Явно нежеланието му да води преговори беше изписано на лицето му, защото Ви изруга тихо.

— Действай бързо или не се връщай. — Братът отвори вратата, а Блей се дематериализира на мига… и прие форма на трилентовия булевард „Сиена Корт“, от двете страни на който имаше викториански къщи в различни цветове. Стигна до двайсет и едно нула пет. Табелката с номера беше в отлично състояние и зелена на цвят, а рамката беше в черно и сиво. Над предната, както и над страничната врата светеха фенери, но вътре беше тъмно.

В което имаше логика. Ако се съдеше по това как прозорците отразяваха светлината, от вътрешната им страна бяха спуснати капаци. Нямаше влизане през тях.

След като нямаше шанс да проникне вътре, тъй като въпросните капаци със сигурност бяха стоманени, Блей отиде до входната врата и позвъни.

Бледата слънчева светлина, идваща от изток, загря гърба му, макар лъчите да не бяха достатъчно силни дори да хвърлят сянка. По дяволите, къде ли бе поставена камерата? Ако приемеше, че Ви му е дал верния адрес… А той винаги беше прав… значи би трябвало да има система за наблюдение… О, да, очите на лъва, играещ ролята на чукче на вратата.

Той се наведе напред, така че лицето му да бъде близо до обектива на камерата и заблъска с юмруци.

— Пусни ме, Сакстън. — Раменете и гърба му се нагряваха все повече.

Изщракването на ключалката и завъртането на топката на вратата го накараха да прокара ръка през влажната си коса.

Вратата се открехна, а вътрешността на къщата беше потънала в мрак.

— Какво правиш… — Прокашляне. — … тук?

Блей се вцепени, когато подуши кръв. Използва масивното си рамо и бутна тежката врата.

— Какво става, по дяволите?

Гласът на Сакстън отслабваше все повече.

— Върви си у дома, Блейлок. Колкото и да ти се възхищавам, в момента не съм в състояние да приема никого.

Само че на него не му минаваха тези. С бързо движение Блей затвори вратата след себе си, за да не позволи на слънчевите лъчи да проникнат.

— Какво се е случило? — попита, макар да се досещаше. Инстинктът му подсказваше онова, което искаше да знае. — Кой те е бил?

— Точно се канех да си взема душ. Може би ще искаш да се присъединиш. — Блей преглътна мъчително, а Сакстън се засмя леко. — Добре, ще се заема сам с това, а ти изпий чаша кафе. Защото явно ще ми гостуваш през целия ден. — Последва звук от заключването на вратата и после Сакстън затътри крака… което означаваше, че вероятно накуцва. Макар да не можеше да го види в плътния мрак, по шумовете съдеше, че е завил надясно. Блей се поколеба. Нямаше смисъл да поглежда часовника си. Беше наясно, че с шансовете му да се върне обратно в имението беше свършено.

Наистина щеше да остане за целия ден.

Сакстън отвори вратата към мазето, разкривайки слабо стълбище. На меката светлина се виждаше, че красивата му руса коса беше изцапана с нещо ръждиво на цвят. Блей се втурна напред и го хвана за ръката.

— Кой ти причини това?

Сакстън отказа да погледне към него, но силното му потрепване говореше ясно за онова, което вече беше разкрил и гласът му. Беше уморен и изпитваше болка.

— Нека само кажем… че в скоро време няма да ми се допуши пура.

Онази пряка до бара… По дяволите. Блей си беше тръгнал пръв, но беше предположил, че Сакстън е сторил същото.

— Какво стана, след като си тръгнах?

— Няма значение.

— Напротив, има.

— Ще бъдеш ли така любезен… — Отново проклетата кашлица. — … да ми позволиш да се върна в леглото? Особено ако се каниш да се държиш сприхаво. Не се чувствам много добре.

След тези думи Сакстън го погледна през рамо.

Дъхът на Блей секна.

— О… боже мой — прошепна.

46.

Слънцето точно се канеше да проникне през мрежата от преплетени клони над главите им, когато Дариъс и Тормент приеха форма до една малка къща със сламен покрив на километри от дома, където бе извършено отвличането и съседната къща. А също и от подобното на влечуго същество, което ги беше посрещнало в подземния коридор.

— Сигурен ли си? — попита Тормент и прехвърли чантата си на другото рамо.

В този момент Дариъс не беше сигурен в нищо. Всъщност беше изключително изненадан от факта, че двамата с момчето се измъкнаха от къщата на симпатите, без да им се наложи да се бият. Дори ги изпратиха навън, като че бяха дошли на гости с покана.

Но пък гълтачите на грехове винаги се ръководеха от интереса си, а със сигурност Дариъс и Тормент щяха да им бъдат по-полезни живи, отколкото мъртви.

— Сигурен ли си наистина? — настоя отново Тормент. — Като че ли се колебаеш да влезеш.

— Това, че се бавя, няма нищо общо с теб.

Дариъс пое напред по отъпканата пътека, водеща към входната врата, която се беше оформила от многократното преминаване на неговите собствени ботуши.

— Няма да допусна да спиш на студения каменен под в Гробницата. Домът ми е скромен, но стените и покривът са достатъчно добри, че да подслонят не един, а двама души.

За един кратък миг той си представи, че живее, както бе живял някога — в огромен замък с много стаи и догени, заобиколен от прекрасни вещи. Луксозно имение, чиито врати би могъл да отвори за приятели и близки, за всички, на чиято безопасност държеше. Може би някога щеше да намери начин да се сдобие с нещо подобно. Но при положение че нямаше нито семейство, нито приятели, това едва ли беше цел, която да преследва прекалено усърдно.

Освободи металното резе и влезе през дъбовата врата… която, ако се съдеше по размерите и тежестта й, би могла да се приеме и за подвижна стена. След като с Тор се озоваха вътре, той запали висящата над входа газена лампа и залости вратата с дебела колкото цяло дърво греда.

Обзавеждането беше скромно. Пред огнището имаше един-единствен стол, а в отсрещния ъгъл — сламеник. И в мазето под земята също нямаше кой знае какво — само малко провизии и таен тунел, който извеждаше насред гората.

— Ще хапнем ли нещо? — попита Дариъс и започна да сваля оръжието си.

— Да, господине.

Момчето също свали оръжията си и отиде до огнището. Приседна на пети и запали торфа, който винаги беше приготвен, когато не гореше огън. Когато до носа на Дариъс достигна миризмата на горящ мъх, той отвори скритата врата на пода и слезе за храна, бира и пергаментовите си свитъци.

Огънят осветяваше лицето на Тор, докато топлеше ръцете си. Той попита:

— Какво мислиш за всичко това?

Дариъс се присъедини към момчето и сподели малкото, което имаше, с единствения гост, посещавал някога дома му.

— Винаги съм вярвал, че съдбата създава странни съюзи. Въпреки това мисълта, че взаимните ни интереси могат да ни съюзят с това… създание… е истинско проклятие. Но пък той изглеждаше едновременно шокиран и разтревожен. Истината е, че гълтаните на грехове ни зачитат не повече, отколкото ние тях. Презират ни като плъхове.

Тормент взе манерката с пиво.